Пълзях към тоалетната с настървени, амебовидни движения. Алкохолът в кръвта ми, примесен с останалите субстанции, започна да си казва тежката, токсична дума. Влачих се по пода, оглеждах орнаментите по килима и усещах някакво скрито послание, запечатано в нишките му, образуващи какви ли не форми. Те обаче отказваха да останат еднакви, променяха се постоянно, шепнеха магически думи, които ме хипнотизираха. Шепотът се усили и чух някакъв глас, сякаш идващ от одвъдното, от някакво висше божество, който ме попита :

- Още дълго ли ще лежиш на пода?

Не знаех какво да отвърна. Какво искаше да каже с това? Усещах, че зад въпроса му се крие някакво послание, че думите на този глас означават повече, отколкото означават наистина. Тази мисъл окончателно взриви друсания ми мозък. Шепотът от нишките на килима започна да придобива цвят, а цветовете прерастнаха в ноти, докато всичко не стана един шантав водовъртеж от музика, цветове и форми.

- Ей, добре ли си? Ако се поизправиш, ще се почувстваш по-добре, само да си знаеш – обади се отново гласът на божеството.

- Да, ваше величество. - отвърнах и се изправих.

- Божке, добре си се подредил. Какво правиш на пода изобщо?

- Амиии... отивах... някъде. Ама забравих за какво. Искам да ми разкажеш за смисъла на живота! Сега си ми паднал в ръцете, скапаняко, искам отговори!

- Успокой се, братле, в мозъка ти в момента е химически коктейл. Не се опитвай да му се съпротивляваш, просто се отпусни. И се изправи, ела обратно в хола.

Нещата малко ми се проясниха. Започнах да се сещам разни работи. Един картон, един бонбон, шепа гъби, не-си-спомням-колко джойнта, поне грам амфетамини, и, разбира се, не-си-спомням-колко алкохол. Изправих се, подпирайки се на стената с една ръка, докато прехвърлях другата около врата на приятеля ми. Как се казваше бе... Асен, да, верно!

- Асене, братле, добре че те има, че иначе бях обречен да умра на тоя килим. - казах му, доста разчувстван от загрижеността му.

- Асен припадна, амиго – отвърна ми Не-Асен – Мисля, че текилата му дойде в повече.

- Ъъъ... а ти кой си тогава?

- Аз съм Невена, сестрата на домакина.

Точно тогава ме удари с пълна сила – аз изобщо не виждах. Пред очите ми играеха формички, цетове, експлозии от абстракции, докато реалният свят беше скрит зад тях. Осъзнах, че възприятията ми са станали на пух и прах, дори гласът, идващ от Невена, звучеше сякаш идва от същество, неподлежащо на полова дефиниция. Обаче името май...

- Невена е женско име, нали? Виж, Неви, моля те закарай ме в хола, трябва да изпуша един джойнт.

- Какъв ти джойнт бе, ти луд ли си? По-добре отивай да спиш.

Казах й да не ми държи сметка. Или да ме закара до хола, или да ме остави да си лежа пред тоалетната. Тя въздъхна, каза ми “Ти си знаеш” и двамата се отправихме към хола. Там звучеше лека, психиделична музика, която допълнително ме обърка. Виждах падащи палки, появяващи се от нищото, които отмерваха тактовете, всяка нота от китарата беше като свистяща катана, а бас-линията се превърна в безкрайна магистрала. Зави ми се свят, краката ми омекнаха и аз седнах на пода по турски. Невена ми връчи в ръцете чаша вода, която обърнах на един дъх и казах “Моля, още една”. След нея се почувствах малко по-добре, и мисля, че успях да задържа мисълта си на едно място. Огледах помещението и малко се уплаших от липсата на какъвто и да било спомен къде съм, как съм дошъл тук, кога съм дошъл, с кой съм дошъл, и какво, по дяволите, правя тук...

- Ей, Неви, ще ми правиш ли компания? Не че съм в особено добра форма за комуникация, ама ще ми е по-добре ако си наоколо.

- Да, да, тук съм, не се притеснявай. Ще врътнем ли един джойнт?

