StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 161,638
   Потребители: 12,331
   Автори: 3,987
   Коментари: 305,816
   Точки: 2,626,272
   Съобщения: 142,236
   Лексикони: 4,478
   Снимки: 10,754

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Разединение

     Намерих си частен превоз и се върнах у дома без тях. Всъщност, това вече не беше „у дома”. Запитах се къде ли щях да отида, но почти четири века бях живял къде ли не, щях да се оправя лесно. Проблема беше, че не знаех как да се разбера с тях.

     Няколко дни не се появих изобщо, момчетата бяха върнали китарите ми, но те си стояха забравени в звукозаписното студио. Медиите бяха гръмнали че групата се разпада, и може би така беше най- добре. За кой ли път B.L.O.O.D. оставаше без някой от членовете си. Аз изчезвах повторно.

Честно казано, музиката беше на последно място в списъка на който и да било от нас в този момент. Един ден видях Уил и Джеймс по центъра, разбрах, че Майкъл беше поискал хлапето да напусне къщата. Той не знаеше за нищо от това. Съжалих го, той влагаше толкова много в тази група.

     Майкъл не искаше да говори с мен, имаше право да ми е бесен, питах се дали някога щеше да ми прости. Никога преди не се бях натрапвал до такава степен в личното му пространство, а той много пъти ми бе отказвал да го превърна, дори онази нощ преди да си тръгна, когато ловците на вампири едва не го убиха заради мен.

Не знаех какво да правя, чувствах се вцепенен, беше ме обзело безсилие. Не исках да става така, те може би го осъзнаваха.

 

     Измина седмица и никой от тях не ме потърси, може би бяха повярвали, че няма да се върна повече. Съзнавах какъв кошмар им бях докарал до главата, мениджъри, промоутъри, всички те щяха да ги бомбардират с въпроси, феновете да нападнат от всички страни, искайки обяснение, новини, сигурно бяха бесни.

     Лежах на леглото си в хотелската стая и гледах в тавана, мислейки си. Никой не би го разбрал така, както аз го виждах. Майк имаше определени години живот, не безкрайни, опитвах се да го улесня.

Взирах се в тавана, тънка пукнатина вървеше по мазилката, наскоро боядисана. Сградата бе на около петдесет години, ремонтирана, но ето, че бяха замазали пукнатините, тя се разпадаше. След още максимум трийсет щяха да я инспектират и да я обявят за събаряне, тук щеше да цъфне нещо друго, търговски център или офис сграда. Хотелът е бил построен тук след мен, щеше да си отиде преди мен, така щеше да стане и с всичко останало. И с всички. Никой от тях не можеше да го разбере.

     Както стоях неочаквана болка ме проряза по дължината на целият гръбнак и ме накара да се свия на две. Още преди да осъзная какво става се повтори, още по- силна, зарових лице във възглавницата за да не чуят вика ми, отне ми повече от минута да се осъзная. Треперех, когато се изправях на крака, грабнах якето си от облегалката на стола и излязох от стаята си.

 

     Не знаех кой от тях беше, но ме викаше. Сребърното острие в къщата, веднага бях разбрал. Всеки, наранен от него добиваше връзка с мен, всяка кръв, което се пролееше в мое име. Мечът беше останал в къщата, там бе откакто Майкъл ме скри от ловците през онзи далечен ден преди двайсет години.

     Когато приближих, видях къщата отдалече, скрита от смърчовете. Не се наложи да стигам до портата, Тони и Чаз ме чакаха на алеята, бяха сами. Ръката на Тони бе превързана, по белият бинт бе избила кръвта му.

- Надявах се да дойдеш – пръв каза той.

- Какво означава това? – поклатих глава, бях свалил качулката ниско над очите си, стоях с ръце в джобовете. Тук сянката на дърветата беше гъста, но тук таме по земята все още имаше ивици светлина.

- Уил ми каза – поде направо Тони. – Обадих се на Честър. Трябва да поговорим, човече.

- Да, това имах предвид с „не казвай на никой” – закимах ядно. – Уил и голямата му уста!

- Престани, Алекс, това не е игра – обади се и Чаз, изражението му беше мрачно.

- Какво искате от мен? – попитах.

- Напусна просто така, по средата на концерта, организаторите са откачили, а ти просто се изпари...

- Не ми е до официалности сега – прекъснах го. – Нима си ме извикал да ми мрънкаш за документацията?

- Извикахме те за да ни кажеш какво става, защото Майк е като ням, откакто ти изчезна. Разбрахме за състоянието му.

- Как е той? – попитах, стискайки ръце в джобовете си.

- Зле – каза Тони. – Затворил се е в стаята си, слиза колкото да се храни, но използва помощни патерици.

- Какво говориш!? – очите ми се разшириха.

- Той не вижда, човече – поклати глава Тони, гледайки през мен. – След като си спрял да му даваш кръв, зрението му се е влошило. Очаквах ефектът да трае по- дълго...

- Нищо ли не вижда? – направих крачка към тях и към къщата, някъде над главата ми изкряска сокол.

- Казва, че са размазани форми, сенки... Обикновено Уил ходи с него навсякъде, нас ни изгони, сега той е с него.

- Трябва да поговорим – повтори Честър, русата коса се беше разрошила на челото му, горнището с призив да се пести водата и да се пие повече бира белееше всред сенките на дърветата. – Хайде да вървим.

 

     Вървяхме, не знам колко време, лутахме се между дърветата, не ходехме твърде на югозапад към главния път, обикаляхме и се връщахме.

- Кога е започнало всичко? – питаше Тони, кубинките му газеха в прясната почва.

- На партито с Джими и момчетата...

- А ти от кога знаеш?

- Откакто се върнах. Още тогава говорих с него и му предложих, той ми отказа, накара ми се...

Чаз се усмихна тъжно, такъв си беше той.

- Уил се свърза с няколко клиники – започна чернокосият. – Има и някакви, които използват алтернативно лечение, което още не е одобрено. Ако успеем да намерим...

- Какво е това лечение? – попитах.

- Разработват препарат, който стимулира възстановяването на очните влакна, смятат, че подобрява зрението с осемдесет процента.

- Какъв е рискът? – попитах пак.

- Може да...

Той измънка и потърка дланта си през превръзката.

- Хей! – рекох и той се сепна.

- Тестван е при морски свинчета и маймуни. Предизвиква тумор в темпоралния дял на мозъка. Прогнозата за живот е до петнайсет години в пълно съзнание, последните пет...

Гласът му беше започнал да трепери.

- Последните пет пациентът губи разсъдъка си, може и по- скоро, зависи от скоростта, с която...

- Майк знае ли? – прекъснах го, главно за да не довърши.

- Не сме му казали – включи се и Честър. – Веднага би избрал алтернативното лечение.

     Вдигнах ръце пред лицето си и за миг светът се скри от мен, искаше ми се да трае по- дълго. Прокарах пръсти през косата си и свалих качулката, здрачаваше се, вече нямах нужда от нея.

Облегнах се на един от боровете и вдигнах очи нагоре, небето се криеше някъде зад клоните им, преструвайки се, че го няма.

- Сигурно това е наказанието ми – проговорих след малко, момчетата стояха до мен, не говореха. – Имам власт над смъртта, но не мога да помогна на тези, които значат нещо за мен. На никой от тях.

- За какво говориш? – попита Тони и отново потърка ръката си. Можех да усетя миризмата на кръвта му през марлята.

- Първата жена, в която някога се влюбих умря от треска – все така вдигнал очи нагоре продължих аз. Не бях говорил за това от столетия. – Тогава нямаше лекове, каквито сега съществуват, нямаше...

Млъкнах и се опитах да дишам равномерно.

- Казваше се Ана. Умря на двайсет и осем. Ходех на гроба й докато времето не превърна мястото в пустош, камъкът се разпадна, дори земята забрави, че тя лежеше там.

     Тони и Честър мълчаха. Чаз беше наясно, в много от песните ни се пееше за изгубена жена, за призрак от миналото, Тони обаче никога не беше чувал историята по този начин.

- Изгубих толкова много хора за всичките си животи, а сега и най- добрият ми приятел е на път да умре, а аз няма какво да направя!

     Замахнах и юмрукът ми попадна в стъблото на вековният бор, което се сцепи и дървото заплашително се уведе към нас, момчетата отстъпиха назад.

- Мислехме, че ти можеш да направиш нещо, Алекс – каза накрая Чаз, все още с ръце в джобовете.

- Какво да направя? – вдигнах рамене безпомощно. – Само заради това, че му дадох кръвта си, той не иска да ме вижда, ако го превърна няма да миряса, докато не се избием един друг.

- Мислехме – включи се и Тони – че може би ще го убедиш.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-04-11
прочитания: 46
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход