StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,126
   Потребители: 12,371
   Автори: 4,007
   Коментари: 318,553
   Точки: 2,649,871
   Съобщения: 152,821
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,756

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Приказка за лека нощ

- Омръзна ми от глупостите ти, момиче!
Гласът на Саманта се беше извисил, седналата на двойното бяло кресло пред нея жена трепереше.
    Намираха се в апартамента на русата, където тя бе живяла, сега много от вещите й бяха струпани в кашони. Дневната беше малка, килимче на червени и бели фигури стоеше застъпено под дивана. Зад гърба й имаше проста маса от широки светли дъски, на които бяха наредени книги и саксии с цветя. Вляво имаше бяла правоъгълна арка, през която се влизаше направо в кухнята.
- Той ме нападна, а ти заставаш на неговата страна! – викаше обляната в сълзи Джилиан, чието пълно лице бе почервеняло.
Саманта стоеше срещу нея, облечена в памучен сив клин и тюркоазено домашно впито горнище, съвсем ясно личеше, че щеше да избухне съвсем скоро.
- Не те е нападал! – кресна Саманта в лицето й. – Дори сега не ти е неудобно да ме лъжеш!
- Не те лъжа, той…
Саманта се пресегна, сграбчи предницата на лилавата блуза на другата жена и я дръпна с такава сила, че я разпори, Джилиан изхълца.
- Къде са белезите? – попита тя. – Къде са раните ти, Джил? Търпях години наред състоянието ти, но ти го направи отново, на собствената ми сватба!
- Той ме нападна! – продължаваше истерично да пищи тъмнокосата.
- Щом отказваш да се лекуваш, махай се! – лицето на Сам бе изкривено от ярост. – Опитахме се през годините да ти помогнем. И аз, и мама, и Алисън. Ти дойде на сватбата ми и изложи един от най- близките приятели на мъжа ми! Разкарай се!
Ниската се тресеше на дивана, вдигнала ръце да прикрие съсипаната си блуза.
- Напусни жилището ми, Джилиан!
 
     Когато входната врата хлопна затворена, Саманта се свлече на дивана и въздъхна дълбоко, скривайки лице в шепите си.
     Джилиан бе нейна приятелка от гимназията, а после майка й бе имала краткотраен бизнес с нейната майка, която по нещастие бе починала. От тогава тя и сестра й Алисън бяха поели грижите за нея, чувствайки, че не могат да изоставят по- младата си приятелка след нещастието, което бе преживяла.
     Джилиан беше шизофреничка, не веднъж я бяха намирали посред нощите в случайни барове, където бе предизвикала сцени, че мъжете се опитвали да я изнасилят. Не веднъж със сестра й бяха се извинявали на полицията за изтъпленията й, когато нищо неподозиращи момчета биваха задържани, когато тя ги обвиняваше и пищеше, свила се в някой ъгъл на бара.
     Саманта тръгна да разчиства вещите си, с Уил бяха огледали чудесна малка къща и изчакваха агентът да се обади, че могат да преведат сумата и да попишат документите, но се върна и повторно се срина на дивана.
Чувстваше се изключително неудобно заради сцената на приятелката й. Алекс бе станал жертва на нейното заболяване, обвинен пред всички. Трябваше да намери начин да му се извини, да му обясни…
     Алекс. След това, което й разказа, тя не можеше да си намери място. Нима бе вярно? Нима той бе… безсмъртен? Нима наистина го бяха третирали по този начин?
Факта, че й беше казал, че пие кръв също я притесняваше, някак я караше да се чувства тревожно. Ако той наистина беше… вампир, тя се насили да го изрече в ума си, нима никога не бе нападал някой от приятелите си? Как те можеха да го допускат толкова бизо, все пак той можеше да ги нарани.
     Майкъл бе направил правилен избор – заключи тя. Той действаше зряло, отговорно, щом някой като него бе поел риска, значи всичко беше наред.
     Младата жена въздъхна и мислите й пак се върнаха на момичето, което беше изгонила. Боже, колко много пъти й се бе искало да го направи! И честно, изпита облекчение, когато я изхвърли.
Но сега изпитваше вина. Джилиан не носеше отговорност за измененията в поведението си, тя беше болна. Саманта се почувства ужасно, че беше изоставила приятелка, трябваше да й се обади, да се помирят.
     А после нещо я спря да посегне към телефона. Може би обзелото я вцепенение, може би камарите с книги, изпод които бе зарината машинката, а може би блестящата жълта халка на пръста й.
     Сега тя беше омъжена, започваше новият си живот с Уил и щяха да се изнесат в нова къща, да имат свое място, свое ново начало. Дори щяха да помислят за деца. Дали искаше да влачи болното момиче като тежест след себе си? Почувства се много виновна.
     Някой можеше да й даде отговори.
 
- Прощавай, че те изкарах от работа, исках да се извиня за това, което стана на сватбата.
Тя държеше в ръцете си опакован в целофан шоколадов кейк, стояща в сенките на сребристите смърчове. Колата й, черен Астон Мартин с две врати бе паркирана малко по- надолу по алеята.
- Нямаше нужда от това, нали знаеш?
Алекс пое подаръка й и го остави до вратата.
- И мисля, че да ме измъкнеш от петдесетото изсвирване на Майк на солото му, си е услуга.
 
- Какво да правя? – питаше жената, докато вървяха бавно по алеята, тук бе толкова сенчесто и тихо, толкова диво и някак отдалечено.
Той се връзваше идеално с мрачната обстановка, мистична и далечна. Беше приятно да бъде тук, някак всепоглъщащо, издърпваше я от реалността на останалия свят, от всекидневието й.
Или може би не беше къщата с огромния двор и дърветата, може би беше той.
 - Тя е болна – обясни Саманта. – Опитахме се всячески да й повлияем да се лекува. Все казва, че е добре и се оправя, а после настъпват тези изблици… Ужасно, ужасно съжалявам, че те е нападнала – измъчено го погледна Сам. – Трябваше да ви предупредя, просто не исках всички изведнъж да научат…
- Не се притеснявай, важното е, че никой не пострада.
      Той наистина беше великодушен, помисли си Саманта. Всеки нормален човек би се вбесил, а някой като него дори можеше да я остави на място в онзи ден.
Тя веднага се почувства зле, че й идваха такива мисли за него и тръсна глава.
- Трябва да помислиш за себе си – каза й Алекс, вървейки от лявата й страна, стараейки се да спазва темпото й.
- Тя има нужда от нас.
- Някой винаги ще има нужда от вас – отговори той. – Ще ти остане ли време за теб самата?
- Какво, предлагаш да я зарежа?
Вече не й се струваше толкова великодушно изказването му. Джил беше нуждаеща се, това не бе по нейна вина.
А после отново си помисли за бъдещето, което би имала с Уил, и как тази жена би била пречка.
- Защо се чувстваш виновна от това да поискаш щастие за себе си?
Саманта се сепна. Беше се почувствала съвсем сякаш той бе прочел мислите й.
- Имаш ограничен живот, в който си длъжна първо да се погрижиш теб. Не си ли направила достатъчно до сега?
 
     Обратно в звукозаписното студио пръстите на Майк барабаняха по клавиатурата с такава скорост, че очертанията им се размазваха. От няколко седмици те записваха за нов албум. Той обработваше записите, наслагваше ги един върху друг, отхвърляше вече прослушаните версии и доизпипваше. Имаха по пет – шест варианта на всеки инструмент, а когато не паснеха, всичко се изсвирваше отначало. Всички бяха скапани от работа.
- Къде се мотаеш, сaмо теб чакаме – насмете той Алекс, когато го видя да влиза.
Той стовари с показен жест телефона си на масата и се върна при китарата си, гледайки лошо. Не каза нищо.
 
     Свириха до късно през нощта, накрая Тони беше заспал на постамента с барабаните си, Уил остана да преспи, беше твърде скапан за да шофира, Алекс както винаги се покри в стаята си, беше оставил прозореца отворен, което значеше, че или е на покрива, или беше на лов.
Покривът беше разумно решение и Майк се изкатери до там по инсталираната метална стълба на фасадата. Оказа се прав.
     Беше някак поетично. Дете на нощта, което стоеше по покривите и съзерцаваше града от високо.  
- Е? – Майк пристъпи внимателно и се качи на високата част, където вампира седеше. – Какво ти каза тя?
Алекс се обърна.
- Как разбра, мамка му?
- Не е нужно да се натрапвам в главите на хората, за да знам – заяде го той. – Какво искаше Саманта?
- Искаше да й кажа, че няма да извърши скверна мерзост, ако остави откачената си шаферка и си гледа живота.
Майкъл примигна неразбиращо.
- Момичето е било с психични отклонения – реши да обясни той. – Така и не разбрах какво й стана, в един момент просто откачи. Саманта дойде да се извини.
Майк закима, хванал ръцете си пред себе си. Червените керемиди тъмнееха под краката му, небето над главата му бе много тъмносиньо, гората се ширеше пред тях, някъде далеч напред градът светеше в безспирният си кръговрат. Двамата седяха един до друг, сякаш в мимолетна картина за кратък отрязък от живота.
- Казал си й да се дистанцира – разбра Майкъл.
- Казах й да живее за себе си.
- Това не е честно, Алекс – поклати глава другият. – А ако аз бях живял за себе си?
- Аз не съм луд – ядоса се той. Може решенията ми да не ти се харесват, но ги правя с ясно съзнание. Имам си причини за тях. Тази жена ще затормози живота й, този на Уил.
Майк седеше и мълчеше.
- Това ли искаш? – продължи гневно Алекс. – Вместо събота и неделя да излязат извън града да се разходят, двамата да висят по болници и полицейски участъци? Вместо да планират обзавеждане на детска стая да будуват, защото тя ще спи на дивана им и може да се задави в повръщано, защото е препила?
- Не си справедлив – прекъсна го Майк. – Момичето не е избрало съдбата си.
- Не – отвърна Алекс. – Но те могат да изберат своята.
Той се изправи. Миг по късно от него нямаше и следа.
Майк постоя още малко на чист въздух, после се прибра вътре и дълго мисли над казаното.
     Вампира беше прав, разбира се, но той беше и егоист. Цял живот бе живял за себе си, може би за това беше оцелял толкова дълго. Но Майк не бе научен да изоставя човек в нужда. За него не бе правилно.
 
 
     Беше към девет и половина сутринта. Сам и Уил бяха станали рано и товареха и последният багаж в камиона, който бяха наели да пренесат вещите си. Оказаха се повече, отколкото ги бяха смятали, наложи се да направят три допълнителни курса.
- Ще избия едната стена за да сложим витрина за чашите ти – беше казал Уил, Саманта го изгледа кисело.
     Натовариха и последният кашон, Уил два пъти провери дали вратата на камиона е заключена и двамата се качиха отпред и потеглиха.
- Има ли нещо? – попита той, Сам въртеше ключовете между пръстите си. Така си играеше когато беше нервна или притеснена.
- Мисля, че сбърках за Джил, задето я зарязах.
- Не си – отвърна той и се огледа, преди да завие наляво. – Прибрах я в един от кашоните.
Саманта го погледна стреснато преди да разбере, че той използваше сарказъм. Не се усмихна, не спря да си играе с ключовете, за това той отби и спря край пътя.
- Миличка, не те познавам отдавна но смея да кажа, че си доста търпелив човек. Прие вампир в семейството си – натърти. – За да се стигне до момент, в който тя те е изкарала от равновесие, значи няма какво повече да се решава. Имаш право да се отдръпнеш.
- Знам, но… – плоският ключодържател подрънкваше между пръстите й. – Не искам да стана една от онези жени, които като си намерят мъж и забравят приятелките си. Имала съм много такива приятелки, винаги, когато някой привлечеше вниманието им, другите момичета оставаха на заден план, много се дразнех…
- Сам – прекъсна потокът от думи той и стисна ръката й в своята. – И двамата знаем, че случаят не е такъв. Тя го наръга, забрави ли? А какво, ако беше някой от нас, ако беше ти? Алекс се излекува, бил е той по някаква щастлива случайност. Какво, ако беше извикала Честър горе, и го беше убила? Как щеше да го преживее дъщеричката му?
- Добре, стига! – русата се сви на две и стисна главата си с ръце, пускайки ключовете да паднат между седалките. – Знам, че си прав, знам, но…
- Тя е болна, има нужда от помощ, която ти не можеш да й дадеш. Ако не желае да се лекува, няма какво да направиш.
      След още няколко минути те продължиха пътуването си и спряха пред кокетна малка къщичка с двор недалеч от центъра, и все пак на закътано място, на гърба на уютен кучешки парк с много дървета и дори езерце.
Заради неговата популярност, Уил беше поръчал да вдигнат ограда, нещо което тя не прие с възторг, но се съгласи, че нямаше да иска нахални мутри на папараци рано сутрин да се блещят в прозореца й.
 
