StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,076
   Потребители: 12,369
   Автори: 4,005
   Коментари: 318,870
   Точки: 2,648,622
   Съобщения: 156,155
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,764

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Писък

Писък


Кейт лежеше в леглото си будна. Сестра й отново се бе прибрала късно. Часовникът със светещ циферблат на стената показваше два и половина. Тя тъкмо се бе шмугнала уморена в леглото и заспала почти моментално.
Но Кейт не се бе събудила от влизането на сестрата. Нещо друго я бе разбудило. Тя чувстваше топка от страх, свила се в стомаха и. Но Защо? Какво бе предизвикало този страх? Явно това трябваше да разбере.
Изведнъж тя надуши отговора. Във въздуха се носеше съвсем лек мирис на изгоряло
"Къщата гори!" - помисли си уплашено тя.
Искаше й се да изпищи, но родителите и вече започнаха да се ядосват от нейните истерични писъци посред нощ. Те твърдяха, че това е само, за да привлече внимание върху себе си, но твърдяха също, че не я пренебрегват заради сестра и. Ала четиринадесет годишното и съзнаниe смяташе друго. За сестра и бе нормално да се прибира в два посред нощ, а за нея не бе позволено да е навън по-късно от осем. Да, вярно, че сестра й вече бе на деветнадесет, но това не бе честно.
Затова сега тя нямаше да пищи истерично. Щеше да разследва сама.
- Като лъжливото овчарче - прошепна си тя.
Кейт се измъкна от топлината на леглото си и нахлу меките си пантофи. Тя приглади нощницата си, тръсна глава и се приближи на пръсти до вратата. Тя натисна бравата и открехна леко. Момичето надникна в коридора и видя някой да стой на най-горното стъпало на стълбището за долния етаж. Огън нямаше, но в коридора мириса му бе по-силен.
Съзнанието на Кейт се разкъсваше между желанието да извика, че има някой в къщата и това да затвори леко вратата и да се върне в леглото. Накрая страхът победи и тя реши да не вика. Момичето затвори тихо вратата и  отиде на пръсти до леглото си. Тъкмо да се върне под завивката някой натисна бравата на вратата. Кейт се обърна. Май нямаше по-подходящ момент за писък. Момент на размисъл и тя изпищя.
Онзи влезе бързо и започна да шътка. После сестра и се събуди и започна да роптае срещу терора, който тя твърди, че Кейт упражнява. В стаята се светна. Влезлият беше баща им. Той беше ядосан, а лицето му бе червено като домат. Той погледна строго по-малката си дъщеря и след миг сякаш избухна.
- Кейт! Много съм разочарован от теб – каза той. – Защо трябва да ни създаваш такива проблеми? Защо?
- А-аз – заекна Кейт.
- Не! – отсече баща й. – Няма смисъл да казваш каквото и да е. Утре отиваш на лагер. Дано различната обстановка, свежият въздух и новите хора ти се отразят добре.
- На лагер? Къде? – Кейт заби очи в пода.
- В планината – бе отговора.
- Кога тръгвам?
- Сутринта – това бе последното, което каза баща и, после излезе.
Макар наблюдавала до сега безпричастно Луси изведнъж стана и посочи сестра си с пръст.
- Така ти се пада! – шепнещият и глас тържествуваше.
- Не си ти тази, която ще ме съди – изсъска Кейт.
- Така ли? – изсмя се Луси. – И нима аз съм по-лоша от теб?
- Не аз се връщам в два и половина рано сутринта – каза Кейт сякаш и бе безразлично.
- О такава ли била работата? – усмихна се Луси. – За разлика от теб аз върша нещо до това време.
- Какво например?
- Няма да ти кажа – Луси скръсти ръце и се обърна с гръб.
- Не ми казвай като не искаш – каза Кейт в отговор и се обърна да оправи леглото си, за да легне отново.
- Добре! – отвърна Луси и се шмугна бързо под завивката загасяйки лампата. – Лека нощ!
Кейт остана в мрака. Макар да бе оправила леглото си не й се спеше. Тя беше ядосана. Не можеше да каже дали но родителите си или на сестра си, но това не и пречеше да се ядосва. Не мислеше трезво. Искаше и се да бяга, да бъде далеч от тук. Но къде? Това не знаеше и точно това незнание я тревожеше – къде да бяга. То и нямаше посока, ако нямаше план щеше да се върне след няколко часа, а родителите и въобще нямаше да разберат, че я е нямало. И все пак това не изглеждаше никак зле – да излезе и да се поразходи на студен въздух. “Вече е три” – помисли си тя. – “Какво имам да губя? Имам четири часа докато нашите се събудят”
Тя се огледа за гардероба с дрехите й. Но естествено само искаше да се сбогува. След това отвори леко вратата му. Но бе тъмно и тя не виждаше нищо. Отиде до нощното си шкафче и взе фенерчето, което стоеше там постоянно в случай, че и се доходи до тоалетна през нощта. А нея я бе страх от тъмното. Сега това фенерче щеше да я изведе навън, в мрака, от който се страхува. Но Кейт не мислеше сега за това, което ще става, а се бе съсредоточила върху решението какво да облече. Избра си дрехи в тъмен цвят, но не черен защото нямаше такива дрехи, а и не харесваше черното.
Кейт остави дрехите на леглото си и съблече нощницата. След няколко минути тя излезе през задната врата, заобиколи къщата и се озова на притъмнялата улица. Само три лампи светеха.
- Страхотно! – прошепна си тя. – Тук трябваше да е светло - вчера оправяха лампите.
Надолу по улицата тя чу пиянски викове. Обърна се в далечината, по средата на пустата улица вървяха четирима “закъснели” пияници, които бяха попрекалили с алкохола и сега се шляеха на свеж въздух за да изтрезнеят. Кейт реши, че може да ги изпревари и да обиколи съседните улици, но сгреши. Макар и пияни те се изравниха с нея. Надеждата и да не я забележат бе, че те бяха на улицата, а тя вървеше по тротоара близо до оградите на къщите. Но за нейно нещастие единият от четиримата се обърна и я огледа.
- Татко, - провикна се той с енергичен глас сякаш не е пил – аз ще ви оставям. Майка те чака както винаги на вратата. Хайде, върви!
Кейт се върна по-всянка. Младежът искрено се забавляваше с тримата пияници. Момичето се вгледа в него – не беше много по-голям от сестра й. Изглеждаше й познат. Той гледаше за кратко пияниците, а после се обърна и тръгна към Кейт.
- Не съм сигурен, че улиците са безопасни двадесет минути преди четири – каза той.
Кейт отстъпи.
- Явно и ти не си – забеляза той. – Тогава защо не си у вас?
Кейт отново отстъпи.
- Казвам се Джейк – каза младежът.
- Ти не си пиян – заяви Кейт.
Джейк се засмя.
- Да, така е. Не съм.
- Тогава какво правеше с онези? – попита Кейт.
- Прибирах баща си. Както правя всяка вечер.
- Какво искаш от мен.
- Ами ако си тази, за която те мисля трябва да кажеш на родителите ти да се грижат повечко за Луси.
- От къде познаваш сестра ми? – Кейт вече се плашеше.
- Значи не съм сгрешил! – възкликна радостно Джейк. – О, сестра ти я познавам много добре защото ходим заедно, но ме притеснява, че работи в кръчмата до два.
- Как така до два? Тя каза, че работи до десет, а после излиза с приятели.
- Излъгала е.
- Добре, но ти как ме позна?
- Приличаш на сестра си. Пък и тя много говори за теб така, че не ми бе трудно да се досетя, че в квартала няма друго момиче, което да се разхожда посред нощ. Защо си навън между другото?
- Ами… нашите ме ядосаха.
- Как?
- Искат да ме пратят на лагер в планината. Там ще има всякакви откачалки и ще спя в една стая с пет души… Ужас! – тя тръсна глава за да прогони мисълта от главата си.
- Да, разбирам, но защо искат да направят такова нещо за обичната си дъщеря?
- Ами... смятат, че полудявам.
- Защо?
- Всяка нощ се будя по едно и също време от мириса на изгоряло и крещя, че къщата е подпалена.
- Чух от приятелите ми, които живеят до вас, че си пищяла всяка вечер като по часовник. Те се чудят дали няма да учиш оперно пеене.
Кейт се засрами и лицето й почервеня, но това не се видя в мрака.
- Но разбрах също, че днес си изпищяла пет минути по-късно. Защо?
- Събудих се отново към два и двадесет и отново усетих мириса на изгоряло, но този път реших да проверя. Смятах, че нашите им е писнало, а и на сестра ми също.
- И какво направи?
- Отворих вратата и на стълбището видях човек. Той гледаше надолу, към първия етаж.
- Е баща ти, разбира се.
- Не, не беше татко. Беше друг човек. Беше облечен странно, но не мога точно да опиша дрехите му. Знам, че носеше нещо като наметало с качулка.
- Така значи… - Джейк се замисли. – А колко висок беше.
- Малко по-висок от мен.
Джейк извика от радост, подскочи, направи крачка към Кейт, но тя се дръпна .
- Благодаря. Много благодаря – каза Джейк радостно после се обърна, затича се по улицата крещейки: Той е тук! Той е тук!
Джейк сви на първия завой и скоро виковете му отшумяха. Кейт остана сама. Въздъхна.
- Ех какъв човек! – удиви се тя.
- Не е човек – чу Кейт женски глас зад себе си.
Обърна се. В мрака стоеше жена, но Кейт не можеше да види добре.
- Какво имаш предвид? – попита момичето.
- Имам предвид, че преди двадесет години е бил, но сега не е – отговори й жената.
- Как така?
- Ами така преди двадесет години той умря в пожар.
- Значи е дух? Докажи ми!
- Никой не чу виковете му освен ти.
Кейт се огледа. Наистина улицата остана тиха. Всички спяха.
- Но как го виждам?
- Право в десетката! – възкликна жената. – Този въпрос ще ти спечели куп отговори.
- А те са...?
- Има само един начин да го виждаш.
- И той е...?
- Да си като него.
Кейт бе потресена. Не може с думи да се обясни това, което момичето изпитваше. Тъга, страх и празнота в едно.
- И-искаш д-да кажеш, ч-че аз съм мъртва?
- Не искам да кажа, че не си жива.
- Каква е разликата? - попита Кейт.
- До изгрев ще научиш.
- Тогава как не съм жива?
- Защо мислиш се будиш всяка вечер с писък в два и половина от мириса на огън? Дома ви изгоря преди двадесет години и единствено сестра ти успя да се спаси тогава благодарение на този твой писък.
- Защо я виждам в къщата тогава? – попита Кейт.
- Защото тя и Джейк се върнаха за теб и са опитали да те извадят преди да дойде пожарната. Двамата били затиснати от паднала греда.
- Ами аз? – попита Кейт опитвайки се да изгони спомените от този ден, които бавно обземаха съзнанието и и тя започваше да усеща пламъка
- Твоето тяло не бе намерено в останките.
Кейт падна на колене и заплака.
- Съжалявам за семейството ти.
Момичето изпищя. Нищо. Жената бе права –тя бе просто сянка на това, което беше преди това. Само една загубена душа, душа осъдена да изживява момента на смъртта си отново и отново. И всеки следващ път огънят ставаше все по-парещ, по-болезнен и агонията на смъртта бе по-силна.
Но спомени след нахлуването на огъня в стаята липсваха. Тя помнеше, че стои до прозореца уплашена и се опитва отчаяно да го отвори. Тогава вратата започна да гори, но изгоря за секунди и огънят нахлу в стаята. Той едва я докосна и после спомени нямаше.
- Сбогом – каза жената.
Кейт вдигна очи. Жената си отиваше, а слънцето се показваше от изток. Момичето изпита странно чувство, а след това спря да усеща въобще. Тя избледняваше бързо.
- Коя си ти? – попита немощно Кейт.
Жената се обърна, но не беше жена както си бе помислила Кейт в началото, а самата тя отново на четиринадесет, запазила образа си двадесет години. Очите и обаче бяха по-различни, някак тъжни и студени... мъртви. Живата Кейт си тръгна по пътя, а духът затвори уморено очи и заспа на улицата. Слънцето бавно се вдигаше над хоризонта, а живителните му лъчи събуждаха града. Момичето се губеше в тях докато накрая не изчезна напълно.
Кейт лежеше в леглото си будна…

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2008-03-30
прочитания: 1080
точки: 28 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход