StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,068
   Потребители: 12,371
   Автори: 4,007
   Коментари: 318,448
   Точки: 2,649,316
   Съобщения: 152,810
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,758

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Съдник и убиец

 
     Докато караха обратно към имението, Майк бе стиснал волана с такава сила, че още малко щеше да го изтръгне от таблото. Така и не видя идващата отдясно кола, която изсвири и той се усети твърде късно.
- Какво правиш, внимавай! – Алекс сграбчи ръцете му и изви в последния момент, Майк настъпи спирачката и отби встрани. – Какво ти става?
     Зарасналата вече ръка се спусна през косата и по лицето му, той трепереше, когато погледна наляво към създанието на нощта, возещо се до него.
- Никога не съм вярвал че това, което правим ще свърши по този начин – каза вяло. – И преди е имало насилие, но…
- Вината не е твоя…
- Убили са я, защото е рисувала логото ни на някаква стена! – прекъсна го Майк.
- Убили са я, защото в нейните среди има отрепки – поправи го Алекс. -  И в нашите има. Фенове са ставали жертви на посланието, което музиката прокарва, както и музиканти са били убивани от фенове. Няма граници, няма сигурност.
Майкъл поклати глава, но не каза нищо повече.
     Колите преминаваха покрай тях, бяха спрели на забранено място, но никой не идваше да ги глоби. Двамата млади мъже зад черните стъкла на джипа си мълчаха, някаква тежест витаеше между тях.
- Исках да правя музика – каза, когато все пак реши да говори Майк, зелените му очи безуспешно търсеха нещо отвъд стъклото. – Исках да разпространя идеите си, да вдъхновявам хората, да им дам причина да продължават, защото някога аз нямах такава…
- Сигурен съм, че момичето е имало причина да рискува живота си, рисувайки логото ни…
- …Вместо това виж какво направих – не го слушаше Майк и вдигна ръце като пред свършен факт. – Избиха екипа ни на онзи граничен пункт, убиват феновете ни, преди няколко месеца изхвърлихме труп… Не исках това, не мога да го поправя…
- Майк, слушай ме…
- Не мога да върна отнетите животи…
- Майк! – извика Алекс и той сякаш излезе от унес, гледайки посърнало пред себе си. – Мини отзад, аз ще карам, не си на себе си.
     Останалото от пътя Майкъл пътува на задната седалка, хапейки пръста си докато картините прелитаха покрай него в ням сън. Те обаче не се върнаха в къщата, Алекс спря пред голяма изоставена старинна къща в гъсто населен квартал, портите бяха ръждясали и заключени, повечето прозорци избити, дори на третия етаж, където имаше повече оцелели.
- Какво правим тук? – чак сега забеляза къде бяха спрели Майк.
Алекс му кимна да слезе, и още щом вратата се отвори той го сграбчи за гърба на якето и го повдигна от земята, след няма и секунда се намериха през оградата в запуснатият буренясал двор, след още една вече бяха на облия покрив, по който тук там бе останала някоя читава потъмняла керемида.
- Какво правим тук? – Майк се опитваше да се задържи, наложи му се да седне за да не се подхлъзне и да не падне.
- Тук живеех известно време – Алекс остана прав. – След като си тръгнах. Съседите много пъти се обаждаха в полицията за да докладват присъствие в къщата, нито веднъж не откриха нищо.
     Алекс направи крачка назад и без да го поглежда седна от дясната му страна на известно разстояние. От тук се виждаше много надалече, съседните къщи, улиците, движещите се хора, живеещи своят нормален, монотонен живот.
     Някои бързаха на връщане от работа, момиче с куче мина по отсрещният тротоар, някаква баба пресичаше, възрастна майка се прибираше с покупки, децата й я посрещнаха. На един от прозорците мъж пушеше цигара, на друг някаква котка драскаше в опита си да достигне кацналото на перваза врабче, в двора хлапе караше електрически скейтборд.
- Не разбирам – все още стресиран от срещата им с разследващият каза Майк.
- Странно защо – подигра го вампира. – Мислех, че след всичките години в онази къща ще ти е ясно.
- Какво намекваш? – жегна се той.
- Хората строят високи небостъргачи за да са сред птиците – високо се чувстваш силен, няма хора, няма проблеми. Всичко ти се струва толкова мимолетно.
Майкъл осъзна, че той се опитваше да му даде урок. Вместо това беше решил, че се заяжда.
     Спомни си за онзи мъж, който бяха заключили в мазето, преди Алекс да се върне, още се обвиняваше за това.
- Всички тези хора няма да ги има след петдесет - сто години – Алекс присвиваше очи срещу светлината, сега слънцето им се падаше вгръб и не можеше да ги достигне. – Питах се каква е причината животът да е толкова кратък. Никой от тях не е оставил следа, раждат се, живеят, умират, лицата им ще стоят за известно време по стените и стълбовете, сетне хората ще ги забравят.
- Аз се променям, Алекс – свел глава Майкъл игнорира опита му да го накара да се почувства значим. – Преди не бях такъв, не наранявах хората. Сега правя „каквото трябва”, а всъщност не съм по- добър от онези, срещу които някога протестирах. Изгубен съм – той хвана ръцете си една в друга и сведе глава така, че не виждаше нищо освен коленете си.
- Не, не си – Алекс стана, засили се и прескочи на на една от терасите, докато Майк се огледа, той се върна с малко пиленце, паднало от някакво гнездо, беше почти сляпо и без перушина. Той се пресегна и го остави в събраните му длани. – Ще умре до дни – каза му. – Има неразвити дробове, майката го е изхвърлила от гнездото защото не може да изхрани всички птичета, а това няма шанс.
- Защо ми казваш това? – вдигна поглед от птичето Майк.
- Изхърли го – той кимна към края на покрива, който рязко свършваше и долу зеленееше рехавата трева. Щеше да свърши бързо от тази височина, дори по- бързо ако човек паднеше.
- Но то все още е живо – Майк усещаше топлината и слабите опити на малкото да се движи Голите му крилца бяха немощни, очите чернееха неотворени на огромната за тялото му глава.
- Ако беше изгубен – застана пред него Алекс и хвърли сянката си някъде  зад себе си – нямаше да видиш нищо лошо в това да убиеш една вече мъртва птица.
Той извъртя очи и стисна шепи дори по- силно, за да не изпадне птичето.
- Това, че нападаш, когато те нападнат не е грешно. Че се гневиш на неправдата, че не позволяваш да ти ударят и другата буза, или както там беше. Не съм чел библията, не мога да ти цитирам.
- Нарязах жив човек в подземието – с нисък глас го прекъсна Майкъл. – Убих друг. А онези, които ти доведох в Малка Хавана… А онези, по които стрелях по време на ловът…
- А онези, които спаси, когато никой друг не искаше? – Алекс продължаваше да стои пред него, слънцето вече се скриваше.  – Виждал съм много беззакония и зверства през времето си, виждал съм хора, които измъчват хора. Ако искаш мир, приготви се за война, ако искаш спокойствие не можеш просто да избягаш и да се скриеш, винаги те намират. Опитвал съм – добави. – Такива са правилата на този свят, който е към края си. Човешкият род ще загине, може би без него света ще е по- добре.
     Майк се изправи и закима на себе си. Беше богохулство да изрича подобно нещо, да подлага под съмнение едно от творенията на Всевишния.
     Но Майк не за първи път се питаше защо Бог би създал нещо, което щеше да се изврати и да отрече създателя си. Защо ако е знаел, че ще яде от онова дърво, въобще го е оставил там. Защо ако е толкова всемогъщ, не е унищожил злото, кой би създал нещо, което би унищожавало всичко по пътя си?
- Може би – каза само.
     Миг по- късно Алекс го хвана и го пусна чак когато прескочиха оградата, отвори му вратата и той се качи отзад, все още носещ птичето, за което щеше да се грижи и храни в имението докато не умре.
Три дни по- късно изхвърлиха телцето му, птичето не бе приело почти никаква храна и не бе проявило борбеност и желание за живот. Обаче беше умряло на топло, някой се бе грижил за него, не бе свършило на студената мозайка под гнездото, от което бе избутано от собствената си майка.  
Аз ще бъда тук, мислеше си Алекс, наблюдавайки от сенките. До края ти.
 

     Алекс се събуди от почукване по вратата, не знаеше колко е часа, но навън бе вече светло. Осем минаваше, предположи той, Майк който влезе го потвърди.
- Може ли да поговорим? – допълни, след като го извести, че се е успал.
- Очевидно – той се надигна с нежелание и се разходи, подритна някаква тока от колан, която вероятно стоеше до крака на стола още от предишният им концерт.
Майк отвори уста, Алекс за секунда се намери кацнал на скрина и Майк се сепна подразнен. Нямаше ли столове за него? Усетил, че го е жегнал, вампира се ухили, сякаш победител в някаква надпревара.
- Този път не съм изтрил ничии мисли. За какво ще ми викаш?
Майкъл се накани да го затапи, но причината да дойде тук му се стори по- важна.
- Относно станалото, полицията, смъртта на онова момиче…
Той млъкна за да подбере думите си, не сядаше, тапицираният в червен бароков десен стол с меки подлакътници стоеше празен от лявата му страна.
     Спалните в къщата бяха прекалено големи, както и всички останали стаи. От него до масата, на която Алекс обикновено държеше някаква стряскаща декорация като череп или свещи от червен восък, които подозрително приличаха на капеща кръв, когато горяха, имаше десетина стъпки, а от нея до стената зееше празно пространство. Ниският дрешник от тъмно дърво, на който Алекс седеше, беше в дясната част на стената срещу леглото, която бе твърде далече от него. Три двойни прозореца с разстояние между тях бяха закрити от тежките тъмночервени завеси, в тази стая спокойно можеха да се поберат поне още две спални.
- Слушай – започна Майк, бразда се вряза между веждите му. – Много ли ще е, ако те помоля да не убиваш онзи мъж?
Алекс го гледаше изпитателно без да мига.
- Защо?
- Защото не е наша работа да решаваме кой да живее, и кой да умре. Не е редно да поставяме край на чужд живот.
Сега изражението на дългокосият стана заинатено.
- А редно ли е било да убие онази жена? Редно ли е да позволяваме да се отнасят така с феновете ни?
Майкъл въздъхна тежко.
- Не.
- Има ли някакъв друг вариант, който да предложиш? – пак попита Алекс.
Убиецът щеше да се измъкне безнаказано след извършеното престъпление, и да извърши нови. Въпрос на време бе следващото момиче да бъде открито в някоя задънена улица. Не беше редно някой да нарушава правата на другите, да ги потиска заради изборът им. В този свят, това са законите – бе казал Алекс.
Майк вдигна поглед от пода и кимна рязко, тръгвайки към вратата.
- Пази се – каза му само.
     Никой от другите не повдигна темата, никой не си направи труда да оспорва и коментира. Алекс се върна късно привечер, седнаха да вечерят, говориха за музика, после Уил и Честър си тръгнаха а другите се качиха по стаите си.

     Майк се беше навел и опрял лакти на скрина, събрал ръце една към друга и вдигнал поглед към жълтият кръст.
- Бъркам ли с него, Боже? – говореше тихо. – Обещах да го пазя. Вярвам, че не си го върнал без причина. Не е правилно той да изземва Твоите функции, да решава кой да живее и кой да умре. Но нима е правилно друг да убива невинни хора? До това ли доведе музиката ми, насилие и смърт? Това ли посях?
     Той падна на колене, все още хванал ръба на дрешника, защо никой не му даваше отговори? Защо не бе способен да вижда толкова ясно колкото него какъв избор да направи? Защо така се луташе? Ако наистина беше лошо нещо да отстраниш хладнокръвен убиец, защо той се чувстваше толкова зле от решение, което не беше негово?
- Аз издадох разрешението – каза тихо и се извърна, сядайки на земята и опирайки гръб на шкафа. – Аз му позволих да отиде, благослових това убийство.
Майк сведе глава и скри лице в шепите си, изведнъж почувства как пропада и тъмнината го обгръща. В опита си да спаси душата на Алекс, той може би очерняше своята собствена. Това ли бе станал той? Съдник и убиец?
 
     Правосъдие, кънтеше в главата му, докато си лягаше. Трябваше да има правосъдие в този порочен свят, където слабите винаги търпяха насилие. Трябваше. Дали от системата или от безименни личности, какво значение имаше? Нали всички бяха хора? Нали хора даваха права на хора да убиват?
Бездушие, безчовечност, безжалостност. В това се бе превърнал света.
     Изведнъж Майк го прозря, кой щеше да го спаси, ако той сам не се бореше за спасението си? Не беше ли грях да стоиш и да гледаш как някой страда, без да му помогнеш? Дори по- голям от този, да го нараниш сам?
Тази мисъл покълна в ума му и го успокои временно. Те трябваше да защитят феновете си, себе си, приятелите си. Длъжни бяха.
 

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-07-28
прочитания: 52
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход