StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 166,915
   Потребители: 12,423
   Автори: 4,036
   Коментари: 324,089
   Точки: 2,668,045
   Съобщения: 170,714
   Лексикони: 4,507
   Снимки: 10,713

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Приближаваща буря

     По окачените по фасадите на големите сгради в центъра на Джърси огромни видеостени вървеше видеоклип на B.L.O.O.D., феновете още не можеха да се нарадват, че Алекс се беше върнал. Докато поддръжниците им празнуваха eуфорията от последният концерт, в имението се подготвяха за битка.
 
В общата стая беше тихо, предвид че само кръвопиецът беше там. Денят беше сив и мрачен, не валеше.
     Алекс седеше на тъмносиният диван с гръб към вратата и се беше надвесил над метална купа, толкова фино гравирана, че изглеждаше като умален модел на някогашните готически храмове и витражите им. В нея подозрително тъмнееше нещо тъмно червено, и сякаш подхваната от вятър бразда се движеше по повърхността в кръг. Той движеше пръста си над червената течност без да я докосва, и въпреки това произвеждаше течение.
На масата около съдът лежаха няколко изсушени растения, шишенца с неупоменато съдържание, прах, дребни частици ронлива сива скала и нещо, което приличаше на животинска козина.
     Алекс чу как входната врата се отваря, но не спря работата си, знаеше, че след секунди Майк щеше да влезе и да му се разкрещи, че изпълнява нечисти ритуали в къщата му.
Не беше обаче Майк, а Уил.
     Той влезе и бавно се приближи, наблюдавайки вампира, който продължаваше да бърка кръвта и другите съставки без да ги докосва. Сетне надигна купата и започна да пие.
- Какво правиш? – Алекс го чу да пита, дойде и седна на другият диван.
- Ако ти кажа ще ми повярваш ли? – той остави съдът на масата между тях, кръвта вътре се разпличка с противен звук.
- Пробвай се.
     Уил се беше върнал тук за нещо, но истинската причина бе, че пак се беше скарал с жена си. Нямаше против да поостане малко, преди да се прибере за вечеря, може би една от последните му с нея.
- Знаеш ли защо среброто е токсично за такива като мен?
- Чист метал е откакто Юда предава Христос за трийсет сребърника.
- Научил си си урока – впечатлен каза Алекс, сетне почука по купата пред себе си изпъстрена със сложна плетеница от релефни флорални мотиви и отново я вдигна и отпи от кръвта. – Сребро – каза, сетне я остави на масата.
- Занасяш се с мен – отдръпна се назад Уил с насмешка.
- Никак даже.
Изражението на другият мъж внезапно изтина.
- Научил си се да избягваш среброто? – гледаше го почти уплашен Уил. – Това е невъзможно, не си сериозен.
Алекс се пресегна и с почти ленив жест прокара пръст по купата.
- Това не е сребро, не може да е…
- Защо ми е да те лъжа? – чернокосият се отпусна назад в облегалката, сякаш беше трон, изглеждаше победоносно, доволен от себе си.
- Ти така правиш обикновено.
След още няколко секунди Уил най- сетне сведе поглед към почти празната купа пред Алекс и леко се смръщи.
- Какво има вътре?
- Сериозно ли искаш да знаеш? – посрещна го отговорът.
- Щом питам.
     Беше някак твърде странно, седяха в обзаведената със скъпи мебели в стар готически стил над купа с кръв, и си говореха. Странното беше, че всъщност не беше странно.
- Вслушах се в съветите на мои стари… приятели – довърши уклончиво. – Реших, че мога да въведа някои промени.
- Чакай, чакай – Уил се приведе напред и махна с ръка, за да го прекъсне. – Вампирите не стават устойчиви на сребро просто така. Или се ебаваш с мен и ме мислиш за пълен тъпак, или си направил нещо изключително гадно, и по- добре да си обирам крушите, преди Майк да се е върнал и да сте се избили.
Алекс го изгледа хладно.
- Добре, разбрах кое е – Уил грабна якето си от дивана и стана рязко. – Предпочитам жена ми да ме убие, отколкото някой рикоширал куршум тук.
Серизно ли е толкова тъп, мислеше си чернокосият.
- Не се вдетинявай – спря го той. – И съм напълно сериозен. Провери ако искаш.
Изминаха няколко секунди, преди Уил да изпуфти уморено, върна се и седна пак срещу него.
- Какво си направил? – той хвана ръцете си, готов да слуша.
- Това е моята кръв, научих… начин – каза уклончиво. – Действа закратко, но ме предпазва от среброто.
- Колко закратко? – попита свъсен Уил. – Какъв начин?
- Не наранявам никого – с досада вдигна ръце Алекс, сякаш се извиняваше. – Кръвта си е моя, смесвам я с разни неща. Самакитка – той вдигна едно от сушените растения на масата, имаше тънко стебло и вече спаружили се светло виолетови цветове. – Атънбъро – той кимна към друг вид треволяк с цвят подобен на фуния. – Заклещва малки животни във вътрешността си и буквално ги разтапя живи, съдържа киселина.
- Това първото може да те убие с крясъка си – кимна Уил, Алекс се отказа да му обяснява и го изгледа дори още по- студено.
- Какви ги дрънкаш? – опита се да не бъде много груб.
- От Хари Потър, гледал съм…
Той осъзна, че звучи абсурдно и се почеса по врата.
- Гледал съм първия филм, беше много популярен по онова време – оправда се.
- Може да те убие с отровата си – осведоми го вампира.
- Няма ли опасност да се натровиш?
- Има, за това внимавам по колко слагам.
     Алекс виждаше, че той едва се сдържа да попита, кимна му и направи знак с отворена длан нагоре.
- Хайде, кажи си.
- Ще ме научиш ли?
     За един момент Алекс остана да се взира в него с искрена изненада. Уил на свой ред изглеждаше като изпаднало във възторг малко дете, очите му буквално светеха.
- Какво? – смръщи се Алекс.
- Искам да ме научиш, от малък си падам по тия работи!
     Да, вярно беше, Уил от съвсем крехка възраст се увличаше по дракони, прераждане и всякакви свръхестествени явления. Избра си артистичният псевдоним Финикс, защото за него огнената птица олицетворяваше съвършенство, безсмъртие и сила. Той от край време показваше нескрито възхищение от способностите на Алекс.
- За какво ти е да те уча? – резервирано се отдръпна назад чернокосия. – Теб среброто не може да те нарани.
- Не точно това, техниката като цяло.
- Техниката? – Алекс прихна безрадостно. – Чуваш ли се какво говориш?
- Хайде, човече, би го направил за Майк.   
     Алекс се свъси още повече на това изказване, Уил продължаваше да изглежда крайно въодушевен и очевидно не смяташе да отстъпи, вампира издиша шумно в знак на негодувание и се поизправи на мястото си.
- Не мога – каза.
- Не е вярно, просто не искаш…
- Не, не мога – натърти той. – Моята кръв съдържа нещо, което в твоята го няма. Ти нямаш способности да правиш такива неща.
- Да, да, разбрах – засегнато рече другият мъж. – Не си всесилен само заради неземната си красота.
Алекс вдигна вежда.
- Това, което те поддържа жив и след смъртта ти позволява да вършиш разните му там маймунджолъци. Какво пречи да ме научиш как да ги смесвам?
- Защото нищо няма да излезе, след като ги смесиш! – вече ядосан му викна Алекс. – Трябва да има сила зад самото заклинание, за да го изпълниш. Иначе всеки кретен, докопал се до малко информация би станал алхимик.
Уил помръкна, сви рамене и закима на себе си.
- Разбира се – рече.
     О, как ги мразеше тези глупави хора, мислеше си Алекс, избута купата встрани и си пое въздух, преди да каже:
- Обаче има друг начин.
Лицето на Уил грейна.
- Какъв?
- На практика ако си изпил много кръв, може и да се получи. Не съм го тествал при хора.
- Добре – готов за действие рече другия.
- Не е добре. Казах много кръв, трябва да източа поне литър, а за днес достигнах лимита си – кимна към купата.
- Казваш го за да ме изриташ – заподозря го Уил.
- Ти наистина искаш да ме убиеш, нали? – стресна му се вампира. – Запасите са на изчерпване, какво не разбра?
     Точно тогава входната врата се отвори, и двамата се обърнаха натам.
- Хубаво, но няма да забравя – Уил се изправи и си придаде отегчен вид.
- Привечер – сниши глас Алекс. – Ще измисля нещо.
- Гръм и мълнии! – Майк влезе вбесен и отиде директно до минибара, наля си едно и го обърна на екс. Изглеждаше крайно ядосан на нещо.
- Какво е станало? – поинтересува се Уил.
- На тия хора трябва да им креснеш, за да си свършат работата – стовари юмрук на плота той. – Чаках час и половина в тъпата банка, а съм с предимство!
- Аз ще си ходя – реши, че е добър момент да се измъкне Уил. – Алекс изглежда заинтересуван, разкажи на него.
С тези си думи той изчезна зад вратата, Майк въобще не го отрази и си наля още едно.
 
     Майкъл стоеше, подпрян на черният шкаф с пиячката и беше стиснал очи, сякаш главата много го болеше. Носеше изрядно изгладен черен панталон, риза и спорно яке с рокерски орнаменти, свали го и го хвърли все още вбесен на креслото.
- Защо въобще си ходил в банката? – попита Алекс.
- Трябваха ми пари, за нещата, които ще са ни нужни за…
Той махна с ръка.
- За битката – довърши другият.
- Да. Какво искаше Уил?
- Дойде да ти донесе цветя – иронизира го вампира.
- Не ме мотай – изстреля чернокосият. – Виждам бъркочите ти, какво е това?
Отиде до масата и седна уморено срещу него, точно сега не му се занимаваше да се кара и с Алекс.
 
     Алекс му разказа, Майк слушаше без особен интерес защото смяташе, че подобни фокуси няма да спасят никого, вероятно щяха да ги избият всички, плюс – минус някой и друг час.
- Не бъди толкова въодушевен – Алекс плесна по коленете си. – само открих начин как да забавя убийството си.
Майк беше подпрял лакти на коленете си, притискайки очите си с палеца и показалеца, не го погледна.
- По- важното е – продължи вампира – че това е шанс вие да оцелеете.
- Ние ли? – най- накрая вдигна поглед Майкъл. – Каква връзка има това с нас изобщо? Разбрахме се, че няма да се самоубиваш за да ни защитиш… - посочи го той.
- Знаеш какво става, когато пиеш моя кръв – сниши глас Алекс, някой пак отвори вратата. – Ставаш силен, ако изпиеш достатъчно, може и даудържим положението.
- Чудесно – закима Майк, и за един момент той си помисли, че наистина беше спечелил вниманието му. – Ти ще си кръводарителна банка, а като не ти остане кръв и хлапе може да те гътне, ние ще сме добре!
Алекс се извърна след него, докато Майк излизаше, наруга го наум и понечи отново да надигне купата, пръстите му изсвистяха по среброто и той рязко се отдръпна.
- Да го вземат…
 
 
 
 
- Искам да се съсредоточиш.
     Всички се бяха събрали в общата стая малко по- късно същият ден и Алекс ги тренираше на опростена заащита, в която Тони се проваляше с гръм и трясък. Въпреки възраженията на Майкъл, той им беше дал да пият кръв, учеше ги един по един, нямаха време да водят спорове точно сега дали е морално или не.
- Изпъни ръце, сякаш искаш да го отблъснеш – той кимна към Уил, който за по- достоверно беше измъкнал едно средно по големина мачете от сака и стоеше срещу него, сякаш готов за атака. – Опората на предния крак, наведи се леко, остави да пружинира… Хайде давай!
- Adiiplicut clipeoavertiere host
Уил спря оръжието навреме, иначе щеше да отреже ръката му от рамото.
- Произношението ти е отвратително – тръсна глава Алекс. – Току що ми сервира салата, и й каза да си свали чорапите.
Честър избухна в смях, наблюдаващ неуспешното изпълнение.
- Не съм ти вещица, нито имам опит в тия неща – засегнато отвърна Тони и пак зае позиция.
- Нещо идва срещу теб, иска да те нарани, иска да те убие, какво става, ако си изгубил оръжието си? Помниш ли предишният път?
- Дай на мен – смръщен гледаше Майк отстрани. Така нямаше да стигнат до никъде.
- Знам, че ти го можеш, искам той да се научи.
Уил отново посегна, Тони вдигна ръце пред лицето си и изкрещя:
- Adplicuit clipeo avertere hostem!
Оръжието на другият мъж отхвръкна от ръката му и издрънча на пода. Той се огледа смаян. Тони стоеше като да бе превърнал камък в злато, с широко отворени очи и зяпнал срещу Уил.
- Много добре – похвали го Алекс и издърпа раменете му, за да оправи стойката му. – Отново.
- Тоя латински е много сложен, не може ли да използваме магически пръчки? – изнедоволства Честър. – Как ще научим всички тия нови неща за толкова кратко време?
Вампира го стрелна с поглед, махна към него и една от книгите в библиотеката политна и го удари по тила.
- Престани да задаваш тъпи въпроси.
- Мислех, че се опитваш да ни тренираш, не да ни убиеш – Честър разтриваше главата си и отиде да върне книгата обратно на рафта.
- Когато аз не съм в състояние, вие трябва да можете да се защитавате сами – натърти Алекс, движейки се наоколо като привидение. Съвсем леко течение преминаваше през косата му, мракът сякаш го съпътатваше.
- Мислех, че го правим за да можем да защитим теб – вдигна вежди Тони, и отново застана в позиция.
 
