Приготвих се зе скок и политнах напред. В момента, в който студената вода обгърна нежно цялото ми тяло, попаднах в свят, в който сякаш времето бе спряло. Няколко водни мехурчета доплуваха до мен, слънцето ги огря и те придобиха цвета, който отдавна търсех.Бях се вглеждала в очите на десетки хора,но все не можех да го намеря-чисто и невинно и същевременно плътно и топло синьо.Точно като твоите очи! Очите, които бях гледала през деня и през нощта, на слънчева и лунна светлина. Спомням си ги отново-най-красивото нещо, което някога бях и съм виждала. От тях извираше живот. От терасата, на която ги зърнах за първи път, се виждаше морето, но те не можеха да се сравнят с него-бяха някак си по-дълбоки и щом ги погледнех, сякаш се изгубвах в безкрайността. Не можеха да се сравнят и с чистото небе-очите ти излъчваха някаква топлина, която сякаш бе смисълът на живота ми. Но къде се изгуби този смисъл? За последен път видях тези очи в нощта на топлото лято, край морето, под безброй звезди. И тогава времето също като че ли бе спряло. Като че ли чувах ударите ту на моето,ту на твоето сърце,които се преливаха и сякаш живееха едно за друго.Но къде отиде този живот, къде отидоха сърцата, къде са твоите очи?...
В този момент се стреснах, защото мехурчетата се пукнаха, просто изчезнаха... някъде в безкрайността...Точно както за мен се изгубиха най-приказните, най-красивите и най-неземните ангелски очи. Приказка ли бяха или сън?