StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,565
   Потребители: 12,357
   Автори: 4,002
   Коментари: 317,287
   Точки: 2,657,226
   Съобщения: 152,850
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,785

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Петнайсет минути

Подраних днес. Не мога винаги да зная кога ще дойде влакът на метрото. Имам цели петнайсет минути до началото на работния ден. Какво да правя в офиса? Там всички са доволни. Само аз не съм. Нормално, имам най-много стаж, най-стар съм и затова е естествено да бъда най-накрая в таблицата на възнагражденията.

– Обаче не се оплаквам! – Това го казах на себе си. Добре ми е. Още съм жив и май съм здрав по някакъв начин.

Я да се поразходя малко. Колко много хора! Всичките са интересни. Ето тази например, с чаршафа, който е облякла, тя е сложила нещо в чантата си – то й тежи, но го носи отвержено. Мисля, че си носи снощния сън. Те, сънищата, най-много тежат. И аз съм с куфар. Да го набутам съня, ако заспя около обед, аз така правя най-често, за смях на младежите. Сън е животът, годините са сънотворно лекарство.

Нямам много пари, а не върви да запям по хората. Не че е невъзпитано. Сега това е модерно – всички живеем в сънища, в чужди животи надничаме. Защото нищо не се случва. Нали ги виждате новините – те съобщават случки, не събития, не и реалност.

Та и аз да избягам реших. Петнайсет минути са много време. На фона на моите петдесет години.

– Кафе и кроасан! – така казах на мълчаливата девойка в заведението. Имаше промоция. Двете са за левче. Тъкмо ще спестя за обяд, сандвичът в куфара ще го изям довечера. Нали съм изпълнителен директор, трябва да пестя.

Ние, изпълнителните директори, имаме подписи. Общо взето, друго нямаме. А, и образование! Ама то не се харчи напоследък, продукцията нарасна.

Чудесно е кафето.

– Благодаря! – казах с усмивка на отчаяната, смръдлива и гнусна жена, която го донесе. Тя нямаше двайсет, на тази възраст е уместно да изглеждаш така. Като мене. Добре е да свиква отрано.

Има и вестник. Безплатен. Поогледах се. Никого няма. Значи не е за тоалетната. Разгърнах го. Днешен. Очилата са в офиса, обаче различавам буквите. Премиерът е бил на посещение. Добре. Похищение. Не е добре. Премиерът не е бил на похищение, а на панахида... Отваря се някаква улица, шахта имало в нея. Нищо не му разбирам. На всяка страница пише нещо за някакъв премиер. Този вестник е от днес, погледнах му датата. Оказа се вярна. Понеже е рано, затова само никой не го е използвал; такива бяха вестниците преди трийсет години. След час ще е в тоалетната, но сега... още е рано. Кроасанът идва.

– Благодаря още веднъж! – Тази така ме изгледа, че щях да повърна кафето върху снимката на важен начумерен политик на първата страница.

– Прочетохте ли го? – попита ме ядосано. Беше ужасна. Аз никога не съм намирал нещо ужасно в жените. Тази на алкохол миришеше и това не беше толкова ужасно, макар и несвоевременно, ужасяваше ме гневът, презрението в кървясалите й очи.

Обясних:

– Не, аз само разглеждам. А и очилата...

– Вие сте негодник!

Така ми каза. И грабна вестника изпод носа ми.

Всеки негодник обича кроасани и топло кафе. Похапнах, пийнах и за миг ми стана хубаво. Минаха тези петнайсет минути. Много ми се сториха. Отвън някакви едри мъже се биеха за паркомясто. Единият имаше нож. Но аз съм изпълнителен директор, не бива да закъснявам с подписа си. За друго не ставам.

Едва се влача. Умора ли е, от друго ли – не знам. Видях образи във вестника, които ми напомниха причината да съм сега такъв. Винаги има причини. Но не видях себе си в този вестник – аз съм най-сериозната причина за това положение, положението, до което се докарах, в което пропаднах като оня в шахтата, дето го мернах във вестника. Директор без власт, подписвач на чужда воля, печат на глупостта. Негодник. Да, негодник.

Влизам в офиса. Той е десететажна сграда, най-отпред седи на рецепцията мома без възраст, но е силно опечена, от солариум или може би от мечти. Тя ме мрази, аз нея – също. Така се разбираме. В тази сграда има много фирми, всичките - печени.

– Добро утро! – казвам нещастно. Няма как да го кажа иначе. Тя е красива. До нея стои охранител с убедително милиционерско образование – пише го на челото, но е добре облечен и дори няма четиридесет. Грижливо обръснат и зле сресан – понеже е с гола глава, нали така е модерно днес да отсъства косата. Вероятно се готви за президент, за това е готов фалосно, ако стига така до народа. Или пък за дръжка на щемпел се готви; не, но за това ще му трябва още време.

Никой не отговори на поздрава ми. Само чух подир мен ядливо крещене, някой сухо и тревожно изсъска:

– Нещастник! Негоден нещастник! – И после заринаха звуците на съсъка с одобрителен смях.

Значи аз съм нещастникът. За мен е смехът, съсъкът, презрението и другото в него към мен е отнесено.

Натиснах копчето. То светна. Асансьорът ще дойде. И ще тръгна нагоре.

Всеки нещастник има право на път. А може би не.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-11-09
прочитания: 105
точки: 14 (виж далите точки)
коментари: 5 (виж коментарите)
препоръчано от: 7 (виж препоръчалите)

Вход