     Беше вече привечер, Майк беше спуснал завесите, в стаята бе почти мрак, Алекс обяви почивка и отиде да прегледа кутията с нужните за приготвянето на защитни заклинания неща, когато водоливникът се разпищя.
     И петимата помнеха онзи остър пронизителен звук, който самият демон произвеждаше, застанал на каменният си постамент. Алекс не дочака покана, изскочи от стаята си, отвори прозореца в коридора и се хвърли навън.
- Не ходи там, не…
     Още преди Майк да го беше извикал той скочи от перваза и се хвана за един от по- ниските клони,изкачвайки се нагоре за да огледа. Майкъл вече беше слязъл в общата стая и свалил мечът на баща му от стената, и се втурна навън, Уил го последва, грабнал мачетето.
      Нищо не се виждаше извън къщата, вечерта бе паднала над Джърси, някаква птица пееше на едно от дърветата, камерите при входа не отчитаха дейност, нямаше изстрели, хора или каквото и да било. И въпреки всичко ушите на Мейк пищяха, погледът му се размазваше, докато търсеше от къде ги атакуваха. Сега си помисли, че ако трябваше да разчитат на него, бяха загубени. В отчаянието си извика и замахна напосоки.
Другите го бяха наобиколили, търсеха какво и от къде идваше, Уил се спусна с мачетето по алеята и се заоглежда, готов да отреже главата на първият, който му се изпречи на пътя.
     В този момент Алекс се появи между дърветата, носещ нещо черно в ръката си, което почти влачеше след себе си.
- Всички вътре – подбра ги, тежката входна врата се затвори след тях.
 
     Водоливникът беше млъкнал, петимата стояха в кръг в общата стая, гледайки черното нещо, което вампира беше уловил.
- Дрон – констатира Честър.
     Начупеният до неузнаваемост предмет наистина беше дрон, и то един от големите и скъпите, сигурно бе струвал няколко хилядарки на изпращащите го. Към него имаше прикрепена портативна камера, която Алекс беше строшил още щом го беше намерил.
- Проклети гадове – изруга Тони. – Оглеждат периметъра.
- Знаят къде да ни намерят – констатира светлокосият. – Това не е сън, момчета, те идват.
- Можеш ли да кажеш кой го изпраща? – Уил беше смръщен повече и от Майкъл, надвесен над унищожената машинка.
     Алекс бавно пристъпи и протегна ръка над дрона, чиито перки бяха строшени на няколко места, а корпусът спраскан, от него липсваха цели парчета, отдолу се виждаха жици и чипове. Когато го докосна, първо изпита хладината на пластмасата, беше грапава, лека и покрита с защитен материал.
     А после някакво присъствие, ръцете, които го бяха държали бяха на повече от един човек, двама мъже, имаше и трети, още момче. Мернаха му се откъслечни картини, можеше да почувства желанието им да го убият, отдръпна се и картината избледня.
- Някъде около Томс Ривърс – каза той.
- По дяволите, това е на километри от тук! – рече Честър.
- Как въобще са пратили тоя боклук до тук – гласът на Уил прозвуча като проръмжаване. – Нали има обхват, някой трябва да го управлява?
- Сигурно са се свързали към сателит. Или използват мобилна връзка.
- Шибани копеленца…
     Алекс знаеше какво те си мислят,  Майк, най- вече. Мястото, където се бяха чувствали сигурни през годините, вече не беше сигурно. Тази къща бе укрепена с непреодолима ограда, декари гора около нея, а между тях той бе инсталирал сензори за движение, камери, както и мощни заклинания против същества като Алекс, не смятаха водоливникът. И въпреки всичко нещо бе успяло да проникне.
Това трябваше да се прекрати.
- Колкото и да са, ще ги спрем – закима Честър уверено. – Няма да оставим нещата така.
- Имаш ли представа колко може да са? – попита Уил.
- Трябва ми още нещо, за да ги видя – поклати глава Алекс. - Това е твърде незначително.
     Петимата прекараха остатъка от вечерта тренирайки, Уил насече доста от дърветата отвън, мятайки ножове по тях или удряйки директно с мачетето, Тони и Честър запаметяваха защитни заклинания, Майк беше зает да приготвя амулети за всички. Но кого заблуждаваха, изправяха се срещу хора, тези неща нямаше да им подействат.
 
     Късно вечерта Алекс остана сам в стаята си в размисли. Не остана да вечеря с другите, сякаш това щеше да бъде последният им път, в който правеха нещо заедно. Лежеше на леглото си и почти не мигаше, взирайки се в тавана.
     Може би се опитваше да притъпи страха, който го бе погнал от онзи сън, може би…
     Алекс познаваше природата на човека, хората бяха лукави, пресметливи и подли, щяха да им устроят капани, да ги подмамят, да ги обкръжат.
Майк и момчетата колкото и добре да бяха тренирани, играеха честно, Алекс се запита какъв реален шанс имаха да излязат живи от там?
     Дали не беше най- добре сам да се изправи срещу тях? Майкъл никога нямаше да го пусне, но той можеше да замине, още нощес, и да им спести всичко. Човеците търсеха него, а пророчествата не се отменяха така лесно, те бяха предсказания за бъдещето, почти винаги се сбъдваха.
 
     Той се огледа и нещо тягостно се загнезди в гърдите му. Не искаше да умира, беше го страх да напусне света, който винаги бе познавал, в който той беше силният, той налагаше правилата. Не знаеше какво го очакваше от другата страна, а само глупак би предположил, че там нямаше нищо.
     Може би изобщо не беше божествено и опрощаващо, може би всички негови жертви щяха да го чакат и да му потърсят сметка за всички кръвопролития, сеч и насилие, които беше причинил. Така ставаше в живота, някой ден всеки плащаше за мизериите, които бе сътворил.
 
     По изгрев Тони се отби да го види, двамата стояха дълго в червената стая без да говорят.
- Знам, че си го обмислил – каза му. – Но не можеш да се жертваш заради нас, никой няма да ти го прости.
- Бил си по- умен, отколкото те мислех – заяде го вампира.
- През онази година, в която изчезна, Майк се съсипа, обвиняваше се, наливаше се като продънен, започна да предизвиква разни хора, които нямаха никаква вина за случилото се, започна да причинява насилие на хора, които не си го бяха заслужили. Правдата се обръща в зло, когато е породена от желанието за отмъщение.
Вампира мълчеше, нямаше нужда да му казват това.
- По- добре да умрем всички там, където и да е, отколкото да живеем с последиците. Всеки от нас ще излезе да защити това, което сме създали през годините. B.L.O.O.D. е общност, Алекс, не един човек, не просто музика.
Алекс не мисляше да казва каквото и да било, но в един момент му причерня. Изправи се срещу него и почти го нападна, червеното на завесите се отрази в очите му.
- По- добре било, така ли? – изстреля. – Честър да умре и да остави детето си при оная усойница? Или Уил да го отнесе вместо мен, или ти и Майк… Това ли е по- добре?!
Без да се усети гласът му бе станал кънтящ и силен, осъзна, че стените въобще не биха го спрели да стигне извън стаята.
- Не дойдох тук за да ви доведа до подобен край – сниши глас той, ръцете му бяха започнали да треперят. Трябваше да излезе, преди да беше счупил нещо, Майк нямаше да му го прости.
- Бяхме заедно, когато ти се появи – започна Тони, който сдържаше емоциите си по- умело. – Както и когато ловците дойдоха за теб. И когато феновете ревнаха срещу нас, когато Елвира се появи, когато полицията ни погна, когато вампирите ни нападнаха… Може и да не ти харесва, но ти си част от тази група, наречи я както искаш – махна с ръка той. – Защо по дяволите си мислиш, че ти би си подложил главата за нас, а ние не бихме за теб?
     Алекс се извърна за да не го фрасне в яда си, сетне онази несигурност го връхлетя неканена и той вдигна ръка пред устата си, обърна се с гръб и усети как против волята му всички защитни стени се сринаха.
- Не искам да умра – каза, прозвуча по- скоро като шепот. – Не искам да гледам как умирате, и да не мога да го променя, това не зависи от мен…
Той се хвана за колоната на леглото, защото още малко и щеше да падне под напора на тези проклети човешки чувства.
     Как му се искаше да бъде както преди, преди да ги срещне. Беше се научил да контролира всичко това, да не изпитва нищо, да бъде празен. Толкова добре му беше.
- Няма да умреш – Тони се беше изправил и направи няколко крачки в негова посока. – Няма да го позволим, ще се бием с всички възможни средства. И въобще не си прав, когато застрашат някой от нас, аз изобщо не играя по правилата. А Майкъл е убивал за теб дори невинни, няма да се поколебае да съсече когото и да било, ако тръгне срещу теб, изобщо нямаш представа на какво са способни тези хора – кимна към вратата. – За това си избий тъпите планове за саможертва от главата, каквото и да се задава, ще го посрещнем като група.
 
 
     На другата сутрин почти не говореха, Алекс беше излизал на лов и се върна призори, Майк не беше спал заради предстоящото им пътуване.
- Това е тъпо- повтаряше Честър, докато Майкъл безмълвно, но с очевиден гняв завиваше няколко посребрени ками в парче плат и ги натика на дъното на платнена чанта, оръжия, които приготвяше за себе си. – Ще им се изсипем там, ще им се поднесем на тепсия!
- Не искам да дойдат тук – Алекс беше категоричен по въпроса. – Не искам да влизат тук, ще обърнат всичко с главата надолу.
- За тъпата къща ли ти пука? – избухна Честър. Майк не му каза нищо, но някак не му се искаше да влязат в единственото им сигурно укритие, и да го омърсят.
- Тук сме на своя територия, познаваме мястото, имаме подземие…
- Това е къща със стаи – прекъсна го Алекс твърдо. – Каква полза имаме от тях? Престани да спориш и занеси това в колата – метна му единият сак.
Светлокосият поклати глава разочарован и излезе, нарамил оръжията.
- Всичко ще се нареди – когато той излезе се приближи Майкъл. – Искам да се успокоиш сега.
- Да се успокоя ли? – изсъска той. – Водя ви на смърт!
     Алекс се поспря за миг и огледа Майк, Уил и Тони, които бяха застанали на няколко крачки от него, тъпчейки ножове и брадви в чантите, магия за защита в джоба, някоя и друга бутилка със светена вода… Какво правеше? Щяха да ги убият още щом излезеха там.
- Не – възрази Уил. – Ти отиваш там, ние идваме по свое желание. Не ми дреме какви са, щом ни атакуват ще отвърнем, а щом трябва и ще ги избием.
- Много християнско – подигра го вампира.
- Аз не съм християнин – отвърна Уил и повдигна сакът с железата като да бе възглавница.
Майкъл не му каза нищо. Дори сега той носеше на врата си на черна кожена връзка малък сребърен кръст. Той правеше това в разрив с вярата си.
- Бог не помага на тези, които не искат да си помогнат сами – беше единственото, което неуверено се изплъзна от устата му.
- Това е война, момчета – реши да им изясни ситуацията Алекс. Синята стая изведнъж се бе схлупила, стана мрачно. – На война хората се избиват. Не носим ръжията за да ги изложим в някой музей, ще настане сеч…
- Алекс, престани да се държиш като идиот – уморено рече Тони и го тупна по рамото, сякаш разочарован баща от провинил се син. – Няма да ти вдигнат мерник, а ние да стоим тук.
- Хора – каза замислен Майк, поклати глава и се огледа, сетне на лицето му се появи гримаса на отвращение. – Тях ли наричаш хора? Видях какво смятат да направят с теб – посочи към слепоочието си. – Онези същите, които почти те убиха преди седемнайсет години.
Алекс сведе очи, не искаше да си спомня този момент.
- Когато те намерих на пътя – продължи Майкъл, явно усетил слабото му място – ти едва дишаше. Имаше дупка в стомаха си, можех да ти видя костите, изядени от среброто… Тези ли наричаш хора? – извика вече, Тони и Уил бяха застинали по местата си, Майкъл трепереше от ярост, хвърли своята чанта на земята и застана срещу него, гледайки го от упор. – Това не са хора а чудовища – избълва той. – Такива не заслужават да живеят!
В този момент Алекс отново видя в него онзи мъж, който знаеше, че някой ден ще излезе наяве. Убиецът.
- Ти не си съдник – каза му.
- Не – възрази му Майк смръщен. – Омръзна ми цял живот да чакам някаква божествена намеса. Никой не идва да те спаси, когато чудовищата потропат на вратата ти, няма да се скрия в ъгъла и да се надявам да свърши бързо. Щом искат кръв, ще им дам кръв!
Той го изблъска и излезе, чуха го да нарежда нещо на Честър, една от вратите на колата се удари затворена.
- Направо е подивял – Тони си позволи да отвори уста.
- И е прав – кимна Уил. – Човешкият ум е извратен, няма да им дадем повод да ни победят.
 
     Оставаха няколко часа до тръгване, всеки прекарваше времето на саме със себе си, Уил не се върна при Саманта, Честър се беше затворил в стаята си и за първи път от много години се молеше. Застанал на колене, гледащ в стената, той дори не знаеше какво да каже, как да си поиска и дали заслужаваше въобще да очаква нещо.
- Искам… – той непохватно събра ръце, сетне ги свали и се подпря на стола – искам да оцелеем. Всички ни. Може би искам твърде много, но Емили не трябва да отрасне сираче, не искам да свърши така… Знам, че нямам право – той сведе глава. – Алекс е чудовище, но ние познаваме и другата му страна, всеки човек има право да се спаси, всеки един.
Може би не се молеше, а просто спореше със себе си, опитваше се да убеди невидим събеседник.
     Майк в съседната стая сновеше и не смееше да каже каквото и да е на жълтият кръст срещу леглото си. Имаше чувството, че всяка негова дума може да бъде използвана срещу него, за това мълчеше.
     Той нямаше да се отметне, дори ако това означаваше да наруши божиите закони, Алекс му беше брат и той щеше да излезе заедно с него, и да посрещне каквото се задаваше. Вярваше, че това е правилното нещо. Тръсна глава и излезе от стаята.
- Да вървим – потропа на вратата на Честър и заслиза по стълбището.
 
 
     Мълчаха, докато пътуваха към Томс Ривърс, натоварени в черният джип. Майк беше бесен, но все пак шофираше, Честър седеше отпред и следеше нервно джипиеса, Уил беше включил радар, прикрепен към покрива на колата, бяха го инсталирали да прихваща проследяващи устройства, такива нямаше за сега. Алекс седеше в средата на задната седалка, тих и мрачен, Тони беше седнал вдясно и въртеше една от веригите на панталона си в ръце.
- Петима няма как да ги победим – беше казал на тръгване. – Дано планът проработи, момчета.
- Направи място – Алекс излезе и вдигна задната врата на джипа. Разбута саковете и освободи доста широко място в средата.
- Какво още, взехме оръжия за цяла армия! – възкликна Уил.
- Той идва с нас – Алекс кимна към Харви, който си стоеше на постамента, свирепо озъбен и замръзнал там.
- Водоливника? – ококори се Тони. – Ще го накараш да ги проглуши ли? За какво ти е?
- Той не е водоливник – възрази Алекс. – Каменен демон, пазител на една от адските порти. Казах ви, че му спасих живота… някога. И може много повече от това да вдига шум.
- Сигурно се шегуваш с мен – Уил клатеше глава.
- Вътре – извика Алекс, сякаш подканваше кучето си да скочи в багажника за разходка.
     Като на някакъв фентъзи филм те наблюдаваха как съществото, което беше досущ издялано от сив порест камък извърна към тях невиждащите си очи, наклони се напред и слезе от постамента. Огромните му оребрени криле се свиха към гърба му, краката с дълги животински нокти оставяха драскотини по цимента на алеята. Отиде до колата, вдигна единият си крак и стъпи вътре, извъртя опашката си, за да не разбие прозореца и се сви в багажника, отново замръзна, сякаш грозна скулптура, Тони още стоеше с отворена уста.
- А мислех, че онзи ден ми се е привидяло – рече.
- Да вървим – само каза Алекс и се качи в колата.
 
 
 
 
 
 

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2020-02-10
прочитания: 42
точки: 2 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход