StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 167,138
   Потребители: 12,430
   Автори: 4,038
   Коментари: 324,982
   Точки: 2,669,839
   Съобщения: 184,404
   Лексикони: 4,509
   Снимки: 10,719

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Пролет, птички и хеви метъл

          Пролет, птички, майки с колички по улицата, слънце и проклет хеви метъл.
     Няколко дни след като дойдоха Алекс беше успял да се снабди с кубе и електрическа пет струнна ESP. В момента стените на блока кънтяха три етажа под и над техния, някой вече половин час блъскаше по вратата им, но той не забелязваше нищо.
- Изумително – Честър, Тони и Майк се бяха събрали в кухнята и не можеха да си чуят приказката.
- Да, ще поговоря с него – изправи се Майкъл.
- Не, човече, купил си е китара а не е уредил и нас!
Тони изглеждаше лично обиден от постъпката му, а за съседите изобщо не му пукаше.
     Когато все пак Алекс приключи с опъването на струните и пронизителният вой престана, той най- накрая чу хлопането по вратата. Отиде да отвори, все още стиснал китарата в дясната си ръка.
- Да? – излезе на прага и човекът срещу него – възрастен нисък оплешивяващ мъж, се сепна. – С какво да помогна?
Зад него стоеше младо момиче, скромно, обикновено, носеше бяла плетена жилетка и хванало ръце пред себе си.
- Добър ден – започна да завалва възрастният мъж. – Казвам се Реймънд Уентсуърд, аз съм… Живеем на долния етаж с дъщеря ми и жена ми – той не си направи труда да представи момичето, което извъртя поглед, когато Алекс я погледна. – От вас ли идва този шум?
Без ни най- малко да се смути Алекс излезе изцяло, до сега беше стоял до вратата, и вдигна китарата като бойно оръжие.
- Музиката, искате да кажете – натърти той. – Да, аз свирех. Музикант съм, наели сме апартамента с бандата ми.
     По някаква причина колкото и да искаше да го нахока, Уентсуърд успяваше само да заеква и да пелтечи, сочейки по коридора, сякаш очакваше другите жители на блока да излязат и да му се притекат на помощ.
     А Алекс стоеше все така невъзмутимо, изправен, горд, дългокос и олицетворение на рок музиката, бунтарското поведение и красотата. Носеше само черна тениска без ръкави с логото на Ramones, която му беше голяма и все пак перфектно очертаваше гърдите, шията и здравите му ръце.
- Вие свирите, но… Но… Ние не можем да почиваме – тръгна да спори той.
- Четири и половина е – невинно рече Алекс, и същевременно се усмихна цинично, онзи започваше да се поти в бялата си карирана риза.
- В този блок имаме правила – замаха назидателно с пръст Реймънд. – Дъщеря ми не може да учи, жената не си чува шоуто по телевизията… Много моля да намалите шума.
- Татко, всичко е наред, научих си – момичето сметна, че притесняват новодошлия прекалено с изискванията си. И междувременно не беше откъснала очи от него откакто дойдоха.
- Аз правя музика – обясни Алекс. – С това си изкарвам хляба. Как предлагате да го правя, ако не чувам какво свиря?
Уентсуърд вече се разтрепери и Алекс разбра, че не беше наред с нервите.
- По- тихо, моля, правете го по- тихо! Другите съжители също имат право да почиват!
С тези си думи възрастният подбра момичето и двамата заслизаха по изрядно лъснатото светло стълбище, а Алекс се прибра вътре и подпря китарата си на стената. Вратата на всекидневната подозрително бързо се затвори.
     Майк беше слушал от коридора. По принцип би застанал на страната на правдата, но дядката го издразни. Беше четири и половина следобед и тостерът, бебето на съседите и дори хъскито на Емили вдигаха достатъчно шум. Но не, щом бяха с дълги коси и китари, някой трябваше да дойде да им каже да престанат.
     Майк си замълча и този път, не се намеси, нещо в него не му позволи. За милионен път завидя на Алекс как нямаше никаква свян да излезе и да навре в очите на хората това, което правеше. Сигурно ако не беше той, Майк щеше да прецака музиката им тотално.
 
     Алекс беше това, което в рок средите наричаха богове – красивите вечно млади мъже, които се държаха провокативно и прокарваха нов начин на мислене. Забравили добрите обноски те крещяха по сцената, демонстрираха секс и изкарваха най- лошото у добрите момичета, на които им бе намилано години наред да свеждат глави, да се подчиняват и да са за пример.
О, да, майките им се възмущаваха открито от циничните рокаджии, а бащите им ги мразеха и идваха да им крякат да намалят шума.
- Видял си ти шум – Алекс грабна обратно китарата си и след малко струните запищяха дори още по- силно, карайки гълъбите, насъбрали се по покрива да излетят подплашени.
     Вечерта чуха спор и крясъци от долния етаж, мъжът се пенеше, жена му настояваше, че трябва да отиде при домоуправител, на него не му стискаше.
- Ето за това живея в къща – Майк беше седнал на бара и с вкиснато изражение довършваше чашата си с уиски. – По дяволите, ще ни се карат като на деца, че си вършим работата!
- Кога въобще ще си ходим от тук? – Тони беше легнал с главата надолу на дивана и вдигнал крака на облегалката.
- Още не е изминала седмица.
- По дяволите!
- Да – измърмори Майк, обърна каквото беше останало в чашата си и стана, този проклет апартамент започваше да му се струва тесен.
     Мразеше това място, нямаше кого да лъже. Обстановката, обзавеждането, а сега и тъпите съседи. Щяха да им вгорчат живота и да ги накарат да си траят, да се претопят и да се обезличат.
Майк влезе в стаята му и веднага музиката се усили стократно, той се смръщи леко и изчака Алекс да отрази присъствието му.
     А той свиреше, толкова умело и леко, сякаш бе роден с китара в ръце. Измисляше нови рифове и ги съчетаваше на секундата, дори не бъркаше и не се замисляше какво прави. Леко се навеждаше назад, на лицето му бе изписано напрежение и агресия, пръстите му се стрелкаха по грифа. Майк за пореден път му завидя, всичко което правеше беше перфектно, а той цял живот се бе стремил към това съвършенство, което никога не постигна.
Алекс знаеше, че е там, но не се откъсна от работата си. Изсвири песента до край, преди да остави китарата и да намали звука на кубето. Ако беше Майк, той щеше да се притесни, да се изнерви, че някой го чака, дори да е дошъл без предварителна уговорка.
- Не удържа много, а? – първи каза вампира. – Честно, очаквах да си тук още преди часове.
- Това беше добро – кимна Майк, без да отговори на подкачането.
- Ако толкова много искаш да си като мен, мога да те превърна още нощес.
Майк се сепна, отмести поглед и пак смени темата.
- От къде я взе? – кимна към китарата, пристъпи, подмина го, пое я и я повдигна, оглеждайки внимателно инструмента сякаш държеше свещеният граал.
- Поръчах я. В Ню Йорк нещата стават бързо, или някой си губи работата.
- Поръчай и за мен – погледна го Майк. – С пет струни и допълнителни в комплекта. Черна.
Говореше така сякаш беше дете, което искаше скъпа играчка от родителите си, гледаше китарата с благоговение, Алекс искрено се усмихна.
- Хайде, пробвай я, едва ли ще ни изхвърлят след още една песен.
     Майк само това и чакаше, грабна я, подпря крак на леглото и премина с пръсти по струните за да свикне с нея, изсвири няколко ноти, след това нещата се случиха от самосебе си. Онази мелодия, която Алекс допреди малко свиреше, Майк я подхвана и я усложни, изкриви я, остави я да се излее и да се пречупи през неговото усещане. Дори Тони се появи на вратата и заслуша, тактувайки си.
- Поръчай ми – Майк му върна китарата и от предишното раздразнение нямаше и следа. Сега бе изпълнен по- скоро с увереност, с амбиция да направи нещо ново, да свирят тяхната си музика, както винаги е било.
- Ако ще сформираме бандата наново, ще ми трябват барабани – реши да вметне Тони. – А Честър и Уил нямат…
- Добре, добре, разбрах – прекъсна го Алекс, широко ухилен. – Разкарай се!
 
     Изминаха няколко дни, за които апартаментът на тримата се промени коренно. Майк заяви, че ако ще останат тук, поне нека да бъде приемливо. Поръча тежки завеси за всички прозорци и изолация за една от стаите, която щяха да превърнат в репетиционна. Когато инструментите дойдоха той сякаш най- сетне си позволи да диша, сякаш не бе поемал въздух от битката насам.
     Сега стаята изглеждаше много по- различна, онези дунапрените сиви релефни покрития пасваха идеално на стените, бяха постелили килим под китарите и барабаните, за да не се местят по време на свирене. Имаше нисък кожен диван в черно, както и компютър и пулт.
- Това вече е друго нещо – Уил стоеше на вратата и усмивка се бе разтеглила на лицето му. – Сърбят ме ръцете да посвирим!
     Посвириха, пиха бира, забавляваха се отново като банда. Излизаха колкото да презаредят запасите, да платят наема и някои сметки, Честър придружаваше Емили, когато разхождаше хъскито.
- Идеята да се преместим тук е да не бием на очи – обясняваше Честър, докато излизаха от асансьора на етажа им.
- Е какво, нямам право да поговоря с никого? – дразнеше се Емили.
Вече беше топло и тя беше започнала да носи къси панталони и тениски, които според Честър бяха твърде провокативни.
- Къде въобще се запозна с него?
 - В парка, татко – извъртя очи тя. – Дойде да види Мая. Хората харесват кучето ми.
Мая размаха опашка и излая в отговор, което изкънтя по целия коридор, Честър побърза да отключи вратата и да я вкара вътре.
- И на колко е години това хлапе? – попита, заключвайки след нея.
- На шеснайсет е, казва се Джош.
- На шеснайсет – продължаваше той. – Много по- голям е от теб. Знаеш, че няма да останем дълго тук, нали…
- За бога, той просто погали кучето, не е правил секс с мен!
Тя се скри в стаята си и затръшна вратата. Честър имаше намерение да я последва и сгълчи, но се отказа и въздъхна. Искаше само най- доброто за нея, защо никога не се разбираха?
 
     Докато Честър хранеше кучето и почистваше след нея, Алекс направи поредната обиколка на входа. Веднъж на няколко дни изкачваше етажите пеш и слушаше какво се случва в другите апартаменти. Не го интересуваха хорските работи, но трябваше да знае ако някой се опитваше да се докопа до тях. До сега това не се беше случило.
     Имаше стари двойки, уредили живота си в скъпи апартаменти като тези, които те бяха наели. Имаше млади майки с деца, двойки, които смятаха да заченат, вече устроили се семейства. Малко бяха едноличните собственици, Алекс специално огледа петте апартамента, в които живееха самостоятелно четирима мъже и една жена. Жената се оказа морски пехотинец, здрава, груба, излизаше да тича сутрин по тъмно, почти не я посещаваха. Мъжете също бяха самотници, единият редовно си викаше компаньонки, заради което хората от съседните апартаменти протестираха.
     Имаше и богаташки дами с джобни кученца, които квичаха в истерия ако се засекат по стълбите с Мая. Хъскито просто беше любопитно, а префърцунените кутрета се скъсваха да джафкат, наконтени с панделки, брокатени нашийници и маркови дрешки, с които собственичките им ги обличаха.
 
     Алекс носеше обичайното горнище с качулка, във входа беше непоносимо светло, на площадките имаше инсталирани големи прозорци с цветя по первазите, и той не можеше да премине без слънцето да стопи кожата му. Отдъхна си, когато изкачи и последното стълбище и най- сетне можеше да свали качулката. Точно тогава на стълбите се размина с момичето от долния етаж.
- Привет – тя се поклони и извърна очи. Носеше пластмасова лейка с вода, беше излязла да полее цветята по первазите.
- Здрасти – рече той и я забеляза чак когато се изравни с нея. – Ти беше дъщерята на онзи, който мрази рок, нали?
Тя сведе поглед и се изчерви цялата, очевидно крайно засрамена. Носеше светло жълто горнище с цип и бели панталони, косата й беше къса до раменете, светло кестенява, явно никога не я беше боядисвала.
- Съжалявам, аз не… Не мразя музиката ви – престраши се да го погледне. – Просто баща ми…
- Натали! – възрастният се подаде на вратата и тя се сепна.
Мъжът излезе напред, изпъчил корем и изгледа Алекс с ненавист, сякаш беше проява на върховно нахалство да минава по стълбището пред апартамента му. Не го поздрави. Вместо това кресна на дъщеря си:
- Прибирай се веднага!
- Да, татко – момичето хвана лейката с две ръце и забърза към вратата. – Довиждане, Алекс – смутолеви.
     За разлика от смущението й, Алекс не мръдна от мястото си, гледайки с равностойно презрение старият. Беше срещал такива семейства, в които средновековни правила се налагат и децата биваха потискани. Не веднъж се беше разправял с праволинейни родители, може би и този път щеше.
Той си продължи спокойно по стълбите до техния етаж, сви по дългият коридор вдясно и се прибра, работата му за деня беше свършена. Малко по- късно от долният етаж се чуха крясъци.
       Майк помъкна момчетата да свирят, щом се събраха заедно, държеше да запишат всичко ново и да го класифицират и подредят в компютъра, Алекс нямаше време да се гневи на задръстеният им съсед, при други обстоятелства би приключил въпроса бързо и чисто. Така де, без последното. Свириха, после отидоха да вечерят – Уил с жена си, Честър с Емили, Алекс излезе да си намери нещо по негов вкус, след като се стъмни.
 
     Ню Йорк сити, не се различаваше много от Джърси, и тук имаше ярко осветени булеварди и мръсни затънтени улички, преуспяващи вериги магазини и малки частни капанчета. Имаше глъчка, имаше хора, живота никога не спираше. Честно казано липсваше му голямата къща, скрита между декари гора в покрайнините, липсваше му тишината. Колкото и добре да се приспособяваше, това място не беше за него.
     Стоейки на един от високите покриви, след като беше приключил с вечерята си, Алекс се питаше какво се беше променило за годините, в които бе живял. Беше съзерцавал изгрева от много покриви, беше убил много хора и помогнал на много други. Имаше безименни жени в живота му, няколко, които наистина беше обичал и такива, за които никога нямаше да научи – тълпите фенки по концертите им. Те искаха да се докопат до него, да си откъснат парче, той пееше за секс и те си въобразяваха, че това бе лична покана в леглото му.
Алекс рязко се обърна и някаква опасна светлинка премина през погледа му, той се засили и скочи от покрива.
 
     Беше вече призори, когато се прибра в блока, подмина охраната и заизкачва стъпалата, не използва асансьор. Нарочно се забави на предишния етаж, от апартамента вляво пак се чуваше дандания.
- …какво си направила с косата си, Натали, защо си се обезобразила така?
- Мамо, не преувеличавай, просто я скъсих… - чу той отговорът на момичето.
- Но нали решихме да си пуснеш дълга коса?
- Косата израства, какво толкова…
- Какво е направила пак дъщеря ти? – чу се и гласът на бащата, Алекс се напрегна и се наведе към вратата.
- За бога, това е моята коса, ще правя каквото поискам!
Чу се затръшване на врата и гневни стъпки, той успя да се дръпне навреме, преди Натали да излезе и да се спусне по стълбите, въобще не забеляза, че той беше там.
 
     Моторчето между ушите му заработи, можеше да сплаши или дори да убие дъртият тормозител, или можеше да му го върне по- много по- тънък и гаден начин, от който наистина щеше да го заболи. Алекс се  завъртя и тръгна обратно надолу по стълбите.
     Опитвайки да избегне баща си и майка си, които щяха да я последват и да й викат, момичето пое нагоре по улицата към булеварда. Беше облечена неглиже, с домашното си горнище и памучен клин, но не й пукаше. Искаше да се откопчи от тях, защо непрекъснато й вгорчаваха живота?
     Натали беше втора година в колежа, тъкмо навършила деветнайсет. Колежките й носеха къси поли, скандални блузки и фрапиращи прически. Някои отдавна бяха правили секс, имаха приятели, живееха отделно, тя бе останала при родителите си за да спестят пари. Можеше да поработи някоя и друга година и да си изкара за семестрите и квартирата, родителите й настояха тя да учи в местният колеж и да си остане у дома.
Където щяха да могат да я контролират, да й намилат, да я тормозят.
- По дяволите! – изкрещя тя в безсилието си и се спря, лицето й се беше зачервило.
Къде отиваше? Нямаше пари в себе си, не можеше да си купи дори едно кафе. Щеше да скита по изгрев по главната улица, облечена като повлекана?
     Обърна се и тръгна да се прибира, когато срещу нея се изпречи Алекс, и тя извика.
- О, съжалявам, не исках… Не очаквах да…
Той се подсмихна на себе си. О, да, тя си плачеше да я въвлече в това.
- Натали? – направи се на разсеян той. – Видяхме се вчера на стълбите.
- Да, аз… Излязох да потичам – излъга тя и поруменя, той си я спомняше.
- И аз. Ако си приключила, отивам да си взема кафе – кимна той нагоре, където с червени букви се мъдреше рекламата на някакво заведение.
- О, аз не си нося… - тя трескаво започна да бърка из джобовете си, как се надяваше да намери някой изоставен долар.
Разбира се, че нямаше, той я покани на кафе, кога някой въобще я беше канил на кафе?
- Мисля, че от шест до осем има промоция, две на цената на едно – смигна й Алекс, тя остана като попарена, взирайки се в него. Кимна сковано и тръгна обратно от където току що се беше върнала.
 
     Кафенето беше претъпкано, като се имаше предвид, че беше на главна улица и половината град се бе изсипал тук преди работа. Мъже и жени в костюми, от бизнес класата до простовати работници, вътре беше пренаселено, колкото и да беше широко. Кафене в класически стил с дървена задушаваща ламперия по стените и кръгли маси, разположени на метър и половина една от друга. Двамата си намериха една свободна маса в дъното под климатика, сместиха се между фикуса и стената, и Алекс отиде да поръча, размина се с едър работник в прашен син гащеризон, който изнесе цяла кошничка с дванайсет чаши.
- Аз не съм в много представителен вид – веднага каза Натали, когато той се върна и й сервира голяма чаша ароматно капучино, на себе си беше взел късо и черно кафе. Видя я, че поглежда към дамата на бара, която носеше черни обувки на висок ток Jimmi Choo, елегантен костюм и ролекс на дясната си китка.
- До сега не съм виждал някой да се връща от джогинг на токчета – подкачи я, и тя се засмя. – Хубава коса, между другото.
- Харесва ли ти? – Натали срамежливо прокара пръсти през новата си къса прическа, беше се подстригала сама, оставила обем отгоре, обрана по тила и покрай ушите.
- Отива ти.
     Той се наведе и отпи от кафето си, беше свалил качулката си и се правеше на неразбиращ. О, да, това момиче лапна от веднъж. Самотна, потискана от родителите си и с огромен потенциал. Би я шлифовал ако имаше време, но щеше да си тръгне от тук твърде скоро.
     Натали беше цялата поруменяла, сърцето й започна да бие много бързо и тя отново надигна чашата си, най- вкусното капучино, което беше опитвала, и той й го беше купил. Нима би могло да е вярно, помисли си, този странен непознат, който се нанесе точно в техния блок, да й обърне внимание?
     Алекс беше нахакан красавец, вероятно бе спал с много жени, свиреше и в рок група, какъв беше шансът да се спре точно на нея? Тя се бе изпречила на пътя му, дали просто нямаше да я свали, да я превърне в една от бройките си?
     Момичето се смути и се сви на мястото си, инстинктивно пооправи косата си с пръсти. Какво, ако беше така, запита се, та той беше толкова хубав. А и на нея й беше време, трийсет ли трябваше да дочака, за да прави секс?
     Всички тези неща се въртяха в главата й, докато седяха в претъпканото кафене, някакъв азиатец на средна възраст в съседство се караше по телефона, вероятно на свой подчинен, стиснал в ръка скучно черно куфарче. След малко излезе и на мястото му седна пълна жена, изтощението по лицето й не можеше да се бърка, в това време на бара чакаше опашка, хора които поръчваха и излизаха.
     Не изглеждам достатъчно добре за него, мислеше си тя, и все по- нервно попипваше ципа на жълтото си горнище. Облечена съм в домашни дрехи насред едно от най- известните кафенета. Гърдите ми изглеждат малки с това горнище, не нося грим…
- Знаеш ли, в петък организираме парти – гласът на вампира я изтръгна от размислите си, тя инстинктивно вдигна ръка да прикрие гърдите си, които смяташе, че са малки. – Защо не дойдеш?
-П-парти? – повтори тя.
Беше ходила на партита с нейни колежки след лекции, които никога не завършваха с нещо особено.
- Ще имаш време да измислиш какво да облечеш – смигна й.
- Аз никога не съм присъствала на подобно парти – смути се тя. – Да, загубенячката на класа съм. Не разбирам много от рок и така нататък…
- Всички се учат.
 
      Допиха си кафето и излязоха, тръгвайки обратно надолу по улицата, Алекс веднага вдигна качулката и я остави да падне ниско над очите си.
- Защо е това, не е толкова светло – попита Натали.
- Имам порфирия.
- Какво? – изненада се тя.
- Фото порфирия, свръх чувствителност към светлина. Нямам тази защита, като при повечето хора, не хващам тен, направо изгарям.
- Това е ужасно, съжалявам – напълно искрено рече тя. – Придобито ли е, или…
- Така съм роден – отвърна, и за по- достоверно изпъна ръка напред и вдигна ръкава си.
Слънчевите лъчи, които се провираха през раззеленилите се клони на дърветата и многоетажните сгради достигнаха кожата му, която веднага започна да почервенява, момичето ахна от изненада.
- За Бога, покрий се, ще изгориш! – тя вдигна ръце за да го скрие, той спусна ръкава си и пъхна ръце в джобовете си. Горкото момиче нямаше ни най- малка представа, че той я лъжеше. За всичко.
     Когато влязоха в блока Алекс извика асансьора и задържа вратата, правеше се, че не забелязва как тя се взира в него докато стигнаха етажът й, сетне се дръпна от вратата за да не бъде забелязан, ако родителите й изскочеха ненадейно.
- Наистина направи сутринта ми по- добра, благодаря ти – тя вежливо се поклони, той се усмихна и кимна. – Ще ти платя кафето.
- На партито ще има бира, и нея ли ще ми платиш?
- Аз не пия – тя сведе глава, почувства се глупава, непривлекателна, изостанала.
- Ще ти намерим нещо за пиене. Ще дойдеш – добави - нали?
- Ще си помисля – обеща тя, обърна се и влезе вътре.
Алекс се ухили на себе си, забърза и изкачи следващото стълбище на бегом. О, да, тя беше клъвнала.
- Майк! – извика чернокосият от входната врата, свали обувките си, иначе имаше опасност да изгуби крайник, и влезе във всекидневната, където Майкъл и Тони тъкмо закусваха.
- Този поглед не ми харесва – посочи го Тони с вилицата си, тъкмо довършваше бърканите си яйца.
- В петък ще направим парти.
- Парти? – веднага скочи Майк. – Тук? Ума ли си изгуби?!
- Нали не очакваш да стоим затворени и да се гледаме през цялото време? – застана пред него дългокосият. – Двайсетина човека, нищо специално. Ще ги разгоня преди да викнат полиция.
- Как въобще ти хрумна това, и от къде ще доведеш двайсетина човека, едва се преместихме тук. Това да не е – Майк се смръщи и го посочи – за отмъщение на ония сдуханяци от долния етаж?
- Сдуханяци! – прихна Тони.
- Не – вдигна рамене Алекс, обърна се и тръгна към вратата. – Кажи на Уил. Трябва да напазаруваме.
Вратата се затвори, Майк стоеше с ръце на кръста и тревожно изражение на лицето си.
- Това не ми харесва. Това никак не ми харесва.
- Хайде, стига, човече – Тони вдигна чинията си и отсервира. – Изолация та изолация, ако нещо се появи, той ще го усети и убие още преди да е влязло. Може да забия нещо на това парти! – подвикна.
Майк се обърна, изгледа го като да беше глупаво дете, и също излезе.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2020-03-26
прочитания: 42
точки: 1 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход