Два пъти беше умирал, и какво от това? Отново беше тук, по някакво чудо? Просто не беше спирал, не и заради тях. Обърна се и нощният вятър го лъхна в лицето, косата му с цвета на бледо злато се развя зад него.
Болка, ли? Те не познаваха болката, никога не я бяха изпитвали, но всичко щеше да се промени. Тръгна по пустата уличка а звукът на вълните в морето вляво от него заглушаваше тихите му стъпки. Сля се с мрака, това го умееше най- добре. Мракът беше втората му самоличност, всички го виждаха в очите му, бледи като утринно небе. Сега горяха от омраза, но той беше спокоен. Беше способен да чака, знаеше, че възмездие ще има. Дългите му бели пръсти се плъзнаха по гърдите му през отворената черна риза и той извади сребърният нож и го превъртя през пръстите си. Настъпваше време за отмъщение, и бялата луна над главата му сякаш го нашепваше в тихата нощ. Първите дървета го скриха от евентуални любопитни погледи. Тъмна сянка се появи отляво.
- Къде беше?
- На гроба й. Знаеш това, защо ме питаш?
- Прибери го - изшътка другото момче. - Някой може да те види - и посочи с очи огледалното острие в ръцете му.
- Всички ще ме видят.
Видя как приятелят му извъртя очи, прокара бледи пръсти през катранено черната си стърчаща коса и го изгледа накриво.
- Вече веднъж отмъсти за смъртта й. Какво мислиш, да го съживиш и да го убиеш пак ли?
- Ще ми се аз да го бях убил - изръмжа през зъби другото момче.
- Осъзнай се, той точно това искаше, да живееш мъртъв, всеки ден, точно ти ли ще оправдаеш това?
В гърдите му сякаш се надигна попарваща вълна, искаше да го убие, и още как. Да го изкара от ада и да го накара да си плати. Да изгори вината заедно с него.
Още виждаше безжизненото й тяло под дъжда, изстиналите устни и клепачите, по които капеше дъжд. Тези очи никога не се отвориха отново. Болеше го толкова не защото я беше изгубил, друга бе заела мястото й. Болеше го, защото тя умря заради него.
- Знаеш, че не съм тук за това - само каза.
Продължиха бавно по тъмната алея, щурци пееха в тревата, преди да умрат, из въздуха се носеше мириса на окосена трева и соленото море, донесени от вятъра.
- Други я нараниха, идвам за тях.
- Знаеш ли какво, черният ти хумор никак не ми е забавен.
Над тях прелетя чайка.
- Какво ще правиш? - продължи. - Ще убиеш всеки, който някога я е наранил? А после и останалите?
Повървяха в мълчание.
- Не - каза накрая светлокосото момче. - Знаеш, че няма да го направя. Това би бил прекалено лесен край за тях. Няма да го... оценят.
На лицето му се върна жестоката усмивка от преди малко. Постави палецът срещу останалите пръсти и превъртя ножът, острието засегна дланта и няколко капки кръв покапаха по земята. Болка запари ръката му, но той продължи да се усмихва. Болката никога не го беше плашила, беше я превърнал в своя сила. Вдигна ръка и прокара език по резката, от която продължаваше да се стича кръв.
- Отива ти - подкачи го приятелят му. - Добре се вписваш в ролята на вампир.
- На вашите услуги.
Развъртя ножът и го насочи към голата шия на дугото момче, той отблъсна ръката му и спомена нещо за чесън, това го накара да се разсмее.
- Я стига! - застана пред него и спря. - Ако се превърнеш в отмъстител замесваш и нея. Те умираха достатъчно пъти, защото са страхливи копеленца. Смъртта им няма да ти помогне да забравиш.
- Знам - каза той и сведе очи. - Но всеки път се питам защо другите плащат за грешките ми.
Дланта му се бе обагрила в червено, но сякаш и кръвта не можеше да измие спомена, дори и да се удавеше в нея.
- Нейната смърт не беше твоя грешка. Прости си, ти направи всичко за нея.