Когато Луната заспи, слънцето изгрява в нейният сън, жизнерадостно и любопитно, точно като две сини детски очи. Луната потрепва за миг, покрива се плахо с тъмният,звезден воал и усмихната посочва пътят на нечия загубена, романтична душа. Блестящото и одеало някак завистливо намига на пъстрите, мъждукащи светлини,синове и дъщери на прогреса и страха, две развратни заложби в човешкото същество. Слънцето се залута в синьо-черния облак, изплаши се и заплака .Луната се стесна от кошмарният си сън, събуди се и падна в ръцете на гладният, сляп просяк. Раздърпан и дрипав просякът погледна луната със сините си, детски очи, усмихна се, прокарвайки пръсти по почти овалната и форма, наведе се, целуна я с гладните си устни, прегърна я и заспа, сънувайки светлината в облачният си, мрачен живот. Луната внимателно се итъркули от мършавите ръце на сухият,прегърбен старец, освети с бледо-жълтата си светлина восъчното му лице, закачи една звезда да пази вечният му сън, зави се с тъмното си було и продължи да се търкаля по асфалта на човешкото добро и зло....
***1***
"Кому съм нужна аз", мислеше си тя,прилично прикрила прелестта си под мъртвите звезди." Никой няма нужда от невзрачната ми светлина. Тук на земята е толкова светло,че вече не различавам нощта от деня." Погледът й крадливо се вмъкваше през светещите прозорци, плъзгаше се по искрящите реклами, засядаше върху колоритните светлини на хотелите, баровете и дискотеките. "Колко ми липсват уличните фенери,липсва ми oнази нощна мъгла,която осмисля съществуването ми, липсват ми влюбените,които намират в мен олицетворението на тяхната любов,колко много ми липсват всички онези любопитни и невежи човеци, на чиито лица рисувах божествената си сила..." хлипаше със сълзи от звезден прах бледото небесно тяло и неусетно запълваше дупковидните си рани с прах и ситни камъчета, които заедно замазваха светлината под твърда, сиво-черна обвивка. Да, луната бе потънала в собствената си aгония по изгубеното си съществуване. Единственото,което можеше да направи в този момент бе да тръгне по големия цветен свят и да търси съвършеното си признание в очите на онези, комуто се отразяваше. Сама избра да пита всяка душа, която можеше да говори през не-човешката си обвивка, забравила магията на безсмислените думи, които практически не довеждаха до истинско,чисто добро, а просто грядяха ореолът на целенасочените меркантилни страси. Луната разбра, че тук на земята истина носи единствено символиката на образите вплетени в поезията на изстрадалият, осъден от себе си на заслужена алиенация гений на човека в човекът.
Докато вървеше замислена и нелепа в мислите си тя погледна небето, а на него гордо и заплашително се бе излегнало слънцето от нейните сънища и палаво подскачаше по клоните на дърветата, чиито листа пълнеше с живот, а те животът с камофлажна и размита сянка. На Луната и стана горещо, започна да се поти в кал от насъбраният прах, убита от път и изморена от дългия път, тя реши да се подпре на един от многото пресякани дънери и да сподели болката, която струеше от душите им във вид на лепкава, прясна смола. Опряла овалното си тяло в заоблената фигура на скосеното дърво тя го попита пряко, лаконично и безмълвно: "Кой направи от себе си убиец на твоята вековна сянка?", а дънерът апатичен, приел мизерното си съществуване, без злоба написа със смола върху разграфената си сверична икона три думи принадлежаши , зависими и самодоказващи се една с друга - "мъжът заради Жената". Не го разбра суетната Луна, не разбра нито неговата мъка, нито неговата обич. Днес Луната разбираше само себе си, защото разбра,че не познава нищо друго,а висотата на нейното положение, всъщност беше дължината на нейното невежество... . Уморена от мълчанието си с олицетвореното страдание, тя погледна слънцето, усвоявайки светлината му, замижа и се сети, че никой не може да се вгледа в него, защото макар и прекрасно то осакатяваше човешките очи, а тя макар бледа и свита от студ несъзнателно допускаше всякави погледи да се плъзгат по коприненото и тяло. Да, Луната осъзна, че за разлика от Слънцето, тя беше покварена...