- Мамо, мамо, виж! Какво прави този човек там? – малчуганът задърпа уморената, слаба жена.
- Сигурно е актьор хайде да се прибираме, миличко! Слънчо много се перчи днес. Да не изгорим. А пък и е време да хапваме.
- Не съм гладен. А там има сянка. Моля те, мамо, моля те!
Малкият бързо забрави току що издраните коленца и затича пъргаво към естрадата в Южния парк. Един млад мъж беше седнал по турски. С книга в ръка, той рецитираше нещо. Книгата, по-скоро, беше единствения декор на сцената. Той не поглеждаше в нея, а търсеше с очи реакцията на публиката. Все повече хора се събираха около сцената. Въпреки първоначалните иронични усмивки, публиката се опитваше да запази тишина и скоро единствените звуци, които се чуваха, освен гласът на актьора, бяха песните на славеите и косовете. Малчуганът се промуши между хората и ококори големите си сини очи. Следеше всяко действие на младия мъж и се опитваше да ги повтаря. Сепна се, едва когато „баткото” – така го беше нарекъл – каза:
- Ела на сцената, млади приятелю!
- К-кой? Аз ли?
Майката изтръпна. Въпреки, че до момента беше наблюдавала сина си отстрани, сега се спусна към него.
- Не се притеснявайте, госпожо! Синът Ви играе заедно с мен. Нека покаже на всички колко е добър!
- Аз...аз. Добре. Извинете! – изчерви се жената, която ако не беше със сина си, не би била наречена „госпожа”, дори и от най-завистливите дами.
- Как се казваш?
- Виктор... А ти..ъ-ъ...Вие? – поправи се Виктор, след като срещна погледа на майка си.
- Петър. И ми говори на ти. Да не би да съм много важен? Искаш ли да продължа да чета, а ти да правиш движенията?
- Сам ли?
- Сам, разбира се. Искам и другите хора да видят какво можеш, ако нямаш нищо против.
- Добре.
Петър продължи да чете, а Виктор - да показва с движения това, което чува. В началото беше неуверен и търсеше с поглед майка си. Когато видя усмивката й, обаче, доби увереност и забрави всичко наоколо. Съществуваха само гласът на Петър и той. Когато баткото замълча, малчуганът застина като статуя. Бурни ръкопляскания извадиха момчето от вцепенението.
- Викторе, ти си най-добрият актьор, който познавам. На колко години си?
- На четири и половина.
- Познай какво имам в голямата раница – каза Петър и Виктор едва тогава видя самара, опрян на сцената.
- Чувала на дядо Коледа!
- Не! В нея са книжките ми - засмя се Петър и се обърна към публиката. – Скъпи приятели, заповядайте да си вземете по една книга, ако това, което чухте ви хареса. Безплатни са.
Той беше прекъснат от струпалите се около сцената хора. Бутаха се. Грабеха книги, съвсем забравили за двамата артисти. Майката на Виктор го хвана за ръка и те се отдалечиха мълчаливо. Нямаше нужда да говорят. Момчето се беше научило да чете в очите на майка си. Там видя одобрение и щастие. Това му стигаше.
Нечии забързани стъпки приближаваха към тях. Майката хвана детето си за ръка и двамата отстъпиха настрани.
- И накъде се разбързахте, без да си вземете книжка?
- Време е за обяд – каза майката.
- Ние така и не се запознахме. Както разбрахте, аз съм Петър.
- Маринела. Приятно ми е.
- Вики, ти беше много добър. Радвам се, че се срещнахме – каза Петър и го прегърна през раменете. – Искам да ви поканя на обяд в онази бирария, от другата страна на улицата.
- Благодаря, но ние...
- Моля Ви. Аз черпя.
- Ако може, мамо, моля те. Баткото е добър.
- Добре, добре. Но следващия път плащам аз.
- Само за това, да има следващ път, си заслужава – засмя се Петър.
Пресякоха улицата внимателно, а Виктор подскачаше от щастие. За първи път някой, освен майката, беше забелязал таланта му на актьор. Когато спря да ходи на детска градина не му липсваха толкова приятелите, с които можеше да играе и на площадката, но групата на малките актьори беше мястото, за което мечтаеше и което сънуваше от тогава. Татко му беше изчезнал един ден. Беше чувал майка си да плаче през нощта, но никога пред него. Когато му обясни, че няма вече да ходи на детска градина, той каза, че разбира, но всъщност така и не разбра какво се беше случило. И ето, че сега се появяваше друг мъж, който на всичкото отгоре го ценеше. Майка му и Петър поръчаха някакви неща за ядене, а Виктор продължаваше да гледа като хипнотизиран.
- Вик, много си тихичък – закачи го Петър.
- Той е такъв. Обича актьорските изяви и е щастлив, защото беше на сцена.
- А ходиш ли на детска градина? – Петър разбра, че е задал неудобен въпрос по изчервените лица на майката и сина. – Всъщност, не това е най-важното. Мой приятел има театрална школа. Можем да те запишем там.
- Не мисля, че е възможно – отсече Маринела и сърцето й се сви, когато видя помръкналото личице на детето си.
- Безплатно е, няма защо да се тревожите за финанси. Аз няма да питам какво се е случило, защото и мен животът ме е изненадвал неведнъж.
- Защо си толкова щедър, Петър? Да не би да си получил наследство и сега безгрижно да се отдаваш на хобито си?
- Дълга тема е, Маринела, и ако се сприятелим, ще ти разкажа един ден. Както вече казах, преживях много обрати, но остана най-важното – един ден, в училище, учителката ми по български език откри, че пиша различно и се зае с образованието ми. Неколкократно майка ми и баща ми заставаха против това – на кого му е притрябвал писател в къщата? Но аз не спирах. Правех упражненията, които ми даваше и пишех все по-добре. Не за да печеля пари, а заради изкуството. Днес видях своя шанс да се отблагодаря на учителката ми.
Разговорът им продължи още известно време. Този следобед едно момче заспа много щастливо и сънува сцена, публика и приятели, които му ръкопляскат.