Подземието (2025-та година)

    Златен дъжд... От тавана неусетно заваля златният дъжд на съня, попивайки под клепачите...
    Измежду златните пламъци на снижаващото се слънце, топящо върховете на планините, бавно се стелеше синьовиолетовата сянка на настъпващия залез. Жадни за нощния хлад на лунните морета, вечерните цветя изпълваха въздуха с аромати – неземни и въздушни, огнени и водни... Босите ми стъпала почти не докосваха росната трева, летейки вихрено с устрема на младостта. Животът беше пред мен – живописен, очарователен и нестихващ... Откакто открих, че старостта е болест, и като всяка друга болест може и трябва да се лекува, аз догоних вечността. Всички скрити мечти, идеи и намерения вече бяха изпълними. Времето беше неотменно в мен, както и аз бях във времето... Аз бях времето... и за никъде не бързах. Кротко, бавно и полека... с векове можех да се любувам само на един единствен кристал... Или да наблюдавам кръга на земята... или ятата птици в здрачната мантия на залезните пламъци... Златни... златни... златни пламъци...
    Внезапен смях светкавично разцепи измерението на полудрямката и ме хвърли обратно в настоящето. Зафира и Седефа се бяха върнали от поредното разузнаване, носейки победоносно куп метли различен калибър – малки, средни и големи. Това си бяха най-обикновени метли от време “оно”, такива дето ги продаваха циганките на Женския пазар... Зафира, като дете беше израсла в циганската махала, и сега веднага започна да демонстрира как се играе кючек с метла. Ха-ха-хах... Даже и аз се разсмях. Дааа... дори тук в подземието, животът всякак се опитваше да продължи и на никой не му се щеше да мисли какво точно става отвън... Интересно, колко бързо човек свиква с обстановката и приема всяко нещо за даденост, без да си задава излишни въпроси. Например никой от нас не знаеше дали вън е ден или нощ. Никой не се и замисляше, откъде идва постоянната светлина в подземието... или защо непрекъснато откриваме складирана храна, вода... и всякакви неща от първа и не съвсем първа необходимост.
    Всъщност и на мен сега никак не ми е до мислене... Но като споменах подземието, самата дума “подземие”ме стрелна някъде назад в годината Господна 2010-та, и си спомних, как ровейки се из нета, взех та попаднах на следните няколко реда (цитирам по памет): “Много се говори за така наречените южноамерикански чинканаси. Това са системи от пещери, свързани помежду си с безкрайно сложни преходи. Според индианците, в тези пещери живеят хората-змии... Много смелчаци , рискували да влязат в тях от любопитство или с цел да намерят прословутите богатства на инките, са изчезнали. А тези, които все пак са успели да се върнат, разказват за страшни същества, приличащи на хибрид между човек и змия...”
    Можете ли да си представите това? Вярвате ли го...? Всъщност аз винаги се вслушвам в това, което хората говорят, колкото и невероятно да звучи. Вярвам... даже съм съвсем сигурна, че хората рядко си измислят небивалици. Тези не толкова хуманни хуманоиди все пак съществуват. Даже помня, че и аз навремето имах възможността очи в очи да се срещна с един от тях. Но ще оставя тази тема за друг път... Сега нещо друго ме сръчква и иска да ви го разкажа. Става въпрос за  някои древни животни, умело укрили се от очите на хората из дълбочинните ни пещери и подземия.

    Беше пак там, някъде в добрите стари времена (към 2008-ма година), когато един познат чистосърдечно и без да се прави на интересен, ми сподели следното: Група младежи, в това число и той тръгнали на събор. Движели се през скалиста местност близо до Годеч. Той се мотаел най-отзад и минавайки покрай една отцепена от скалите каменна плоча, без да може да си обясни защо, внезапно се навел и я повдигнал. И о, Боже... направо се втрещил. Отдолу кротко си лежало и го гледало около 40-50 сантиметрово сребристо бебе-змей.
    - Добре, че в ужаса си не хвърлих камъка върху малкия змей. Щях да го убия – сподели ми той със задоволство, че е овладял първоначалната паника. – А каква красота беше змейчето, каква красота само... Със сребристи люспи, с ципи между крачетата и крилца оребрени на 3 сектора. И как само ме гледаше с красивите си очи... На никой не казах тогава, на никой...да не му направят нещо лошо...
    След като чухме разказа на този наш съвременник, нека задоволим любознателността си и с няколко реда от пътеписите на един честен и скромен българин, списвал ги някъде преди век и половина:
    “... Бързо се вмъкнахме в пещерата, а тя широка и свети със зеленикава светлина. Тъкмо бяхме влезли, очите ни свикнаха със светлината, и от вътрешността на пещерата изскочи крилат змей и замаха с криле над нас. Че се уплашихме, уплашихме се! Кой е виждал змей... Змеят стои над нас, маха с криле, издава звуци, а ние ошашавени не знаем що да сторим, за да се спасим. То, страхът ни де, продължи колкото да поемем глътка въздух и да издишаме, ала на мен ми се стори много дълго. Поокопитих се и мислех да вдигна пушката, та да стрелям по змея, но войводата нареди да стоим кротко и да не му правим нищо. Змеят помаха с криле над нас, издаде едни чудновати нежни звуци, дето накараха сърцата ни да потръпнат от спомен за нещо забравено, дето ни е топлило сърцата и отлетя, отиде си тъжен навътре в пещерата.
    Може никой да не вярва, но това що пиша е истина. Зачакахме да чуем какво ще каже войводата. Ама и той за първи път виждал змей. Каза, че е останал от далечни времена, кога на земята са живеели много големи животни и птици. Тези змейове се наричали дракони и по времето на някогашните атланти са ги използвали за домашни животни. Да де, щом са използвани за домашни животни, то тогава не са били опасни. Войводата каза, че драконите били умни същества, разбирали са това, що им говорили, а командите на атлантите са изпълнявали. Не могли да говорят, но издавали звуци, дето атлантите разбирали. Та по тоя начин си общували. Войводата каза още, че змейовете, така де, драконите са раждали малките си и се грижили за тях, докато станат на осем-десет години, доде пораснат и сами да се грижат за себе си. Живеели до сто години. Имало ги е по цялата земя, но не навсякъде са запазили спомен за тях. Драконите изчезнали от земята 17 хиляди години преди Христа, а тук-там е останал някой дракон, като нашия от пещерата. “                                         (Из записките на Софроний)

     Сега като ви запознах с добронамерените и приятелски настроени към хората крилати дракони, хубаво е да знаете, че не трябва да ги бъркате с големите черни ушати безкрили змейове, които ще припознаят във вас само своята вечеря. Преди години, доколкото помня такъв огромен черен ушат змей излезе някъде към Хасково и се опита да глътне един тракторист. Единствено вдигнатото стъкло на прозорчето на кабинката го спаси от явна смърт, поне временно, понеже човекът умря няколко дена по-късно от преживяния стрес.
    И ето сега затова пиша тези неща, защото искам да ви предупредя, че вероятно ще се сблъсквате все по-често с невиждани до този момент  животни, които подгонени от природните катаклизми, ще напускат убежищата си и ще излизат на повърхността на земята. Аз например  по времето, когато морските вълни се плискаха над върховете на планината Беласица, видях високо около метър и двадесет, прилично на капибара във физиономията същество, но с пухкава козина и дълги почти до земята, огромни заешки уши. Личеше си, че е ужасно изплашено и стоеше като сковано на една самотна стара влакова гара. Ситуацията би била комична, ако не беше трагична. То сякаш се молеше влакът да спре и да го качи, за да се спаси от прииждащите води...

                                   Рания
    Пророкът записваше Божиите словеса, а от очите му течаха на ручейчета сълзите. И тези изстрадани бисерни сълзи напояваха с живот нажежените до бяло пясъци на пустинята. Рания не вярваше на очите си. Пред нея се беше ширнала сякаш неизбродна градина. Накъдето и да погледнеше, виждаше храсти обсипани с причудливи цветя, ниски дръвчета даващи изобилен плод... и зеленина, зеленина, зеленина... Фонтани, водоскоци и даже малки водопади разпръскваха хлад с бистрите си води. Езерцата бяха пълни със снежната красота на лилиите, а също и с доста странни, но ефирни водни растения. Много от нещата, които Рания видя тук, и бяха напълно непознати. Тя само можеше да ги оприличи на нещо познато, но често изобщо не беше сигурна какво точно виждат очите и...
    Колко време прекара Рания в градината и тя самата не разбра. На нея и се струваше, че от години е тук... Но може би бяха минали само часове? Накрая сепната, тя се забърза по пътя си...

