StihoveBG.com
рекламирай творбите си
Начало

Наши приятели

Статистика
   Произведения: 156,725
   Потребители: 12,270
   Автори: 3,963
   Коментари: 300,467
   Точки: 2,605,008
   Съобщения: 106,406
   Лексикони: 4,465
   Снимки: 10,808

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Сиамски близнаци - Ако някога отново умрем, ще умрем заедно - част 3

     Събота, два и десет следобед, пералнята боботеше глухо, телевизорът беше включен на новинарският канал без звук, алуминиева тенджера с ориз за суши къкреше на котлона. От някъде се чуваше тананикане, Мия репетираше за сценката в градината, която щяха да изнасят в понеделник. Хиро тръгна да провери ориза и се спъна в Тоторо, който лежеше на средата на кухнята и се пулеше. Замалко да падне и да си разбие носа, изруга и понечи да навика Мия, защото не прибираше играчките си, но после си замълча. Майка му непрестанно му крещеше като дете задето разваля скъпоценният й ред.

     Докато разбъркваше ориза с клечките, Такахиро се огледа. Кръглата маса, малкият ъглов диван до стената, над който имаше рафтове с книги и малки саксии цветя, струпаните съдове на бялото сушило вляво на плота, закачената му карирана риза на облегалката на стола, килналият се на една страна Тоторо, отнесъл шут преди малко, светлата бежова постелка на пода... Всичко това изглеждаше като нормален дом на която и да е семейна двойка. На масата лежаха мостри от крем против стареене и каталог за козметика – в свободното си време Минеко беше дистрибутор за малка фирма, даваха й нещо допълнително.

- Тати, хубави ли са ми крилата?

     Хиро сведе разсеян поглед надолу, Мия беше завързала завитите си крила на фея над нощничката с мечета и размахваше пръчица със звезда накрая, репетираща изпълнението си.

- Хубави са – кимна той.

- Мисля, че ще загориш ориза...

Той се сепна и повдигна капака, наложи се да премести другите съдове на мивката, за да дръпне тенджерата от котлона. Годините, през които живееше със съпругата си ни най- малко не се бяха отразили на готварските му умения, той едва съумяваше да направи сандвич без да се осакати.

- Кога ще си дойде мама? – Мия беше вдигнала Тоторо на дивана и повтаряше пред него движението с вълшебната пръчица, като да бе нейна публика.

- Три и половина.

Детето се нацупи.

- До тогава има още... тоолкова време – каза, след като не успя да сметне правилно часовете. Вече разпознаваше часовника, но ако не беше кръгъл час или половина, ги бъркаше.

- Какво се слагаше сега на този ориз – Такахиро оглеждаше подправките, спомняше си, че имаше нещо за подслаждане. Затърси кутията, на нея трябваше да има указания. Явно я беше хвърлил, отвори шкафа под мивката и надникна в боклука.

- Тати, кога ще ядем?

- Очевидно когато мама се прибере – въздъхна той, отмятайки косата от очите си. Облегна се с гръб на печката и прокара ръка по лицето си. Не беше истина как не ставаше за нищо в домакинството.

- ... И когато вятърът полъхне, успокояващ и благ, ти ще чуеш моята песен, ще знаеш, че идват по- хубави дни – пееше Мия с тънкото си детско гласче, покланяйки се на Тоторо, задето бе слушал репетицията й.

     Хиро превърташе халката на безименния си пръст и гледаше невиждащо пред себе си, още не можеше да свикне с всичко това. Някак, дори след седем години не се вписваше, семейство, деца, пране, съдове, ставане рано, работа, взимане на Мия от градина, домашни занимания... Спомни си за двата милиона, скрити в чекмеджето на спалнята, още не бе говорил с Минеко за това. Ако не беше Хироши...

     Хироши. Това бе толкова болна тема за него. Още не знаеше какви щяха да бъдат последствията от решението му, но той всъщност никога не бе успявал да му повлияе. Хироши беше влак без спирачки, пътуващ към крайната си дестинация. Никой не можеше да слезе. Благодарение на него сега Мия можеше да изпълни педставлението си и да има костюм на фея, каква фея щеше да бъде без крилца? И всичко, защото той не можеше да се справи сам.

     Той помнеше всичко, нощта, в която Хироши му разказа миналото си, никога отново не говориха за това, но Хиро помнеше, всяка дума. Дали наистина бяха живели така? Дали не беше просто откачен сън след пиянска нощ?

     Не. Собственото му семейство сега носеха цветя на гроба му, докато той живееше друг живот с жена си и детето си, преструвайки се на обикновен човек, като всички други. Или пък не носеха, каза си. Майка му бе сложила няколко хризантеми на погребението от формалност, Камико бе заета с децата си и ходеше все по- рядко, накрая гроба му се бе покрил с мъх и бръшлян, с тръни, забравен там при останалите умрели, където никой не стъпваше.

     Той се опитваше да игнорира всички грешки, допуснати в собственото си детство, за да създаде на Мия най- добрата среда за живот. Проверяваше децата, с които играеше, но не й забраняваше да излиза с тях или да ги води у дома. Никога в къщата на родителите му не бяха идвали деца, не бяха имали и животни, майка му и баща му забраняваха вкарването на животни вътре, било нечистоплътно и нехигиенично. А Хиро винаги беше обичал котки, когато ходеше у съучениците си обикновено в техните домове имаше много котки или кучета, не можеше да разбере защо на него не му позволяваха да си има.

