Разговор на по чаша любов
това обикновено отнема повече от един човешки живот
«Ще се науча да те обичам»
Събудих се с тази мисъл в ума си, явно сънувала нещо, но както винаги помнейки нищо на сутринта. Разтрих очите си, мислейки колко нелепо е сънното ми изказване. Та аз вече те обичах и винаги съм те обичала. Нима сърцето ми се е усъмнило в съня ми или просто спейки съм те забравила? Тези въпроси допълнително озадачаваха иначе обърканото ми съществуване. Изритах юргана, но вместо да стана, полежах още малко. Исках да усетя сутрешния хлад на стаята по почти голото ми тяло. Лек бриз ме облъхна и цялата настръхнах. Точно и само както ти умееш да правиш с онези твои уж големи, мъжки, груби длани, които изписват по гърба ми най-нежните ивици на любовта ти. А беше просто априлският вятър. Бях забравила снощи прозореца открехнат. Исках да гледам звездите, макар и без теб, защото тайничко се надявах, че ти, където и да си, също ги гледаш. По-скоро любуваш. За теб те са цяло богатство, те са любов. Само колко пъти съм ревнувала безпричинно и съвсем глупаво от тях. От особения начин, по който ги гледаш, и онова скрито усещане, че те са света ти. Но после аз се появих и както ти обичаш да казваш - Загаси цялото ми небе и след това светна в мене. С тези думи в мислите си, усмихвайки се, станах и затърсих дрехите си. Бяха пръснати по цялата стая - снощи отново дълго се чудех какво да облека. Все още не зная какво е присъщо на една звезда. Но ти все пак ми каза, че сияя повече от обикновено.
Обух изтъркани джинси и синия потник, който така обичаш. Казваше ми, че би изрязал облаци от него, ако не отиваше така на личността ми. Стъпвайки боса по студения паркет, се запътих към кухнята. Исках да направя чай - от онзи твоя любимия, който пихме заедно първия път, когато ми каза, че ме обичаш. Сякаш той пресъздаваше хармонично и нежно срещата, която винаги ще буди трепета ми по теб. Трепет, който трудно контролирам и още по-трудно успявам да покажа. Понякога нещата просто са си там в сърцето и умът не е в състояние да ги пречупи в сухи думи, които уж трябва да говорят, но не казват нищо. Спомням си добре въздишката, с която често казваше - Тези думи... - и поглеждаше замислено към мен. По-скоро влюбено.
Измивам джезвето и слагам водата на котлона. През това време търся в шкафовете бисквити, останали от предишни наши срещи вкъщи. Ти винаги знаеше точно какви да донесеш. Обясняваше ми внимателно как вкусовете и предпочитанията зависят от настроението. И също ме уверяваше, че шоколадът е универсален. Той можел всичко - изчиствал сивота, погубвал самоти, поглъщал неудачи, заравял болки - но най-вече разтапял теб и мен в най-сладостен копнеж един по друг.
Погледнах часовника на микровълновата. Показваше 10:35. Това значеше, че до твоето пристигане имаше още час и половина. Ти винаги идваше понеделник, сряда и петък след курсовете при мен. Разказваше ми за хората по улиците и тъжния ти инструктор, който пак не си успял да усмихнеш. Аз нежно и закачливо ти казвам глупчо, защото трябва да следиш пътя и знаците, а ти ми отговаряш още по-нежно, че имам още много да уча за хората, света и това, което има значение. Всеки път ме хвърляш в такъв размисъл, а ти просто споделяш. Мислите ти често пораждат хаос в мен. А пък емоциите...
Чаят е готов и отивам да си взема душ. Знам колко много ти харесва да ти мириша на кокос. Казваше ми, че този аромат те опиянявал и те карал да ме желаеш още повече. А аз така обичам да заровиш глава в косите ми, дишайки във врата ми. Това е един от тези моменти, в които ме караш цяла да изтръпвам. След това целувките по извивките на шията ми създават вълшебното усещане, че съм твоя. Единствена. Завинаги.
Излизайки от банята, се поглеждам в огледалото и се чудя какво толкова си видял в моята съвсем сива и скучна обикновеност. Докато ти си толкова необикновен. Но някак си ме направил специална. Самото усещане дълбоко в сърцето, че съм аз съм твоя и ти си мой, ме кара да сияя точно по онзи начин, когато ми казваш, че съм звездно красива. Тогава, знаеш ли, съм просто безсилна и потъвам в очите ти. Това, любими, само и единствено ти го можеш. Любими, любими... Сърцето ми прокънтява.
Боже, аз съм толкова влюбена. Чак сама не си вярвам.
Облечена, но с все още леко влажна коса, отивам в кухнята. Сипвам чая и слагам в чинийка бисквитите, макар да знам, че на теб ти е по-вкусно с трохите на масата. Сядам на мекото канапе и поглеждам машинално към часовника. 10:58. Скоро би трябвало да дойдеш. Всъщност съвсем-съвсем скоро. Ти винаги подраняваш. Казваш ми, че просто искаш да си откраднеш още малко време с мен. Никога не ти било достатъчно. Можел си цял ден да ме държиш близо до себе си, в прегръдките си, точно под сърцето си. А аз всеки път се заслушвах в бързия му ритъм, който често ми заприличваше на тиха мелодия, която ми шепне, че ме обичаш.
Ето.
Звъни се на звънеца. След това едно, две, три почуквания. Първите две малко по-силни, а третото съвсем леко. По това познавам, че си ти. Според теб непременно трябвало да имаме специално оповестяване. Попитах защо, но ти естествено не можеше да ми отговориш. Просто така си го почувствал. Само каква емоция си ми...
Ставам. Запътвам се към вратата с бавни стъпки. Представям си те как стоиш отвън, готов да ме прегърнеш, само щом открехна вратата. Така ме стискаш, сякаш не сме се виждали с дни, но ти тихо ми шепнеш, че постоянно ти липсвам. Колко много обичам гласа и погледа ти, който казва много повече от думите ти. Носиш ми усмивки, вместо цветя, които разпалват пламъка в душата ми. Ах, този трепет. Няма друг като него. Няма друг като теб.
Гушкаме се дълго на прага на входната врата. Изведнъж аз ти казвам, че трябва да поговорим за нещо. Ти сепнато отпускаш ръце и тревожно ме поглеждаш. Кой знае какви сценарии минават през ума ти, но аз бързо те успокоявам.
- Хей, обичам те. Просто има нещо, което трябва да споделя с теб. Нали знаеш как винаги ми казваше, че душите ни са свързани. Сега моята е объркана и иска да ù помогнеш. Някои неща са ми толкова неясни. И мисля си, само ти можеш да поправиш кашата в мен. Както винаги го правиш.
Сядаме на канапето. Или по точно той сяда, а аз се сгушвам в прегръдката му. Това е моята крепост. Той е моята опора.
- Разкажи ми. – шепнеш в ухото ми.
Аз нямам думи, но все пак започвам да рецитирам терзанията на сърцето си. Не ми се отдава, но ти ме разбираш, защото знаеш ритъма на копнежите ми. Мълча дълго и ти мълчиш с мен. Накрая несигурно казвам:
- Знаеш ли, ти ми крадеш емоциите.
Тишината отново се наслагва на пластове, но няма никакви напрежение. Сякаш си говорим мислено. Все пак заговарям отново. Чувствам, че трябва да ти опиша какво е.
- Ти си навсякъде, във всеки един предмет, във всяко едно чувство, във всеки един спомен. Навсякъде. Но най-вече в мен. Цяла си ме обладал. Мислите ми, сънищата ми, мечтите ми, плановете ми, бъдещето ми, цялото време въобще. Ти си там. Навсякъде. В сърцето, в душата ми, във всяка клетка на крехката ми човешка обвивка. Усещам те с цялото си съществувание. Сякаш си се излял по мен и ме обгръщаш. Аз се губя в теб. Ти си по мен, в мен, с мен, до мен. Разбираш ли? Ти си... навсякъде.
Ти се усмихваш леко и заговаряш:
- Знаеш ли откога чакам това. Цял живот съм го/я/те търсил, чакал, викал. И ето, че си тук и Я носиш със себе си. Тя е вътре в теб и те изпълва цяла. Тя се разлива най-нежно по тялото и те обгръща. Тя живее в спомените, мечтите, мислите, сънищата, плановете, бъдещето ти. Тя притежава сърцето, душата ти и дори крехката ти човешка обвивка. Тя е цялото ти същестувание. Тя е навсякъде...
Сега вече знам.
Седим дълго време така. Просто ме прегръщаш и това е достатъчно. Чаят и бисквитите са недокоснати. Времето тече бързо, както винаги, когато сме заедно. Станало е 5 часа вече и ти трябва да тръгваш. Ставаш, обличаш се и се запътваш към вратата. Аз вървя плахо след теб. На прага се спираш и се обръщаш. Гледаш ме дълго, дълго и много влюбено. Докосваш лицето ми с ръка и нежно ме галиш. Целуваш ме и все още държейки лицето ми в шепите си, ми прошепваш едва доловимо:
- Обичам те.
Съвсем просто и искрено. А аз ти отвръщам:
- Ти си любов...