     Пристигането, разтоварването на багажа и физическото изтощение, заедно с емоцията от преместването изцеди и последните им сили. Вечерта, докато лежаха на двойното легло в неоправената спалня без килим, пердета и каквото и да било още, бяха успели да спретнат само дневната наполовина, въпреки Майк, който настоя да помогне и Алисън, която ги чакаше преди още да бяха пристигнали. Веднъж позволила си да си почине, Саманта се върна към онези си мисли, че не е била достатъчно добра приятелка, че е сбъркала по отношение на Джилиан.
Уил като че ли надуши вината й и се извърна към нея в тъмното.
- Ще ти се наложи да поспиш. Имаме поне седмица работа по къщата, за да я подредим, а после и дворът. 
- Опитвам се  - отвърна му тя глухо.
- Ако не успееш, аз мога да помогна – Уил се надигна и се извъртя над нея. – Останаха ми сили за един рунд.
Устните на Саманта намериха неговите, но тя бе действително твърде изтощена за да се включи.
- Факта, че все още имам сили да дишам е постижение – отвърна му и пооправи възглавницата си. - За онзи шкаф ще се наложи да извикаме баща ми – замисли се тя. - Няма да можеш да го вдигнеш сам. Дори и двамата, пак ще е трудно…
- Ще извикам Мистър мускул, ще го вдигне като нищо.
- Алекс? – не разбра тя шегата му и разтри врата си, беше се схванала ужасно. – Трябва му разрешение за да влезе, нали? Мислиш ли, че е безопасно да му дадем такова…
Смехът на Уил я прекъсна.
- Сериозно ли вярваш, че ако реши да влезе, нещо ще е в състояние да го спре?
Тези му думи я шокираха.
- Това са измишльотини, няма врата, която да може да го задържи отвън или вътре. Но ми повярвай, живял съм години с него на един и същи етаж, той никога не ме е нападал без причина.
- Чакай, какво? – Саманта се поизправи. – Казваш ми, че те е нападал? Че те е… Хапал?
- Изпросих си го – въздъхна Уил, очите му се затваряха, не му беше времето за тази приказка за лека нощ. – Понякога, честно казано, ме е срам що за бездарен приятел съм. Той е проклет кръвопиец, и пак може да му се има повече вяра, отколкото на мен.
В гласът му се усети огорчение, Сам се надигна и погали косата му опипом.
- Не говори така, ти си прекрасен човек. Не знам какво е станало между вас, но каквото и да е било, имал си причина…
Уил прихна безрадостно и тя се отдръпна, сепната.
- Всички си имаме причини, само дето някои от нас все гледаме да намерим извинение и да отстъпим.
Той се извърна на една страна и й даде гръб.
- Лека нощ, Сам.
Отмалелите й пръсти вдигнаха завивката под брадичката й, и тя се сви, почувствала се отблъсната.
- Лека.       

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-08-27
прочитания: 65
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход