uFeel.me
Шумкари
Автор: Nikol_Rus,  27 януари 2012 г. в 14:10 ч.
прочити: 433
Митре вървеше бавно след младото момиче, подкрепян от жена си. Момичето отвори една врата, направи жест с ръка и го покани да влезе.
- А Вие, другарко, – обърна се момичето към Стефка – жената на Митре. – можете да си направите някоя баня или масаж, или ако предпочитате, може да се разходите в градината. Като свършим, ще Ви извикаме.
Стефка предпочете разходката. Отиде в градината и седна на една скамейка, до голям розов храст с много нацъфтели червени цветове.
За първи път отиваха на почивка, на санаториум, но никога не са мислили, че ще попаднат в такава обстановка – същински палат.
Бяха пътували с влака цял ден за да стигнат до тук. Помислиха, че са сбъркали мястото. После от милиционера, който отначало ги изгледа доста подозрително разбраха, че това била бившата резиденцията на цар Борис III. Сега, вместо царя тук човек можеше да срещне само министри и семействата на големите партийни величия. Какво правеха те – бедни селски хорица – тук? Вярно, че преди Девети Митре бе партизанин, но после го изключиха от партията, заради дядо му.
Имотен беше дядо му. С пот и много труд бе постигнал всичко. Да има за децата, за внуците. Не искаше да влезе доброволно в ТКЗС-то и му взеха всичко. На сила. И избата, и лозята, и нивичките, трите крави, каруцата и конете. Всичко. Не можа да ги прежали. Отиде си без време, оставяйки жена, деца и внуци да жалят за него.
И Митре жалеше за дядо си и се измъчваше от чувство за вина. Сякаш той го бе убил. Колко пъти му натякваше:
- Затуй ли стана шумкар? Затуй ли ти строшиха кокалите джандарите? За тези ли се борихте - дето взеха властта, а после ми потрошиха моите кокали, за да им дам имота си?
Беше прав. Не такива сметки бяха правили там в партизанския отряд. Никой не е мислил, че ще дойде време, когато ще вземат на хората всичко. А за тях земята бе всичко. И богатство, и работа, и хляб. После настъпи глад и… купони.

Ванча, синът на Вангели бе разбрал, че Митре е зле. Дойде у тях да го види. След седмица пак дойде.
- Чичо Митре, уредих да идеш да се лекуваш и да си починете със стрина Стефка. Ето ви две карти за санаториум, до морето.
- Що говориш, сине, не можем! Нямаме пари да ходим по почивки, едва връзваме двата края!
- Безплатни са, а пътя аз го плащам. Баща ми – ако ме гледа от небето – ще е доволен, че съм се погрижил за най-добрият му приятел.

Ванча бе станал голям човек из София. Издигна се заради баща си Вангели – партизанин, убит от онова куче – шефа на джандарите Петко Симов, същият дето бе оставил и Митре инвалид за цял живот.
Бяха слезли за провизии с Вангели и Сава Янев в Преколница – селото на Савата. Там ги заловиха, в дома на родителите му. Отведоха и тримата в участъка. Петко Симов нареди на три млади момчета джандари да ги бият. Митре и Вангели ги познаха – бяха момчета от тяхното село.
- Сега, байовци, ще ви ударим по една сопа, а после искаме да викате, все едно, че ви убиваме от бой! – каза едното момче, когато Петко Симов излезе от килията. – От село сте, с децата ти, бай Вангели, сме играли, не искаме да ви вземем здравето.
Удряха момчетата сламеника, а те викаха, сякаш налагаха тях. Но, Петко Симов погледал през процепа на вратата и видял. Доведе други трима – яки бабаити, престъпници, арестувани за кражби. Седна на един стол, запали цигара и даде знак да почват. След половин час Вангели предаде богу дух…
На другия ден ги отведоха пред къщата на Савата. Пред очите им убиха всичките му роднини – майка му, баща му, малките му сестри и братчето. И пак ги биха, да кажат кои са в отряда и къде се крият. Савата не издържа побоя. През нощта и той издъхна. Митре оцеля по чудо. Може би, защото бе много млад. Пикаеше кръв, със строшени ребра и крака, но жив.
След Девети в село дойде слух, че Петко Симов го блъснала някаква кола в София и го премазала. Там го и погребали. “Бог си знае работата! На куче – кучешка смърт” – каза си Митре с леко задоволство от работата на онзи отгоре, дето комунистите така твърдоглаво отричаха че съществувал.

- Добър ден, мога ли да седна до Вас? – попита симпатична, елегантно облечена жена.
Стефка кимна и се премести малко встрани. Жената седна до нея и се представи:
- Казвам се Павлинка, от Тутракан. А, Вие?
- Аз съм Стефка, от Кюстендилско, близо до границата с Македония.
- Така ли? И моят съпруг е от Кюстендилският край, от някакво село Преколница.
- Много е близо до нашето село! Да не излезем роднини? От кои хора е?
- Не зная, никога не съм ходила там. А за роднини, едва ли… Мъжът ми е бил партизанин. Джандарите убили всичките му роднини – родители, братята и сестрите му. Запалили и къщата им… След Девети септември искал от Партията да го изпратят надалеч, далеч от родното място. Не можел да потуши мъката по убитите си роднини. Искал да е далеч. Изпратили го в Тутракан.
Павлинка си спомни онези не много далечни години. Баща и Сава Драганчев, бе богат човек – с много ниви, хамбари, дюкян и фурна. Хората го уважаваха, не само защото бе добър човек и тефтера с вересиите ставаше все по-дебел, но и защото бе скромен въпреки богатството. И двете си дъщери – нея и по-малката и сестра Елена научи на скромност и доброта. Всяка вечер, когато сядаха на трапезата трябваше да му казват каква добрина са сторили през деня.
След Девети, новата власт започна да конфискува имотите и парите на богатите. Тогава се появи високият къдрокос левент – Партийният лидер. Появи се в дюкяна да огледа, да направи опис. Там се видяха за първи път. Като разбра, че е госпожица се усмихна мило, после не скри изненадата си, че с баща и носят еднакво, рядко за този край име. Хареса я и направи всичко да и докаже любовта си. Дори с риск да го изключат от Партията.
Нивите не можа да спаси, те отидоха в кооператива, но фурната и дюкяна не пипнаха. И за парите посъветва баща и какво да направи, така, че почти нищо не отиде в държавата.
После поиска ръката и. Бе с десетина години по-голям от нея, но как да му откажат. Баща и го прие с цялото си сърце. Не само от съжаление за жестоката му съдба, за загубата на всичките си най-близки роднини, а и защото тайно си е мечтал да има син.
След няколко години, баща е внезапно умря. Оказа се, че малко преди да умре бе прехвърлил всичките си имоти и пари на мъжът и. Защо баща и бе лишил току-що омъжилата се Елена от наследство? Защо бе постъпил така? Само той си знаеше. После плъзнаха лоши слухове, на които Павлинка упорито не искаше да повярва, но сестра и Елена се разсърди и до днес не си говорят.

- И моят мъж беше партизанин, може да се познават. Той сега е на процедури. И вашият ли мъж е на процедури? – попита Стефка.
- Не, онзи ден го извикаха спешно в Окръжния Комитет на Партията. Утре ще се върне.
Побъбриха си още малко.
На Митре процедурите за този ден свършиха, почувства веднага облекчение, можеше да стъпва без подкрепа. Откри Стефка в градината и седна при тях. И той се запозна с Павлинка. Хареса я – скромна жена, никой не би казал, че е жена на партийно величие.
Обядваха заедно, вечеряха пак заедно.
- Утре ще отида до Варна да посрещна мъжа си и да се поразходим из морската градина. Ще се видим вечерта.

Митре бе седнал с гръб към вратата в луксозната трапезария. Вечеряха бавно. Трапезата бе отрупана с луксозни ястия, а във кристален поднос имаше плодове, много от които виждаха за първи път и не им знаеха дори имената. В чашите им сипваха вино – същински еликсир.
В трапезарията влязоха Павлинка и високият и строен мъж. Отправиха се към масата на Стефка и Митре.
- Добър вечер! – поздрави Павлинка. – Прибрахме се! Ще може ли да седнем при вас, да си правим компания, а и да се запознаете със съпруга ми?
- Да, разбира се! – побърза да отговори Стефка и хвана протегнатата към нея ръка. – Аз съм Стефка!
- Много ми е приятно, другаря Сава Янев! – каза мъжът, пусна ръката и и я протегна към Митре. – Приятно ми е, Сава Янев… другаря Янев… – повтори той.
Като чу името Митре изтръпна. Гледаше го изненадано, с широко отворени очи, сякаш бе видял призрак. После лицето му почервеня, стана от стола и след кратко, потискащо неудобно мълчание, през което ръката на Павлинкиният съпруг висеше протегната към него, гледайки го право в очите, каза:
- Няма нужда да се запознаваме втори път. Преди години се запознахме в участъка… Аз съм Митре Стойнев. Помните ли ме,… другарю Петко Симов?! – натърти думата “другарю” и куцайки, напусна трапезарията.
Стефка и Павлинка гледаха изненадани след Митре, после отправиха въпросителен поглед към Сава.
- Нещо се е объркал, другаря… Май ме е припознал…

На другият ден, още в пет часа сутринта, на вратата се почука. Стефка стана от леглото и отвори вратата. Вътре нахлу управителят на санаториума следван от двама милиционера.
- Би трябвало да ви арестуваме, но ще направим едно изключение. Прибирайте си багажа и веднага напуснете почивната станция!
- Защо, защо да ни арестувате? Какво сме направили? – изправи се от леглото Митре.
- Нямате право да сте тук! Това място е само за партийци, не за бивши богати кулаци!

Стефка подкрепяше Митре с едната си ръка, а в другата стискаше картонен куфар. Крачеха бавно към портала на почивната станция. В градината видяха съпруга на Павлинка - бившия шеф на джандарите Петко Симов присвоил самоличността на убитият от самия него Сава Янев. Бе седнал на пейката до розовия храст. С едната ръка държеше цигара, а с другата им махаше леко за сбогом. Лицето му бе изкривено от иронична усмивка. 

 

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me