StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 161,225
   Потребители: 12,320
   Автори: 3,977
   Коментари: 304,834
   Точки: 2,631,161
   Съобщения: 125,790
   Лексикони: 4,471
   Снимки: 10,747

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

С дъх на страх - Гейбриъл

Седеше на леглото в една от стаите в замъка, всичко бе чисто и недокосвано, бях събрала каквото ми трябваше от лечебницата и промивах раните му.
- Нищо ми няма... Ах!
- Виждам – измърморих, натопих чиста марля в стерилния разтвор и притиснах към раната, после превързах.
- Мога и сам да се грижа за себе си – изнедоволства той.
- Не ми представлява усилие да го направя...
- Въобще не става дума за теб.
- Държиш се като дете! – спрях насред работата си и го изгледах накриво. – Нищо няма да ти стане, ако оставиш някой да се погрижи за теб поне веднъж!
Предполагам беше от чувство за вина, или гордост? Пустата мъжка гордост, можеха да понесат хиляди намушквания, но не и жена, която да прояви сила в момент на слабост от тяхна страна.
След атаката силата ми се бе възвърнала, и я използвах за да излекувам раните му. Все пак щеше да е нужно време да заздравеят напълно, някои от тях бяха много тежки.
- Ти как си, не си обелила дума откакто...
Млъкна, и разбрах какво искаше да каже.
- Добре съм, идеално, но едно нещо не мога да преглътна.
Той ме погледна притеснено.
- Копелето отряза косата ми!
- Не си личи – опита се да ме успокои той.
- Не си личи? – подпалих. – Ще отнеме цяла вечност да израстне отново!
Предполагам тревогите ми бяха абсурдни, защото той се засмя. Почувствах се глупаво.
- Не е като да ти отрежат ръката.
- Не е смешно – възнегодувах.
- Щом казваш.
Отметна косата от раменете ми и се наведе към мен, целувката му ме хипнотизира, оставих се в ръцете му и легнах назад, той свали ризата ми и застана над мен. Слънцето влизаше пред прозореца вдясно, но се спираше в балдахина на леглото. Виждах врязванията в дървените колони, за които беше захванат, нащърбеният камък по стените, сребърните съдове на масата до стената... Всичко в стаята беше някак успокояващо, за първи път от месеци не бягахме, за първи път за живота ни нямаше опасност, и аз можех да се огледам без страх.
Той зарови устни на врата ми, и ме накара да трепна, онова чувство, което за първи път ме бе посетило в господарската къща, след като го спасих, се върна и ме завладя.
- Казвал ли съм ти – прошепна – че обичам аромата ти?
Изчервих се, и това върна заговорническата усмивка на лицето му, усмивката, която обожавах.
- Предполагам, че си пропуснал – пришепнах, изправих се и намерих устните му.
Сутринта настъпи със студена светлина, Гейбриъл отметна косата от раменете си и се изправи от леглото. Видя, че не спя.
- Приготви нещата си – каза, гледайки към прозореца.
- Ще ходим ли някъде? – изненадах се.
- Да – без да ме поглежда отвърна той. – Заминаваме.
Изправих се, завивката се свлече от мен и побързах да се закрия. Навик.
- Няма да останем?
Както беше с гръб към мен се обърна и ме погледна.
- Искаш да останеш на място като това?
- Ами, отвоювахме си го – рекох по пътя на логиката. Видях сянка на тъга в погледа му.
- Не мога да остана тук. Твърде много неща се случиха. Въпреки, че черното присъствие се вдигна не мога да живея, знаейки какво се случи, изживявайки го отново ден след ден.
Кимнах разбиращо.
- Добре – рекох. – На кой ще оставим замъка? Някой трябва да го управлява, както и земите. Повечето хора са живи и здрави, не могат да се справят сами.
Той се разсмя.
- Престани да се изживяваш като ангел хранител, хората ще си намерят лидер. Всеки втори офицер умира да заеме по- висока длъжност.
- Да си владетел не е длъжност – припомних. – Това е призвание. Не всеки може да контролира хиляди хора и да не нанесе вреда.
Гледаше ме с онова изражение, което казваше „Моето глупаво момиче”, сетне се изправи и се облече, което ме разконцентрира допълнително.
- Познавам някого, ще повикам да го доведат.
Кимнах.
- Имам един въпрос към теб – обърна се, и забелязах тревога. Какво ли можеше да бъде?
- Ще дойдеш ли с мен, Аннабел?
Както седях, завита в чаршафите забравих всякакво благоприличие, станах и замахнах към него, но той отстъпи навреме, макар и видимо смутен.
- Как смееш да ме питаш такова нещо, Гейбриъл! – викнах, прескочих леглото и тръгнах срещу него. – Нима това, което се случи не ти дава отговорите? Бих ли тръгнала по път, различен от твоя?
- Не знам, вие жените правите странни избори – отвърна той, след което се разсмя и побягна от стаята, преди да го бях докопала.
- „Вие жените правите странни избори” – измърморих под нос и избрах рокля.
Отдавна не бях носила рокля, истинска, елегантна и женствена. Бях свикнала да тичам по прашните пътища, да се катеря по баирите и да спя под открито небе. Сега имах шанса да се приведа във вид.
Слязох долу, в тронната зала, където Гейбриъл бе събрал отговорниците на армията, както и кмета на най- голямата община, няколко вестоносци, придворните и хора от народа. Когато отворих вратата и влязох той спря насред изречението и се загледа към мен. Всички останали също се обърнаха, и аз се смутих от прекаленото внимание.
Гейбриъл слезе от постамента, стигна до мен, поклони ми се и пое ръката ми. Изчервих се като невръстна девойка. Поех с него към главната част, около която всички бяха събрани, чувствах се нервна относно предстоящото, а и заради факта, че той ме водеше като негова първа дама. Беше красив, внушаваше сила и увереност, беше облечен в черно, светлите му очи и пепеляворусата коса контрастираха на тъмното наметало. Изправи се и огледа насъбралите се, които притихнаха и заслушаха думите му.
- Събрах ви за ви кажа, че напускаме замъка.
Надигна се ропот.
- На кого ни оставяте, Лорд Гейбриъл? - чуха се викове от насъбралите се.
- Вие спасихте кралството!
- Ами ако поробителите се завърнат?
- Вещиците, които служеха на Принца са мъртви – прекъсна надигналото се недоволство той. – Никой няма да ви поробва. Аз и Аннабел осъзнахме, че не тук е мястото ни.
Мърморенето не стихваше.
- Познавах един честен човек, от народа, човек като вас. За него съм сигурен, че не би злоупотребил с властта, която ще му отстъпя.
- Кой е той? – чуха се викове. – Кой ще Ви замести?
Дори аз не знаех отговорът на този въпрос, сигурна бях, ще щях да остана изненадана. Погледнах към Гейбриъл, а той се подсмихна.
- Ърл – каза. – Излез напред!
Тълпата се разцепи с шушукане, сред тях излезе набит мъж с оредяваща коса, облечен в престилка и с мръсни, очернени от работа ръце.
- Ковача? – чуха се мнозина да коментират.
Виждах мнозината изненадани лица, вероятно аз изглеждах по
същия начин. Самият Ърл беше крайно смутен.
- Лорд Гейбриъл, не знам дали...
- Убеден съм, че не съм сгрешил по отношение на теб – само каза Гейбриъл, после изненадващо се обърна към мен. – Одобряваш ли?
Аз се стъписах. Той питаше мен?
- Д-да, разбира се - кимнах.
Ърл беше добър човек, много работлив и произведенията му се славеха с майсторство и издържан естетически вид, оръжията му бяха ненадминати. Стараеше се да помага на хората и не подвеждаше никого, беше честен човек. Дори аз се изненадах как не бях го видяла като най- добрият избор по-рано.
Каретата чакаше пред входа, бях взела някои неща, но не чак толкова, че да имаме нужда от специален превоз. Гейбриъл гледаше с недоверие към впрегнатия кон, който пръхтеше и риеше в земята.
- Доведи Блек – каза на единия от конярите, който се стъписа, но хукна да изпълни заповедта.
- Блек? – попитах. – Смяташ да впрегнеш друг кон?
- Сега ще видиш – каза само.
Когато видях Блек потреперих, и отстъпих назад. Беше чудовищен, голям, чисто черен, козината му блестеше на светлината. Имаше нещо плашещо в очите му, но сведе глава щом Гейбриъл посегна да хване юздите.
- Сигурен ли си? – предпазливо надникнах иззад рамото му. – Този кон прилича на звяр.
- О, да – кимна той. – Такъв е.
Вдигна крак на стремето и се преметна на гърба му, гледах с объркване. Той се наведе и ми подаде ръка.
- Разбира се - рекох на себе си. – Как не се сетих.
Оставих чантите си на земята, наведох се, извадих ножа, затъкнат в ботуша ми и безмилостно отпрах предната част на роклята. Една от придворните дами се прекръсти. Хванах все още протегнатата му ръка и се метнах зад него. Слугите закачиха багажа на седлото, и Гейбриъл се приготви да пришпори коня.
- Чакай – казах. – Забравих нещо. Някого.
Руфъс дотича и залая към мен, конярът го подхвана и ми го подаде. Прегърнах го, с другата ръка обгърнах Гейбриъл през гърдите, той се обърна и кимна на Ърл, който изглеждаше нелепо в синьо кадифе и лъснати черни ботуши. После заби пети в корема на коня и той се спусна в галоп по павираният път, през портата на двора и през поляните.
- Не знаех, че можеш да яздиш! – извиках през вятъра, който караше очите ми да се насълзяват.
- Много неща не знаеш за мен, Анн – отвърна той, притисна ръката ми към тялото си и пришпори коня отново.
Зеленина обгръщаше пътя от всички страни, замъка се смали зад гърба ни и остана на хълма като сянка, положих глава на рамото му, вдъхвайки ароматът на косата му. Не знаех на къде бе поел, но не ми и трябваше да знам, бях сигурна в него. Дори и да не знаеше какво прави той го правеше по добре от всеки друг. Гейбриъл, кръстен на архангел, оприличаван на него и по силата му.

КРАЙ 


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2013-10-27
прочитания: 219
точки: 5 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход