Подземието (2025-а година)

    По свода на подземието, точно като някакви призрачни прилепи, надолу с главата бяха нависнали стотици спомени – спомени бели, сиви, пъстри; желани и нежелани; спомени с цвят, мирис, вкус, а също така и озвучени; три и дори четириизмерни, пълни с живот, чувства и вдъхновение... И докато аз напрегнато се взирах в бъдещето, те най-небрежно си дремеха там на тавана, непокътнати до онзи момент, когато  незнайно защо някой от тях се изкушаваше да се пусне и полети плавно надолу, досущ като есенен лист и да нахлуе в личното ми пространство...
    ... 21-ви декември 2012-та... Повечето хора неистово се страхуваха дори да споменат тази дата, очаквайки апокалипсисът гибелно да се стовари върху задръстените им мозъци. Навсякъде в медийното пространство се спрягаха какви ли не ужасии, които изстискваха и последната капчица храброст от втрещените сърца. Потресът от наближаващото събитие бе буквално наблъскан с тълпи противоестествени фантоми, витаещи и вещаещи съсипия... Аз обаче тъкмо тогава бях най-щастливия човек на планетата. Добрият Бог ми беше подшушнал сакралната дата, като празник в моето претрупано ежедневие. Имах истинното Му обещание, обещание за подарък-изненада...И цялата ми същност върховно се изпълваше с радостното нетърпение на детето, подскачащо на един крак в мечтите си. Докато часовникът забързано тиктакаше, аз предвкусвах  моето благополучие, долавях полъха на неговото приближаване ...
    Като казвам това, аз не отричам, че тези три дни на мрак и ужас ще се случат. Да, те ще се случат, но не и в деня, който хората набедиха за край на света. Вярно е, че много духовни личности имаха видения и откровения за тези три дни, но досега никой от тях не се ангажира с точнато време. Те просто изказаха предположение относно датата на събитието. А аз, след като внимателно се вгледах в пророчествата и се уверих в тяхната достоверност, забелязах една малка подробност, която само божиите могат да усетят. А именно, че това може да се случи едва след като Святия Дух се вдигне от земята... или  по-точно това е по времето на Антихриста и... оставените. Който чете, нека разбира.

    Друг любим спомен, който неотменно ме връхлита е морето... Влюбена съм в морето, особено такова, каквото някога беше. Ето и сега се отлепям “на забавен каданс” от студенината на подземието и духом отново съм на Царския плаж... Брегът е потънал в меката светлина на пясъка, а водата е топла... топла, спокойна и приказно прозрачна. Ята ситни рибки игриво се гонят в плитчините, а под тях седефено проблясва безмерът на мидените черупки... Лягам по гръб, разпервам ръце и се отпускам в прегръдката на ласкавите води. Вълните ме полюшват монотонно и аз неусетно заспивам. Най обичах да спя в  морето. Нищо не ме притесняваше, нищо не ми убиваше...тотален покой и безгрижие... Интересното беше, че и в това си състояние на безхаберие, инстинктивно и  периодично се пробуждах, да се уверя, че не съм се отдалечила прекомерно от брега. Обичах да спя в морето... обичах...
    Уви, вече знам, че скоро това няма как да ми се случи, поне не и в следващите сто години... Откакто океаните прегазиха бреговата линия и нахлуха опустошително в царството на континентите, нещата окончателно загрубяха. Помня, как невярващо гледах емисиите по телевизията, когато първите приливните вълни заляха Европа. Навсякъде хората бедстваха... неимоверно бедстваха... Но най-зле пострадала се оказа Швеция. За нея почти не остана надежда...
    Въпреки, че не ме е страх нито от живота, нито от смъртта, все пак и аз съчувствайки на погиващия човешки род, понесох твърде болезнено прискърбието на катастрофалните последици... А гигантските приливни вълни продължаваха периодично да опустошават и опустошават земите от север до юг, от изток до запад. Моретата кипяха като врящи казани, а бученето им докарваше хората до смъртен ужас. Тук ще спомена съвсем накратко част от случилото се. Ще пиша само за това, което най-силно докосна чувствителните струни на сетивните ми възприятия...
    Със сълзите на сърцето си скърбя за потъването на Япония, страната в която живях преди няколко века. Тя завинаги ще остане в океана на паметта ми... Завинаги. Помня как всякога се връщах към нея, когато имах нужда от мир, утеха и равновесие... Тя беше моя дом на умиротворение...
    Но тъй като сега живея в България, естествено бях заинтересована предимно от нейната участ. Тези, които имаха толкова големите мераци да видят страната ни пак на три морета, може би щяха да предизвикат бъдника да изпълни желанието им... Но на каква цена, Боже, на каква цена...?
    Белес... Както вече писах, вълните не успяха да прескочат върховете на Беласица. Само се плискаха малко над билото откъм южната страна... Но затова пък водите лесно преминаха през дефилетата, клисурите, а на места и през седловините, затваряйки във воден капан хората, които успяха да се спасят, бягайки нагоре към високото. Чак година след това, когато водите се оттеглеха,  щеше да е възможно да им се окаже някаква помощ...
    Атон – градината на Богородица... мястото, където единственото женско присъствие бе това на Светата майка. Там в светогорските манастири монасите се молеха, постеха и извисяваха духовно... Там в покаяние и смирение, безмълвие и послушание те търсеха спасение за душите си... до момента, в който Иверската икона изчезна. Предупредени от древно пророчество, че това е знамението за потъването на Света гора в морето, монасите побързаха да напуснат полуострова...
    Черно море...Невероятно, но вълните атакуваха сушата безпроблемно. Аз точно тогава имах възможността да наблюдавам ставащото от “птичи поглед”. Хребета на Стара планина се цепеше напречно... и хълмовете, възвишенията, чукарите, рътлините с грохот се свличаха в морските талази. Така приливните вълни достигнаха и до Стара Загора... Едва години по-късно, когато морето вече беше гладко като езеро, щях да осъзная защо носи името Черно. Водите му... водите му бяха станали абаносово черни. Нямаше и помен от златистия пясък. И явно така е изглеждало и в момента на своето първосъздание, та хората впечатлени от изгледа му, са го кръстили Черно море.
    Още много мога да пиша за цунамитата, за чудовищните приливни вълни, но мисля, че и с това ви дадох достатъчно съществена информация. Затова засега смятам да продължа със славната одисея на

                                            Рания

    Капсуловани в своето несмислие, човеците плащаха тежка цена за погрешния си избор. Колко загуба, колко излишно страдание и горчива празнота... Ежедневието убийствено стесняваше обсега, средствата, способностите и шанса за развитие. Менгемето на разрухата все повече се затягаше около обременените души, чийто път бе удивително къс и краят му неизменно отвеждаше до скотобойната, наречена Смърт. Смърт... смърт... смърт... Още с раждането си коравовратните почваха да умират, но верни на традицията пак и пак и пак правеха погрешния си избор. И така, докато свещичката на живуркането им угаснеше.
    Не така обаче стояха нещата с Рания. Вечността беше открехнала парадната си  порта пред нея, възхитителна и божествено разкошна във великолепието си... И както вселената непрестанно се разширяваше, така и Рания със всяка минута разширяваше светогледа си, хоризонтите, заложбите, талантите и всякакъв вид умение и вещина. Световете, съзвездията и галактиките я привличаха с мистичната си красота. Бог беше натворил толкова съвършенство, че би било жалко, ако вечността не съществуваше...
    Освен това Рания със сигурност знаеше, че в един прекрасен миг небесният промисъл щеше да  я срещне с Карим... И с Карим от мълчаливи непознати щяха да станат любовта на живота си. Карим... приближаващото Дежа вю... Предузнанието за това правеше сърцето и да се топи под сладостта като захарен памук.
    Но сега трябваше да побърза. Пътят пред нея светеше огрян от закачливата луна и Рания със смях се затича към утрото на новия ден...

                           Подземните градове

    Една от най-добре пазените тайни, може би е тази за подземните градове – градове останали от предишни цивилизации, от лемурийци и атланти... градове от Долната земя, където на места все още живеят хора. Прекрасни градове от злато, кристали и мрамор; с хилядолетни библиотеки, събрали мъдростта на поколенията от създанието на земята. Градове, в които се съхраняват знания, умения и съоръжения от невиждан до този момент технически и духовен прогрес...
    Небето в тези градове достига на височина от 200 до 2000м... Всъщност аз за първи път попаднах на такова място  през есента на 2012-та. Това, което видях тогава така ме порази, че сетивата ми и до днес трудно го асимилират... Тук небето имаше цели три слънца, чиито отблясъци правеха въздуха навсякъде разноцветен във всичките нюанси на дъгата. Гледах и не вярвах... Боже, каква красота... какво великолепие...
    Незнайно защо си спомних, че българите са наричани още “народът на мравките”. Дали това не е така, именно защото им е бил даден неограничен достъп до тайнствените подземни градове? През вековете не са ли те пазители на знанието и мъдростта?... Вълчан войвода например е известен с това, че е събирал съкровища, с които е искал да откупи свободата на българите - предложил е част от тях на руския цар, за да съдейства за освобождението на България от турското иго...Та същия Вълчан войвода е знаен и с ежедневните си преходи от подземие на подземие... Неговата първоцел и главна мисия е била поддръжката на подземията и подземните градове на територията на България. Всъщност такива градове има пръснати по целия свят.
    И преди да продължа, искам да предупредя, че доста храбреци са оставили кости долу, не подозирайки за охранителните системи... Или любопитствайки са станали жертва на непознати за тях предмети и апаратура. Както на една от страниците си споменава и Софроний: “...Войводата каза, че железните птички не са истински, а светлинни миражи с определена задача, да проверяват всеки влязъл и научават неговото желание. Ако е дошъл с лоши мисли, да му попречат, но не птичките, а тези които наблюдават и пазят подземието... Голямото кълбо не било от стъкло, а от друг материал, какъвто нямало по земята и показвало земята с всички континенти, океани, морета, реки, градове и села. Огледалата обаче са най-чудните неща, те били трите звездни врати, през които човек може да премине в три различни свята. Но връщане обратно нямало. Попитахме войводата как става това чудо, защото ние се виждахме в огледалата както вървяхме. А той обясни, че човек щом пристъпи към огледалото, се вижда в него до един момент. Щом обаче се доближел повече до огледалото, образът му изчезвал и той отивал в отвъдното. А какво има в отвъдното? Имало друг свят, с други хора... Но войводата не е бил там и не знаеше...”
    Толкова за днес от Софроний, а аз само ще добавя, че освен звездни врати има и времеви портали. Та по един от тях и вие сега получавате и четете моите послания от бъдещето... И ето ме вече по времето, когато Третата световна се вихреше и из Европа. Тогава пак бях допусната до едно подземно селище. Този път обаче се срещнах и с хора от подземния свят. За мое учудване те бяха твърде високи. Колко високи? Ами на едно четири годишно дете му стигах до рамото. “Великаните” бяха изключително бели, предимно руси и рядко чернокоси. Някои от мъжете бяха голи до кръста... Стояха и ме гледаха – мъже, жени, деца... Гледаха мен(тази от горната земя), а също и хората, с които дойдох. Явно бяха силно притеснени и една от жените ни попита как сме попаднали при тях. Те не искаха да се знае за тяхното съществуване, затова и аз ще запазя тайната им... тоест как стигнахме до там. Когато им казахме, че сме българи, се поуспокоиха. Точните им думи бяха: ”Българският народ е добър, честен, кротък, хрисим и много измъчен. Около вас има войни, но ние знаем, че вие не воювате. Знаем, че Гърция, Турция, Румъния, Италия, Германия, Холандия, Франция, Белгия... (списъкът продължаваше) воюват. Но вие сте смирен и въздържан народ.”
    След това споделиха, че те са дранги и гингивити... И изведнъж едната от жените литна. Просто както си ходеше, полетя над една ограда. Видяла изненадата ми, тя каза:” И вие хората от горната земя можете да летите, но засега ви пречат греховете. Хайде, опитай се да литнеш!”
    В следващия момент вече летях...