- Свивай – отвърнах й

Докато тя стриваше и свиваше тревата, аз потърсих бучката ми амфетамини, чупнах малко от нея, стрих я и си заврях линията в носа. Невена седна до мен на пода също по турски и запали цигарата. Изпушихме я. Това ми помогна да се отпусна, въпреки факта, че менделеевата таблица плуваше из вените ми. Усещах как картона бавно ме отпускаше, позволяваше ми все по-големи интервали уравновесеност. Нямах никаква представа за времето.

- Неви, би ли ми казала от колко време сме тук и кога, по дяволите, дойдохме?

- Ами, да. Брат ми ви покани да се направим на лайна. Вие успяхте, аз реших да ви наглеждам и да остана що-годе в кондиция. Иначе от около 10 часа сте свине, дойдохте вчера. Ти наистина ли не помниш?

- Изобщо. 10 часа... тва нищо не ми говори. Брат ти се казва Кристиян, нали?

- Да. И той припадна. Леле, човече, ти наистина си вън от тоя свят. Не си ли спомняш, че с Асен и Крис сте от един клас? А аз и ти се познаваме от около година?

Шок. Тотален. Помислих, че съм си изгубил ума. Как може да не помня такива неща? Наложих си да си повтарям “Успокой се, наркотиците са виновни, ти си си добре, след един здрав сън ще се оправиш”. Дишай, човече, дишай! Затворих очи и за секунда се захласнах по формичките зад клепачите ми. Момичето ме сръчка в ребрата.

- Ей, Джин, събуди се.

- Да се будя ли? Че аз си затворих очите само за секунда.

- По-скоро около 20 минути, сладур.

20 минути ли?! Тва момиче ебаваше ли се?!

- Само ние четиримата ли сме?

- Ами вече да. Тук бяха и три мои приятелки, обаче когато вие тримата започнахте да се държите като диви животни, те решиха, че сте прекалено нестабилни и си тръгнаха. Опитах се да им обясня, че сте безобидни, но точно в този момент ти и Асен се биехте с празни шишета текила и си крещяхте какви сте скапани наркомани. След това седнахте тримата на пода и започнахте да се смеете като шибани дебили. Не ти ли се спи?

Странен въпрос. И странна история. Да ми се спи? Какво означава това? Дори не си спомнях как съм дошъл до хола. Бой с шишета? Диви животни? Какво по... Въздъхнах, бръкнах си в джоба и извадих пликче с 3 хапчета. Едното зелено, другите две – червени. Извадих зеленото и едно червено, изпих ги с малко уиски и подадох пликчето на Неви с въпросително изражение. Тя вдигна рамене, и го изяде. Запалих си цигара и зачаках екстазито да подейства. Когато това се случи, вече не можех да седя на едно място. Станах, пуснах The Doors и поканих момичето да танцуваме. Тя се зарадва и прие поканата ми. Не си спомням колко време танцувахме. Това, което си спомням със сигурност е, че по едно време просто паднахме на пода, плувнали в пот, но усмихнати. Невена изчезна, след това се появи с две картонени кутии натурален сок.

- Евала !!! - изкрещях й, когато я видях да се връща.

- Kакво ти евала, нали ти ме помоли да го взема?

- Спомням си, че си го помислих. Но не си спомням да съм го казвал на глас.

- Каза го.

Вдигнах рамене, отворих сока и жадно изпих няколко глътки. След като преполових течността, грабнах шише водка и го допълних с нея. Неви направи същото и водката свърши. Мозъкът ми беше станал на каша, усещах го ясно, но мислите ми не спираха да се надпреварват. Бях абсолютно изтощен, но самата мисъл за сън ме отвращаваше. Мразя да си губя времето в сън. Още един джойнт. И после още един. Изпих сока с водката, награбих шишето уиски и се заех с него.

- Ти не се предаваш, а? - каза ми Невена през смях. Този въпрос ме озадачи. Да се предавам... къде? На кого? Какво?!

- Да се предавам?

- Спри да се тровиш за тая вечер, а? По-добре лягай да спиш.

- Не, не, не... Не обичам да спя. Така или иначе скоро сигурно просто ще припадна, тогава ще спя.

- Одеве като те намерих пред тоалетната май беше отишъл да драйфаш. И май щеше да е добра идея да го направиш. Защо не отидеш сега да си бръкнеш в гърлото и да разкараш алкохола от стомаха ти?

- Абе, Невеноу, имам си една майка и тя ми е достатъчна! Аре наздраве! - казах й го с леко укорителен тон, обаче тя схвана, че се шегувам и не се обиди.

- Да бе, главата си е твоя, разсъдъка също, черния дроб и той... Ама изглежда почти сякаш се състезаваш с някого. Няма защо да бързаш да се натъпчеш с всичко, не те разбирам.

- Надпреварвам се със смъртта. Искам първи да стигна финиша, не мога да я оставя да спечели.

- Това, което каза, няма никакъв смисъл, нали знаеш? - отвърна ми тя, двамата се разсмяхме и си казахме отново “наздраве”.

Последното, което си спомням е следното... “Ей, Неви, аре да играем на една игра!” “Каква?” “Ей сега ще видиш”. Разсипах уискито на 40 шота, свих 4 джойнта и й казах “Гледай ся. Изпиваме 10 шота за 1 минута, пушим единия джойнт, после повтаряме. И така докато не изпием всичко. Нали се сещаш – като за лека нощ.” Невена беше кораво копеле, почти като брат й – спомням си как преди година го беше изложила в един бар, като изпи повече текила от него без дори да й стане лошо, докато Кристян заспа на стола и се събуди одрайфан. Момичето каза “Тва са по 5 шота на минута. Не е толкова много, ти кво си мислиш, хе-хе”. Усмихнах й се със закачливо-злобно изражение и изпих 5 шота на един дъх. Тя направи същото, запалихме първия джойнт и го изпушихме. Когато всички шотове бяха изпити и всичката свита трева – изпушена, станах, отидох до кухнята и взех бутилката с домашна ракия на дядото на Кристян. Хубава течност, кехлибарен цвят, билков аромат, мек и настойчив вкус. Неви беше припаднала докато се върна. Стана ми малко смешно, но не защото тя беше припаднала, а защото беше заспала, гушнала празната бутилка от водка. Издърпах я от нея, взех я на ръце и я занесох в стаята й. Оставих я на леглото, наметнах я с одеяло и се върнах в хола. Погледнах часовникът – наближаваше 5:30 сутринта. Слънцето скоро щеше да се покаже. О, по дяволите... Разсъдъкът ми блуждаеше наляво-надясно, за това седнах на масата, стрих си още една черта амфети, свих си един джойнт и си сипах от кехлибарената течност. След като употребих всичко си сипах още една голяма чаша ракия, извадих си тефтера от якето и го заразглеждах. Не намерих нищо ново в него, което означаваше, че изобщо не съм се стил за него през последните 15-16 часа неуравновесеност. Запалих цигара, потърсих химикал и започнах да си драскам. Мислех си за всички хора, които в този момент се будят, къпят се, ядат набързо, серат и след това отиват на работа. Чудех се, те ли са живи, или аз? Те ли са истински, или аз? Съществуват ли? Всички тези хора, които ковят съдбата си и впрягат времето в тяхна полза. В сравнение с тях, аз съм просто един изрод, отчаяно търсещ вдъхновение във всичко, което ми попадне пред погледа. Дали ще е литри алкохол и наркотици, дали ще е разходка в парка сам, или пък да погледам малко облаците, или пък децата как си играят... Има ли значение? Имах нужда да си създам малко мигове, преди да си позволя да се превърна в един от тях. Да скоча в мига, в сега-то, да не мисля за после-то, да съм тук и сега и да дишам с пълни гърди. Независимо дали дишам чистият планински въздух, седнал на ръба на скала, с крака провесени в бездната, или дишам алкохолни и никотинови изпарения, просто трябва да знам, че съм тук.

Изпивайки последните капки от ракията, главата ми окончателно не издържа и припаднах.