Вики отвори музикалната кутийка. Приятната музика изпълни стаята, а малката балерина се въртеше ли, въртеше...
Случайно замечтаният й поглед се спря на стария стенен часовник. Девет и половина. Виждайки този час, тя внезапно се сети за нещо, което бързо я изтръгна от сладкия й унес. Облече се набързо и излезе.
На плажа вече се бяха събрали всичките й приятели от училище. Тъй като бе последният им ден знаедно, бяха решили да си организират една последна среща, на морския бряг, под лъчите на залязващото слънце в топлата юлска нощ. Вики намираше тази идея за очарователна, тъй като много държеше на своите съученички, били неотменно до нея през последните пет години...
Но щом пристигна, погледът й се стрелна по познатите лица, търсейки едно определено... Всъщност, кого ли заблуждаваше. Както повечето момичета на нейните години, и тя си имаше една несподелена ученическа любов. Алекс – момчето на нейните мечти. Обичала го беше от както го видя на първия учебен ден преди толкова време... Бяха добри приятели с него, но за нейно съжаление и нищо повече. Сега знаеше, че на следващия ден той ще замине при свои роднини в чужбина и вероятно никога вече нямаше да го види... Тя обаче щеше да запази спомена си за него завинаги.
Вики поздравяваше с топла усмивка всеки от присъстващите, щастлива да види, че всички бяха дошли. Един неин съученик дори беше донесъл китарата си и свиреше някаква романтична балада, докато останалите тихо си говореха и се смееха.
- Здравей! Тук си значи.
Радостни тръпки побиха Вики като чу този тъй скъп за нея глас.
- Разбира се – отвърна тя, чудейки се защо се изчервява пак – Все пак идеята да се съберем беше моя. Радвам се да те видя, Алекс!
Ето че и той се усмихна (и не беше ли това най-красивата усмивка на света...?).
- Ти си цяло съкровище...
Тук Вики шумно си пое дъх. “Сега или никога”, каза си тя.
- Всъщност аз дойдох заради теб – набързо изрече думите, а страните й отново пламнаха.
- Така ли? – изненада се той и погледът му потърси нейния, сякаш за да прочете в него недоизказаните думи – Ела с мен – и той я хвана за ръка и двамата заедно се отдалечиха малко от групата.
- Има ли нужда да обяснявам? – промълви тя, с очи вперени в морската синева – Вярвам, че отдавна си се досетил за чувствата ми към теб... Те не са се променили от деня, в който се запознахме – пое си дъх и продължи с най-трудното – Обичам те, Алекс... – дори не смееше да го погледне от смущение... А ако той й се присмееше...?
- Как бих могъл да знам? – изненадата му беше истинска, но и нещо друго се долови в гласа му.. (дали не беше вълнение?) – През тези години на теб не ти липсваха почитатели, толкова хора имаше край теб. Дори мога да кажа, че беше най-красивото и харесвано момиче в целия випуск... Та кой не би те харесвал...
- ... освен единственият, когото наистина обичах – довърши тя тъжно – Само ти никога не ми обърна внимание, а останалите не значеха нищо за мен...
В изражението му нещо болезнено трепна, сякаш думите й го засегнаха дълбоко.
- Защо чак сега, Вики? – тъжно попита той, почти отчаяно – Защо чак сега ми казваш това? – прокара нервно пръсти през косата си, докато обмисляше как да й го каже – Искаш ли истината? И аз те обичах, сега пак те обичам... Но ти никога не ми даде и един едничък знак, че означавам нещо за теб, а аз никога не бих ти натрапвал чувствата си. Ако ми беше признала всичко по-рано може би щяхме да бъдем щастливи заедно...
Сълзи потекоха по страните й, докато слушаше пламенните думи – същите тези думи, които бе сънувала, че чува от него толкова много нощи... А сега й се искаше всъщност никога да не беше ги чула. Защо трябваше така да стане...? Защо бе чакала толкова дълго?
До тях долетя нежната музика от китарата и чуха как едно от момичетата запя песента, която момчето свиреше.
- Един танц...? – покани я Алекс.
Вики кимна и двамата заедно се понесоха в бавния ритъм на танца. След толкова години най-сетне бяха разкрили един на друг любовта си. Какво от това, че той щеше да замине утре. Какво като тя никога вече нямаше да го срещне... Имаше ли значение, че тази вечер никога няма да се повтори... Тя беше в прегръдките му, той нежно я притискаше до себе си и я целуваше.
“Тази нощ ще бъда истински щастлива, каза си тя, дори и утре, с изгрева на слънцето, да трябва да загубя този, когото единствено обичам...”
Танцуваха отново, и отново, и отново... Вълшебна нощ.
По-късно на другия ден, и всеки друг ден след това, Вики дълго стоеше замислена за онази нощ, променила така живота й. А балерината в музикалната кутийка се въртеше ли, въртеше... както самата тя по време на своя последен танц.