Ванча, синът на Вангели бе разбрал, че Митре е зле. Дойде у тях да го види. След седмица пак дойде.
- Чичо Митре, уредих да идеш да се лекуваш и да си починете със стрина Стефка. Ето ви две карти за санаториум, до морето.
- Що говориш, сине, не можем! Нямаме пари да ходим по почивки, едва връзваме двата края!
- Безплатни са, а пътя аз го плащам. Баща ми – ако ме гледа от небето – ще е доволен, че съм се погрижил за най-добрият му приятел.
Ванча бе станал голям човек из София. Издигна се заради баща си Вангели – партизанин, убит от онова куче – шефа на джандарите Петко Симов, същият дето бе оставил и Митре инвалид за цял живот.
Бяха слезли за провизии с Вангели и Сава Янев в Преколница – селото на Савата. Там ги заловиха, в дома на родителите му. Отведоха и тримата в участъка. Петко Симов нареди на три млади момчета джандари да ги бият. Митре и Вангели ги познаха – бяха момчета от тяхното село.
- Сега, байовци, ще ви ударим по една сопа, а после искаме да викате, все едно, че ви убиваме от бой! – каза едното момче, когато Петко Симов излезе от килията. – От село сте, с децата ти, бай Вангели, сме играли, не искаме да ви вземем здравето.
Удряха момчетата сламеника, а те викаха, сякаш налагаха тях. Но, Петко Симов погледал през процепа на вратата и видял. Доведе други трима – яки бабаити, престъпници, арестувани за кражби. Седна на един стол, запали цигара и даде знак да почват. След половин час Вангели предаде богу дух…
На другия ден ги отведоха пред къщата на Савата. Пред очите им убиха всичките му роднини – майка му, баща му, малките му сестри и братчето. И пак ги биха, да кажат кои са в отряда и къде се крият. Савата не издържа побоя. През нощта и той издъхна. Митре оцеля по чудо. Може би, защото бе много млад. Пикаеше кръв, със строшени ребра и крака, но жив.
След Девети в село дойде слух, че Петко Симов го блъснала някаква кола в София и го премазала. Там го и погребали. “Бог си знае работата! На куче – кучешка смърт” – каза си Митре с леко задоволство от работата на онзи отгоре, дето комунистите така твърдоглаво отричаха че съществувал.
- Добър ден, мога ли да седна до Вас? – попита симпатична, елегантно облечена жена.
Стефка кимна и се премести малко встрани. Жената седна до нея и се представи:
- Казвам се Павлинка, от Тутракан. А, Вие?
- Аз съм Стефка, от Кюстендилско, близо до границата с Македония.
- Така ли? И моят съпруг е от Кюстендилският край, от някакво село Преколница.
- Много е близо до нашето село! Да не излезем роднини? От кои хора е?
- Не зная, никога не съм ходила там. А за роднини, едва ли… Мъжът ми е бил партизанин. Джандарите убили всичките му роднини – родители, братята и сестрите му. Запалили и къщата им… След Девети септември искал от Партията да го изпратят надалеч, далеч от родното място. Не можел да потуши мъката по убитите си роднини. Искал да е далеч. Изпратили го в Тутракан.
Павлинка си спомни онези не много далечни години. Баща и Сава Драганчев, бе богат човек – с много ниви, хамбари, дюкян и фурна. Хората го уважаваха, не само защото бе добър човек и тефтера с вересиите ставаше все по-дебел, но и защото бе скромен въпреки богатството. И двете си дъщери – нея и по-малката и сестра Елена научи на скромност и доброта. Всяка вечер, когато сядаха на трапезата трябваше да му казват каква добрина са сторили през деня.
След Девети, новата власт започна да конфискува имотите и парите на богатите. Тогава се появи високият къдрокос левент – Партийният лидер. Появи се в дюкяна да огледа, да направи опис. Там се видяха за първи път. Като разбра, че е госпожица се усмихна мило, после не скри изненадата си, че с баща и носят еднакво, рядко за този край име. Хареса я и направи всичко да и докаже любовта си. Дори с риск да го изключат от Партията.
Нивите не можа да спаси, те отидоха в кооператива, но фурната и дюкяна не пипнаха. И за парите посъветва баща и какво да направи, така, че почти нищо не отиде в държавата.
После поиска ръката и. Бе с десетина години по-голям от нея, но как да му откажат. Баща и го прие с цялото си сърце. Не само от съжаление за жестоката му съдба, за загубата на всичките си най-близки роднини, а и защото тайно си е мечтал да има син.
След няколко години, баща е внезапно умря. Оказа се, че малко преди да умре бе прехвърлил всичките си имоти и пари на мъжът и. Защо баща и бе лишил току-що омъжилата се Елена от наследство? Защо бе постъпил така? Само той си знаеше. После плъзнаха лоши слухове, на които Павлинка упорито не искаше да повярва, но сестра и Елена се разсърди и до днес не си говорят.
- И моят мъж беше партизанин, може да се познават. Той сега е на процедури. И вашият ли мъж е на процедури? – попита Стефка.
- Не, онзи ден го извикаха спешно в Окръжния Комитет на Партията. Утре ще се върне.
Побъбриха си още малко.
На Митре процедурите за този ден свършиха, почувства веднага облекчение, можеше да стъпва без подкрепа. Откри Стефка в градината и седна при тях. И той се запозна с Павлинка. Хареса я – скромна жена, никой не би казал, че е жена на партийно величие.
Обядваха заедно, вечеряха пак заедно.
- Утре ще отида до Варна да посрещна мъжа си и да се поразходим из морската градина. Ще се видим вечерта.
Митре бе седнал с гръб към вратата в луксозната трапезария. Вечеряха бавно. Трапезата бе отрупана с луксозни ястия, а във кристален поднос имаше плодове, много от които виждаха за първи път и не им знаеха дори имената. В чашите им сипваха вино – същински еликсир.
В трапезарията влязоха Павлинка и високият и строен мъж. Отправиха се към масата на Стефка и Митре.
- Добър вечер! – поздрави Павлинка. – Прибрахме се! Ще може ли да седнем при вас, да си правим компания, а и да се запознаете със съпруга ми?
- Да, разбира се! – побърза да отговори Стефка и хвана протегнатата към нея ръка. – Аз съм Стефка!
- Много ми е приятно, другаря Сава Янев! – каза мъжът, пусна ръката и и я протегна към Митре. – Приятно ми е, Сава Янев… другаря Янев… – повтори той.
Като чу името Митре изтръпна. Гледаше го изненадано, с широко отворени очи, сякаш бе видял призрак. После лицето му почервеня, стана от стола и след кратко, потискащо неудобно мълчание, през което ръката на Павлинкиният съпруг висеше протегната към него, гледайки го право в очите, каза:
- Няма нужда да се запознаваме втори път. Преди години се запознахме в участъка… Аз съм Митре Стойнев. Помните ли ме,… другарю Петко Симов?! – натърти думата “другарю” и куцайки, напусна трапезарията.
Стефка и Павлинка гледаха изненадани след Митре, после отправиха въпросителен поглед към Сава.
- Нещо се е объркал, другаря… Май ме е припознал…
На другият ден, още в пет часа сутринта, на вратата се почука. Стефка стана от леглото и отвори вратата. Вътре нахлу управителят на санаториума следван от двама милиционера.
- Би трябвало да ви арестуваме, но ще направим едно изключение. Прибирайте си багажа и веднага напуснете почивната станция!
- Защо, защо да ни арестувате? Какво сме направили? – изправи се от леглото Митре.
- Нямате право да сте тук! Това място е само за партийци, не за бивши богати кулаци!
Стефка подкрепяше Митре с едната си ръка, а в другата стискаше картонен куфар. Крачеха бавно към портала на почивната станция. В градината видяха съпруга на Павлинка - бившия шеф на джандарите Петко Симов присвоил самоличността на убитият от самия него Сава Янев. Бе седнал на пейката до розовия храст. С едната ръка държеше цигара, а с другата им махаше леко за сбогом. Лицето му бе изкривено от иронична усмивка.
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me