- Мами! – извика Мия, чувайки тракването на входната врата и го откъсна от мислите му. Тя хукна към вратата и Хиро чу гласът на Минеко, не отиде да я посрещне, опита се да зарови размислите някъде под недовършеният ориз, докато тя дойде.

- Здравей, миличък – Минеко влезе, носейки две големи торби, остави ги на земята и дойде да го целуне, той отвърна сковано. – Оризът не е ли готов?

- Не знаех какво да му сложа – вдигна рамене Хиро. – Ако не беше Мия, щях да го загоря.

Жена му поклати глава и отиде в спалнята да се преоблече.

     Минеко беше трийсет и девет годишна японка, нисичка, тъмнокоса, красива. Беше облечена в бежов костюм – пола под коляното и сако, правата й кестенява коса бе разпусната. Беше завършила мениджмънт и връзки с обществеността, работеше в отдела човешки ресурси в натоварена среда и поемаше голяма отговорност. Втората позиция*, която бе заела, бе в call център, по три часа на ден след работно време, едва й оставаше време за семейството и за Мия.

- Мами, кога ще ядем?

- Миличка, приготви ли си нещата за представлението?

- Да, кога ще ядем?

- Дай ми минутка да се преоблека...

     Хиро разчисти масата от мострите козметика и перленият прашец на Мия, и отвори хладилника за да извади норито**, поне него знаеше къде да намери.

- Може ли да поговорим? – той почука на вратата на спалнята, Минеко тъкмо навличаше широка бяла тениска, кимна му да влезе. – Как мина денят ти?

Тя отвори уста, но не знаеше от къде да започне, вдигна ръце  и поклати глава.

- За това искам да поговорим. Мисля, че трябва... Трябва да напуснеш call ценътъра.

- Да напусна? – повтори тя, закачвайки костюма си на закачалка и провесвайки го на вратата на гардероба. – Едва успяваме да покрием всички сметки. А след като не ти дават повишение...

- Аз намерих малко пари – прекъсна я той. – А и това не е начина.

- Намерил си? – Минеко измъкна коса си от тениската и спря, за да го погледне. – Колко? Кажи ми, че има поне десет хиляди?

На нея дори не й пукаше как той бе намерил парите, толкова много имаха нужда от тях.

     Хиро стана, отиде до чекмеджето на скрина и размести кутията й за бижута, извади от дъното свитите на руло два милиона. Върна се при нея и й ги подаде.

- Шегуваш ли се? – сниши глас тя, отиде и затвори вратата. – Колко са... От къде ги взе?

- Два милиона.

- Два милиона...!? – тя скри устата си с ръка и не се сдържа да сведе очи към банкнотите в ръката си. Искаше веднага да ги преброи. Стоеше приведена, сякаш очакваше някой да я удари в стомаха. – Как толкова много... От къде си ги взел?

- Приятел помогна.

- Какъв приятел? – тя веднага направи крачка назад. – Какво не ми казваш, Хиро, в какво си се замесил? Моля те, само да не си...

- Хироши ми ги даде.

Тя замръзна.

- Не искам пари от него.

- Имаме ли избор?

- Сериозно, Хиро – Минеко заобиколи леглото и затвори с показен жест чекмеджето на скрина, лампата на спираловидната черна поставка се залюля. – Не искам пари от него.

- Не можем да продъжаваме така – той изпъна гръб. – Едва успяхме да купим на Мия всичко за сценката й, не е редно тя да понася всичко...

- Мия е добре...

- Не, не е добре, за бога – той удари по стената и Минеко се сепна. – Как да обясня на дъщеря си, че не мога да й купя глупавите крилца, защото нямам пари? Да се извиня с министъра на финансите? Да й кажа, че живеем в тежки времена и така стоят нещата? Тя е на пет...

     Жена му го гледа известно време, след което направи няколко крачки, пъхна ръце в неговите и облегна глава на гърдите му. Беше толкова ниска в сравнение с него.

- Радвам се, че не си се замесил в нещо опасно – каза. – Благодари на Хироши от мое име. Ще намерим начин да му се издължим.

- Не се тревожи за това – само каза Такахиро.

- Така и не си ми разказвал за него – добави тя, все още облегната на него. Ръката й още стискаше парите, подслонена в неговата.

- Няма много за разказване – бързо отвърна Хиро. – Той беше най- добрият ми приятел, преди да те срещна.

- Каза, че е отсъствал... Надежден ли е?

Той я сложи ръце на слабичките й рамене и я отдръпна от себе си.

- Бъди сигурна – каза й. – Мога да му доверя живота си.

- Защо трябва да съм сигурна? – не разбираше Минеко. – Това са много пари, тук става въпрос и за сигурността на дъщеря ни.

- Ще ти разкажа друг път. Просто знай, че на него мога да вярвам. Той сам предложи да ми помогне.

Тя не остана убедена, но кимна. Върна парите в чекмеджето и последва Хиро в кухнята, където гладната Мия за трети път изнасяше представление на Тоторо.


Какво ме вдъхнови?!
* В Япония законът забранява един човек да е регистриран едновременно на повече от едно работно място.

** Нори са тънки листа водорасли, в които се завива оризът за да се приготви суши.
vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2017-06-19
прочитания: 21
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход

placeholder