                                   Сибилите
    Неизразимото често е неизразимо, защото не е позволено да се изговори. Но когато е позволено да се изговори, сибилите го записват... Сибилите са наречени така по името на прорицателката  Сибила, или Сибила-Зевса, както също е известна. За да се знае за коя сибила става въпрос, започнали да ги наричат според мястото, което обитавали. Така се появили еритрейската, фригийската, самоската, вавилонската, римската, тибуртинската сибила... и още много други. Пророчествата им се изпълнявали абсолютно точно, и затова техните предсказания били ценени и търсени от всички. Например Питагор разказва как една от предсказателките предрекла епидемия с продължителност 51 дни. И действително на 52-рия ден епидемията рязко утихнала.
    А Плутарх писал, че сибилата предупредила за изригването на Везувий и по този начин спасила много хора, които повярвали на предсказанието й.
    Интересна е историята на куманската сибила Демофила. Тя предложила на цар Тарквиний да купи от нея девет книги, в които сибилата записала най-важните пророчества за бъдещето. Тарквиний отказал заради високата цена. Тогава Демофила хвърлила три от книгите в огъня:
    - Една трета от мъдростта загина! - произнесла тя. - Но цената за останалата част е същата!
    Тарквиний пак отказал и още три книги изгоряли в огъня.
    - Тогава ще трябва да платиш за три книги като за девет! – казала сибилата.
    Съветниците на царя му се примолили и така той закупил останалите три книги. Първата се състояла от пророчества на самата куманска сибила, втората - от предсказания на най-известната от тибуртинските сибили Албунея, третата - от мъдри изречения на различни сибили...
    Към тези книги се отнасяли със страхопочитание и ги вадели само в случай на крайна необходимост, когато ставало въпрос за съдбата на държавата. За съжаление след няколко пожара почти нищо не е останало от тези книги. Или може би все пак е останало...? 
    
    За нас специален интерес представлява средновековния български превод на книгата на халдейската сибила, където се казва, че българите са народ от Първото слънце... Историята е следната: На сто съдии в една нощ им се присънва един и същи сън. Те отиват при сибилата молейки я да го разтълкува: \" Видяхме девет слънца светещи над света. Първото слънце имаше много лъчи, спокойно сияеше и като светеше много красиво, огряваше света. Второто слънце бе хубаво като мълния и имаше свещ. Третото слънце бе кървавозрачно, три пъти помръкваше, бидейки пламенно и много причудливо. Четвъртото слънце и то бе кървавозрачно, палеше много, по средата му се яви царски престол. Петото слънце светеше като синьо-червена свещ, имаше и гръмен страх. Шестото слънце светеше като сняг, беше ни драго да го гледаме. Седмото слънце бе горещо кърваво, страшно ни беше да го погледнем. Осмото слънце бе като облак и имаше по средата ръка, която покриваше света. Деветото слънце беше от всичките най-страшно, чернозрачно със син обръч наоколо.\"
    Сибилата им казва:\" Деветте слънца са деветте рода. Първият род са българите: гостолюбиви, смирени, честни, незлобиви, обичащи чуждите и християнството. Те ще предадат на Бога правата вяра, повече от всекиго на света.
    Вторият род са грузинците: кротки, любещи чуждите, незлобиви, любезни, почитащи попа, разпитващи за Бога. Третият род са елините, т.е. гърците: издигащи царя, смесващи се с всички народи, самохвалци, лъжесвидетели, горделиви, златолюбци, съдещи с подкуп, те трикратно ще разколебаят своята вяра, ще предадат на Бога царството, обичат църквите. Четвъртият род са евреите, от бога избрани. Ще се появи от еврейски род една жена на име богородица Мария, и ще роди син, и ще му дадат име Исус...\"
   
    Пророчеството е доста интересно, но и доста дълго, за да го поместя цялото. Сигурно се питате защо ви занимавам точно със сибилите? Ами много просто, защото след 21.12.2012-та може да се каже, че постепенно навлизаме в периода на “сибилите”. Все повече и повече хора ще имат видения, откровения и ще пророкуват... А както казва и апостол Павел: Пророчества не презирайте... (1 Сол. 5:20-21)