Утрото рано дойде при мен, докосвайки ме леко, като пролетен полъх над първите кокичета, проврели главички в рехавия сняг. Тишината и спокойствието, завладели този час на деня, оставяха сетивата в онова полубудно състояние, в което сънища, спомени и реалност се преплитат и се сливат в едно. Времето и пространството губят своето значение!

Тогава човек остава съм със себе си в онази търсена хармония, която радва и отпуска душата...

Не можах да заспя повече, не се и опитвах. Заредиха се картини от отминали щастливи моменти, свързани с Великден, с къщата на село, с любими хора, които вече не са между нас...

И ето ме в родната къща, на село, привечер, когато всички сме заедно. Приповдигнатата празничност витае във въздуха и дава онова сладко усещане за нещо хубаво и весело, което няма как да не се случи. От радиото /един радиограмофон Акорд 102/ се носи тихо и напевно народна музика, която допринася за хубавото настроение тази вечер. А тя е специална – майка ми и баща ми правят сладките, баниците и питките за големия празник! Всъщност има си деление на труда – майка ми замесва и приготвя нещата, а баща ми отговаря за огъня и печенето. Това било най-отговорната раабота!

Дядо, приседнал на края на масата , по-близо до светлината от крушката, която виси почти над него, чете /без очила!/ любимите си страници за политика от вестника, който днес не е имал време да погледне. През деня си е имал доста работа около животните, които обичаше като свои деца и точно така се грижеше за тях - с любов и преданост.

Баба ми до него кротко доплита чорапите от преждата, която сама си беше изпрела тази зима. Дузина чорапи, елеци, пуловери – дядо не признаваше други дрехи освен тези, вълнените, на баба. Другото било „вятър работа”.

От печката се понася онзи сладък аромат на домашно изпечени сладки, който никога, ама никога няма да забравя, до края на живота си! Баща ми, с разкопчана риза и загънати ръкави пече и наглежда тавите във фурната, които майка ми зарежда една по една, стои до печката на дърва и въглища, отгледала успешно две поколения, усмихва се и сякаш казва – колко му трябва на човек!? После вади тавата с готовите масленки /сладки, които обожавам и до днес/, слага тавата с баницата с тиква и излиза да изпуши една цигара. Никога не пушеше при нас, децата. Това беше закон за него, независимо от времето навън.

А майка ми, запретнала и тя ръкави, изрязва поредните сладки с обърнатата чаша от разточеното тесто, после слага сладко, прегъва ги, прищипва ги нежно с пръсти и ги подрежда в тавичката. Изпитва наслада от това, което прави, сякаш е ритуал, който ще донесе радост и късмет на цялото семейство!

Всъщност – беше точно така! Тогава едва ли съм осъзнавал колко важно и истинско е било това за мен, за нас и какво ми дава! Как този уют е крепял нашето семейство и ни е карал да се чувстваме щастливи и сигурни заедно! Просто го имаше и се чувствах прекрасно!

Какво ли не бих дал да мога една минута само да съм там пак...