StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,927
   Потребители: 12,354
   Автори: 4,003
   Коментари: 318,233
   Точки: 2,660,886
   Съобщения: 155,262
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,816

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Самоосъзнаване

     Лятото напредваше, концертът на B.L.O.O.D и The Black Wings наближаваше, Майк беше крайно нервен и същевременно някак апатичен, сякаш правеше всичко по инерция и не му се живееше. Уил продължаваше съмнителната си работа и междувременно отглеждаше гарджето, което се беше оперило и надаваше пронизителни крясъци по цял ден за да бъде хранено.
- Не можа ли да осиновиш нещо по- малко шумно – негодуваше Тони докато седяха в общата стая и се опитваха да прегледат видеата на другата банда. Дори затворено през три врати, птичето вдигаше невъобразим шум.
- Змия? – заяде се той.
- Каквото и да е, не се търпи.
- Майк си осинови вампир, какъв ти е проблема с моето гардже?
Двамата се спречкаха, Майкъл се правеше, че не ги чува.
- Всичко с входа и сцената е подготвено – мислеше на глас той. – Остава входът. Този клуб отказва вход на лица под двайсет. Ще изгубим много публика.
- Като ти опада перушината, ще видиш – продължаваше Тони на заден фон.
- Баба ти има перушина.
- Я си гледай…
- Стига! – прекъсна ги Майк. – Опитвам се да организирам концерта, който може да ни е последен, стига сте се вдетинявали!
- Извинявай – измърмори Тони и разроши косата си, която от ляво щръкна на дясно. – Той започна.
- Кой се вдетинява, вземи да пораснеш…
- Вземи да млъкнеш, ти и гаргата ти…
Майк извъртя очи, пресегна се и ги цапардоса със свитият списък на залата и разположението.
     Имаха две седмици да откажат, мястото беше изключително доходоносно и елитно, щяха да изкарат добри пари и да си спечелят фенове от последователите на другата група. Техните поддръжници обаче щяха да намалеят, билетите бяха със страховита цена. Организаторът предлагаше дивиди след концерта, което беше по 400 долара парчето. В договора имаше отметка „никоя от бандите да не споделя или разпространява съдържанието или части от него” в своите блогове, сайтове, страници…
- Какво да правя – Майк скри лице в шепите си.
- Какво та какво – Уил избута Тони, който се опитваше да му направи неглиже снимка и да го пусне в социалните мрежи. – Ще направим концерта, а после… Ще бутнем видеото онлайн.
- Знаеш, че каналите се следят – възрази Майк, още преди лампичката, че е неетично да светне.
- Ще го пуснем анонимно. Ще го „забравим” в някой бар, ще го дадем на някоя фенка… Стига един да го има, до вечерта цял Джърси ще го е разпространил. Могат да го свалят веднъж, не и няколко милиона пъти.
- Искаш да изпиратстваме собствената си музика? – мигаше срещу него Тони. Гаргата пак се разкрещя през няколко стаи от тях.
- Искам да угодя на всички, ако откажем концерта ще ни удържат неустойка, ако го направим и не допуснат феновете ни, защото и аз не бих платил толкова за билет, ще изгубим и последните си поддръжници.
     След кратко мълчание Майк закима на себе си.
- Мислиш ли, че това ще подейства?
- Значи си навит, без речи, че божият гняв ще ни изпепели ако откраднем и плагиатстваме? – Тони го гледаше с недоверие, Майк понечи да го халоса със свитите на руло листове, този път той беше подготвен и ги избегна.
- Това си е нашата музика, можем да правим с нея каквото поискаме – заключи Уил и изпъна гръб, вирнал глава. – За това сме една от малкото банди, които карат еднолично и не се съобразяват с никой. През годините това ни струва много, но правехме музиката си както искахме, не позволявахме на никой да ни се бърка.
- Добре – рече чернокосият и се изправи, тръшвайки документите на масата. – Действай. Само гледай някой да не те разпознае. Прехвърли го на презаписваме диск и след това го изтрий.
- Не мога да те позная напоследък – клатеше глава Тони.
 
     Майк също не можеше да се познае, вкопчил се отчаяно в това, което бе имал, губейки почва под краката си. Стоеше срещу онова същото огледало в предверието на тоалетната на втория етаж и гледаше себе си, между двете високо инсталирани лампи, идваше му да забие юмрук в това отражение, това проклето лице, което му бе докарало всичките тези проблеми.
     Вместо това той взе ключовете от джипа и излезе без да се обади, отиде в един от най- скъпите фризьорски салони, искаше да бъде сигурен, че ще свършат работата перфектно.
- Как я искате, сър? – питаше наконтената с много фон дьо тен и спирала за мигли накъдрена руса козметичка, натрупала една шепа кристали по ноктите си.
- Обръсни я отстрани – той седеше на един от столовете с автоматична нагласа на височината според всеки клиент, розовата рамка на огледалото пред него беше толкова абсурдна и бляскава. – Гледай да е симетрична.
- А отзад? – попита жената, обикаляйки с фин черен гребен около него и пръскайки с пулверизатор косата му.
- Остави я така.
- Разбира се!
Тя явно се радваше, че има млад и красив клиент, и се постара да изпълни всичките му изисквания стриктно. Когато приключи той й плати точната сума и си излезе, не й остави бакшиш, нито телефон, както тя бе очаквала. Нямаше да се върне повече при нея.
     Ти заслужаваш повече, каза му едно гласче в главата му, докато Майк вървеше по улицата, онова, черното, което седеше на рамото му като малко дяволче. В дни като този той го пускаше да излезе, искаше лоши неща да се случват, те го удовлетворяваха. Ти и аз сме еднакви, и в теб дреме чудовище.
     Майк мислеше, че новата му коса може би беше достатъчна, но реши да не спира до там. Вместо да отбие за главната, която извеждаше от града и се отправяше нагоре по хълма към имението, той спря в една от отбивките на центъра и остави колата на платен паркинг. Не, че някой би посмял да вдигне огромният черен джип с червен регистрационен номер B.L.O.O.D отпред и отзад на бронята.
     Намираше се в едно от студията за татуировки, в които часове се записваха месеци назад, той беше известен, можеше да чака, а можеше и да пререди някое наркоманче, което се опитваше от три години да завърши ръкава си. Избра второто.
- Какво да бъде? – един от мъжете, в студиото работеха предимно мъже, този се бе разделил с косата, дори с веждите си, за сметка на това имаше завидно много татуси по откритите части на ръцете си, череп с изхвръкнали очи, змии, отровни пчели и подобни.
- Пробий ми ушите – Майк го гледаше без да мига, беше малко по- висок, не се усмихна нито веднъж.
- Хубаво, сядай – гологлавият отиде за ръкавици и му даде да си избере модел пиърсинг. В съседното помещение от което се чуваше рок, някакво момиче се оплакваше на стола за татуировки, че колегата му много натискал.
- Превземка – кимна мъжът с пчелите към нея и си сложи ръкавици. – Харесва го, идва за трети ът този месец да й „оправят” цветчето. Започва да омръзва.
- Кажи го на нея – равнодушно отвърна Майк.
- Къде да дупча? – татуираният сложи халката в пистолета и се зае първо с лявото ухо на Майк. Той вдигна ръка и показа по дължината.
- Една тук, останалите две нагоре.
- На хрущяла боли – реши, че е редно да го осведоми човека, сетне насочи подвижната черна лампа за да вижда по- добре, Майк бе вторачил поглед в плаката с Харли Дейвидсън, надкрачен от типичната поп арт мацка от шейсетте, с къса руса коса и розов корсет.
- Няма да вдигам шум като нея, бъди спокоен.
- Само казвам, човече – подсмихна се татуираният, с което вбеси Майк, той вдигна дясната си ръка и набра горнището си така, че да оголи гърдите му.
     Четирите дълбоки и все още розовеещи бразди лъснаха на бледата му кожа, мъжът пред него се сепна и се отдръпна назад.
- Повече от това ли? Не мисля. Върши си работата, любезностите ги остави за някоя от фустите ви.
     Майк търпеше, докато една след друга три обици от медицинска стомана се закотвиха на ухото му. Първата беше голяма изчистена халка, втората беше плосък черен кръст, най- горната беше по- малка халка. Процедурата се повтори и на другото му ухо, на излизане от студиото му пареше но той се преструваше, че не усеща нищо, трябваше да свикне с тях до концерта след две седмици.
- Какво си направил със себе си? – окръгли очи Тони, когато той влезе привечер и хвърли ключовете на масата до вратата.
- Излизаме на концерт, исках промяна.
- Направо не мога да те позная напоследък – Тони се извърна след него зяпнал, докато Майк отиде в кухнята да си вземе бира.
Чувстваше се бунтарски, чувстваше гняв, болката го удовлетворяваше до някаква степен.
    Той отиде да си вземе душ, внимаваше с метала по ушите си, за един момент изпита самоосъзнаване, след самоубийствените мисли започна и съзнателно да се наранява, прикривайки го зад визията на бандата.
Каква щеше да бъде следващата стъпка, да дебне и убива девственици зад някой ъгъл? Майк осъзнаваше, че нещата излизат извън контрол, но отказваше да го признае, искаше да види колко далеч сам би могъл да стигне. За годините, в които се познаваше, това бе само началото.
 
     След две седмици концертът се състоя в  една от най- скъпите и добре оборудвани зали в Джърси. Малко фенове можеха да си позволят да влязат, а тези, които бяха спестили, биваха пребърквани и им искаха документи за навършено пълнолетие. Много останаха разочаровани пред вратите, много от тях обвиниха бандата за това.
- Всичко по план ли върви? – Майк сновеше по закритата от черното платнище сцена, на него сега бе прожектирано огромно туптящо сърце.
Уил му кина, знаеше, че не пита за изпълнението им.
- Майки, как е? – Джеф, вокалистът на The Black Wings притича от изхода  зад сцената и дойде при него. – Много си готин тая вечер.
Майк го отрази с хладно мълчание.
     Джеф беше млад мъж над трийсетте, качил някой и друг килограм отгоре през последните две години. Когато на някоя банда й провървеше, членовете обикновено се ояждаха, купуваха мотори, коли, скъпи яхти и имоти. Може бе Майк беше причината B.L.O.O.D. винаги да са били на ниво, той просто не ги оставяше да почиват, след който и да е голям успех.
- Какво става, готови ли сме да свирим? – той се позавъртя да види как стоят нещата, неговият екип работеше доста по- бавно, инсталирайки техните инструменти вляво от тези на B.L.O.O.D., хората на Майк отдавна бяха готови. Всъщност, членовете на двете банди щяха да се разпръснат и да свирят като една група нощес.
- Готови и напред – рече Майк.
     Това в момента далеч не бе най- мрачната му визия, но Джеф можеше да усети някакъв хлад, който лъхаше от него. Косата бе обръсната почти изцяло от двете страни на главата покрай ушите му, оставяйки широка ивица на тила, по- дългата част бе повдигната със спрей. Пиърсинга личеше по- ясно от всякога, лицето му бе матирано с изсветляваща боя, очите му бяха много черни, сам се беше изрисувал, не искаше гримьорите да му се месят.
     За тази им изява Майкъл беше облякъл черна риза с къс ръкав и елементи като полицейска униформа, много вериги и метални капси, които докарваха рок стил. Беше обул тесни черни панталони, които влизаха в пънк кубинки до средата на глезена с допълнителна платформа, всъщност това бяха кубинките, които Алекс си беше купил заедно с Тони преди да стане инцидента, така и не ги беше носил.
По ръцете си Майк носеше кожени ръкавици без пръсти с подсилени кокалчета, потрепваше нервно с пръсти, чакайки хората на Джеф да се подготвят. Публиката зад гърба му беше започнала да скандира имената им.
 
     Джеф, Том, Ейнджъл, Марк и Лиъм, бяха познати в музикалните среди от години, групата им беше известна и преуспяваше, повече пътуваха по турнета, рядко вадеха нов албум. Сега басистът им, Том, беше намацал лицето си в бяло и изправил черната си коса да стърчи нагоре, вероятно беше използвал цял флакон спрей, за да го постигне. Опитваше се да изглежда мрачен, но бе твърде приятелски настроен. Вдясно Ейнджъл и Уил вече разсвирваха, Марк разказваше нещо на Честър, който се смееше, Тони беше зад барабаните и удряше еднократно за да провери звука.
     Джефри щеше да излезе най- последен заедно с Майк, носеше риза с дълги много широки ръкави, боти с развързани връзки и оставен да зяпа език, имаш множество пръстени по ръцете в стил гарванов клюн, които ги правеха да изглеждат като лапи на див звяр. Младият мъж бе изправил светлата си коса и начернил очите си, далеч не толкова професионално и добре изглеждащ като Майк.
- Радвам се, че се съгласи да свирим – казваше той, точно когато платнището падна и публиката гръмна към тях,Честър и Ейнджъл излязоха първи.
- Да се надяваме на добро шоу – кимна Майк, леко притеснен. Обикновено не му се налагаше да разговаря с други хора преди концерта, би искал да си размени някоя дума с момчетата, които сега излизаха по двойки с музикантите от TBW.
- Преди не си правил коопериране - Джеф потропваше на място да се разгрее и кършеше ръце. – Харесва ми промяната. Никога не се е случвало, преди Алекс да напусне.
Майк стисна ръце в юмруци и понечи да каже нещо, но се спря. Тогава ги извикаха на сцената, двамата престъпиха към страничният вход и в следващият миг ги обля светлина.
- Здравейте, Джърси! – прогърмя гласът на Джеф в микрофона, хората го аплодираха. – Тази вечер ще свирим с вампирите, подгответе се за нещо убийствено!
Нов залп от аплодисменти и одобрителни викове.
     Майк мина покрай него, гледайки с ненавист, надут клоун, помисли си. Застана пред микрофона, а сетне вдигна китарата и започна да свири, давайки знак на момчетата. Реши да пропусне встъпителните речи. Главно защото можеше да спомене роднините на Джефри,
Бяха репетирали песни на TBW и с двама китариста плюс, музиката звучеше доста по- тежка и провокативна.
     На първия ред както обикновено се бяха наредили разсъблечени момичета, следваха тези, които бяха успели да се докопат до второто място и сега понасяха шутове и ръгане в ребрата да отстъпят на третия ред. След тях бяха онези, които не виждаха почти нищо, но не ядяха толкова “бой” и нямаше да си тръгнат сини. Майкъл виждаше колко малко от тяхната публика имаше тук и това го разочарова, но тази нощ щеше да свири за онези, които им бяха останали верни.
     Песента свърши, възгласите бяха оглушителни и Майкъл изчака да поутихнат, преди да вдигне ръка на микрофона и да заговори. Обикновено се падаше отляво на сцената, дясно, погледнато от горе към трибуните, сега беше почти по средата, за да могат всички да се сместят и да свирят заедно. Джеф тичаше напред назад, за него нямаше определено място.
- Как сте, смъртни? – той изправи гръб и ги огледа. Новите фенове не отразиха поздрава, но имаше и такива, които откликнаха, твърде малко. – Аз съм Майк, ние сме B.L.O.O.D.
     Черните му очи обходиха насъбралото се множество, млади хора, всеки със своите си проблеми и болки в живота, дошли тук в тяхна чест, част от тях. Тази гледка му беше позната, въпреки днес да не бе същото.
     Майкъл си спомни за думите на Джефри зад сцената и го доядя. Нито той, нито момчетата щяха да са тук днес, причината за това бе само една.
Той отново се наклони напред и устните му почти опряха фината метална мрежа на микрофона.
- Един от нас не е тук днес – заговори той, Джефри го стрелна с поглед, останалите също замръзнаха по местата си. – Посвещавам този концерт на Алекс.
     А след това засвириха и запяха и останалото от вечерта му се стори размазан маловажен спомен. Опомни се чак когато се насочиха обратно към съблекалните, Том триеше боя от лицето си и се оплакваше, че му е влязла в очите, някой от персонала се втурна да му донесе капки за очи.
- …добър концерт стана, не очаквах толкова хора да дойдат – казваше Лиъм на Уил.
- Много останаха отвън, но това се очакваше – отговори му Финикс.
- Как е, Майки? – Джеф бе хвърлил широката си риза и сега бе гол от кръста нагоре, екипът му събираше инструментите им, тези на B.L.O.O.D. отдавна бяха прибрани и натоварени в буса. Сега повече от всякога личеше как натрупаните килограми закръгляха тялото му, не бе никак привлекателна гледка, отпуснат и неподдържан.
- Бива – отвърна чернокосият, изтри черните контури от очите си и хвърли памукът в кошчето, препълнено от хартии, бирени бутилки и други боклуци.
- Знаеш ли – приближи Джефри с ръце на кръста – не ми хареса как направи изявление за всички ни, там отвън – той го посочи с усмивка, но не беше весел. Там, където би трябвало да е заформен триглавият мускул на ръката му се заклюля отпусната кожа.
Майк се смръщи, опитвайки да си спомни „речите” изнесени от него.
- Казах всичко на всичко две думи.
- Посвети концерта ни на него.
- Е, и? – без следа от емоция попита Майк и се пресегна за якето си, метнато на стола. – Излизам на сцената, мога да посветя изпълнението ни на когото искам.
Но Джеф не отстъпваше.
- Ти не посвети „вашето” изпълнение, посвети целият концерт.
     Усмивката вече бе слязла от лицето на Джефри, той се приведе напред, гледайки го изпод вежди, плътта му се нагъна по корема, розова и безформена. Другите около тях се ослушаха.
- Джеф, човече, престани – обади се Ейнджъл, Том се обърна към тях, очите му бяха кръвясали и сълзяха, беше излял почти целият флакон капки в тях.
- Нямаше това право, да го посвещаваш на него – вече видимо ядосан каза Джефри, Уил, Честър и Тони се приближиха зад Майк за да разберат за какво става дума, изведнъж започнаха да изглеждат като армия.
- На Алекс дължим цялото си израстване… – все още спокоен контрира Майк, но неговото търпение също бе тръгнало надолу, като автомобил без спирачки по стръмен път.
- Въобще не ми пука, не е тук мястото да правиш реквием на приятелчето си! – гласът на Джефри литна.
     Майк стоеше и го слушаше, осъзна казаното без да имаше нужда да го обмисля. Не го каза като обида, омаловажаване на позицията на Алекс в бандата, намекна сексуална връзка, постави под въпрос ориентацията му.
     Още във въздуха ръката на Уил хвана неговата, няколко секунди изчезнаха пред очите му, за да види как хората от групата му дърпат крещящият Джеф назад, който се бореше и викаше към тях в истерия. Опитваше се да запази самообладание и да се усмихва пренебрежително, но това не му се удаваше, вместо това започна с обидите, от които Майк не чу нищо, защото Уил и Тони се бяха вкопчили в него и му викаха да се успокои.
- Майк, човече, престани! – Тони го беше сграбчил за свободната лява ръка и за рамото откъм гърба, Уил все още стискаше другата, свита в юмрук, Честър бе застанал пред него с вдигнати към него длани, готов да го спира ако реши да скочи на другия мъж.
- И защо да го правя? – чу Майкъл собственият си глас, който излезе през сключените му зъби като ръмжене.
- Нищо няма да постигнеш, хайде стига! – Уил изви ръката му и го задържа в статично положение. – Диска е в мен, да се махаме от тук.
     За момент нищо не му беше ясно, диск? А после осъзна какво той му казваше, грабна якето си от стола и четиримата излязоха и тръгнаха през паркинга към автобуса. Ок колата на TBW се чуваха боричкане и крясъци.
 
     Момчетата не обсъждаха инцидента, станал в съблекалнята. Дали го подкрепяха или не, Майк предпочиташе да гадае, реши да постъпи зряло и да не повдига темата.
Относно диска със записа, Уил направи копие на техния компютър и го компресира, записа го на флашка и Уил звънна на един ъндърграунд бар, резервирайки вечерта с тяхна музика, сетне пусна изявление в интернет страницата им за събитието.
„Дано този път входът не надвишава 200 долара” пишеха недоволните фенове.
Входът действително беше безплатен, пускаха само музика на B.L.O.O.D., Уил се завъртя инкогнито там и „случайно” забрави флашката на масата на една от дошлите групи посетители.
 
     Ако до този момент имаше съмнения, че постъпват грешно, сега вече Майк беше убеден. Но обидата от вокалиста на TBW го провокира да направи тази крачка, за която не съжали. Три дни по- късно видеото от концерта им беше навсякъде из интернет.
     Youtube триеха и означаваха съдържанието като нарушаване на авторските права, но се появяваха повече клипове, отколкото можеха да бъдат изтрити. Феновете режеха концерта и го качваха на части – във фейсбук, инстаграм, като истории, в лични блогове, в облака и вторични музикални канали, накрая всеки един неофициално имаше копие.
Още няколко дни по- късно The Blak Wings пуснаха гневно изявление как не са очаквали това от феновете си и как за тях е огромна загуба на приходи, организаторите също бяха бесни. Майк се включи с кратко изявление по темата за да не се компрометират, другата група спокойно можеше да го изтълкува като липса на желание за коопериране, породено от спора им онази вечер.
- Е, доволен ли си?
     Четиримата седяха отново в общата стая, някой можеше да си помисли, че останалите стаи им бяха забранени, Майкъл не отговори веднага, изглеждаше мрачен. Всъщност той не се беше усмихвал от преди концерта, сякаш вече не знаеше как се прави.
     Но в един момент може би си спомни, изражението му напомняше тъмна стая, забулена от мастиленосини завеси, в която неканен се бе промъкнал слънчев лъч. Толкова тънък и ярък, разрязваше тъмнината, пронизваше я и я убиваше. На лицето му се прокрадна усмивка и напрежението между сключените му вежди се поотпусна.
- Начукахме им го.
- Сериозно, спри да се държиш така, плашиш ме – клатеше глава Честър.
- Извинявай, милейди – Майк се изправи с намерението да се качи в студиото да посвири. – Че засегнах чувствата ти. Пуснете съдовете в миялната и сложете препарат. И някой да разтовари сушилото, все аз го правя.
С тези си думи той се скри нагоре по стълбите. Тримата седяха и мълчаха.
- Само аз ли виждам промяната, хора, или… - светлокосият посочи към празната рамка на вратата, през която Майкъл току що беше напуснал.
- Започвам да се плаша от него – сниши глас и Тони. – Той никога не се е държал така, преди.
- Даа – мрачно въздъхна Уил.
- Още малко да му израсте косата и да му почервеният очите, и ще започне да ходи по стените – вдигна ръце с отворени длани нагоре Честър. - Трябва да направим нещо!
- Отворен съм за предложения – Уил се огледа и им даде знак да мълчат, преди от третия етаж да се понесе пронизителният звук на Jackson black.
- Аз имам едно – Тони се огледа за всеки случай и им даде знак да се наведат към него.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-05-22
прочитания: 47
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход