StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,468
   Потребители: 12,362
   Автори: 3,999
   Коментари: 317,543
   Точки: 2,643,393
   Съобщения: 152,142
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,779

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Пътят към Дявола и обратно към Бог

Беше дълга зимна нощ, в която, освен смразяващия полъх на вятъра, не се чувстваше нищо друго. През клоните на старите дървета Луната сляпо се опитваше да погледне навътре в Тъмния Свят на демоните и черните  ангели, които винаги очакваха с нетърпение поредните скитащи и блудни души, уморени да търсят дългият път към Светлината, готови безпаметно да се предадат в безмерния свят на Нощния хлад.

Там всичко беше позволено, но за да проникнеш в този свят, първо трябваше да продадеш сърцето си на дявола, без да имаш възможността да го откупиш обратно.

С бързи стъпки, осветявана единствено от бледата лунна светлина, сега към демоничните предели на нощта се отправяше Ева. Тя, изглежда, отдавна бе забравила пътя към Бога, който все търсеше, когато си мислеше, че е накрая на силите си от поредните мъчителни изпитания в живота си. Но в крайна сметка Бог изпраща най-тежките изпитания именно на тези, които обича най-много?!... Ева не осъзнаваше това. Предпочете да избере друг път. Този път, по който поемеш ли решен да се погубиш завинаги, връщане назад нямаше. Или може би имаше, ако успееш да запазиш поне една част от вярата в несъществуващото си сърце...

Студът безмилостно оплиташе ръцете си около крехкото тяло на Ева, но тя не спираше да върви. Устните ù бяха посинели, тялото сковано, но душата ù кипеше от гняв и болка. Искаше, колкото се може по-скоро да достигне до Забранената врата и да се срещне очи в очи със Сатанаил...

Настъпи 03:15 часа след полунощ, когато тя стигна до портала на Тъмния свят.

Мислеше си: ”Мога да избягам обратно, да се върна назад, но не това желая, нали?... „Дойдох тук в пълно съзнание, че ще приема подземната сила, която ще убие всичко светло, всяка болка, всеки спомен за любов, един живот изпълнен единствено с удоволствия без съвест и без сълзи в дългите нощи от самота!”  Ева се усмихна блажено. Да това е! Това е истината за света, друга не би могла и да бъде. Колко глупава съм била досега!” Мислеше тя, като сякаш се опитваше да затвърди взетото от нея самата вече решение. Потропа по вратата с премръзналите си ръце. Незнайно защо се разтрепери и от очите ù се спуснаха две малки бисерни сълзи.”Навярно беше от студа” - помисли си блудницата.

Отвори се със зловещ и скърцащ звук. Сълзите  в очите на Ева се стопиха мигновено. На прага на желания свят стоеше някакво високо уродливо същество с черни криле и огледални очи, които изпитателно пронизваха Ева. За миг тя се уплаши, но появилата се лукава усмивка на обезобразеното лице сякаш ù вдъхна едновременно и страх, и сила да продължи с това, за което бе дошла.

Съществото беше един от черните ангели, пазител на портала на подземните светове. Наричаха го Тенебрис, прогонен небесен ангел, понастоящем слуга на Дявола. Хвана Ева за ръцете и я издърпа навътре толкова силно, че чак китките я заболяха. Не я попита за какво е тук. Всички добре осъзнаваха защо идват. Пътят и смисълът бяха едни и същи и никога не се променяха. От своя страна, подземните създания бяха гладни за човешки души и човешка плът от хилядолетия и всеки отстъпник беше добре дошъл.

„Толкова е тъмно!”- помисли си Ева. Косите ù се разпиляха от някакъв странен полъх, тялото ù потрепери. Вече нямаше връщане назад.

Тенебрис я поведе измежду някакви виещи се  надолу стъпала, които сякаш нямаха край! Ева слизаше все по-надолу и по-надолу, краката ù отмаляваха, но стъпалата не свършваха и не свършваха.На предела на силите си малката бледа жена се опияняваше от умората и вместо да спре, тя продължаваше и знаеше, че няма да се обърне назад. Мечтаеше повече от всичко да бъде освободена от оковите на самотата.

След мъчителното препускане по стълбищата на подземията, Ева се озова пред висок олтар, на който бяха наредени червени свещи със странна форма и някакъв неописуем аромат. Може би това беше ароматът на Нощния хлад. Ароматът на свободата, но всъщност това бе символиката на нечовешката болка, която винаги закъсняваше, но изпълваше сетивата до крайност и само най-силните успяваха да не полудеят и да не разкъсат самите себе си.

Ева пристъпи напред. Тенебрис напусна  зловещата стая и я остави да чака. След броени минути влезе някой или нещо много по-различно от съществото, което я посрещна на прага. Това беше самият Сатанаил. За нейно голямо учудване, той не беше грозно изчадие от Ада, а неземно красив ангел с единствената разлика, че крилете му бяха сребърни и излъчваха вибрацията на сивия цвят. В очите му се четеше безпристрастна омраза и сила, сила, с която погубваше всеки, който го молеше за каквато и да била услуга.

Ева потръпна от неописуем ужас. Нямаше как да се върне. Беше твърде късно за това.

Сатанаил я поведе към олтара, без да откъсва очи от нейните.

– Значи ти си Ева, жената на греха? - с леден глас попита той.

– Да. Аз съм... Всъщност, търсех любов... но не я открих и реших, че е загуба на време. – плахо отвърна тя.

– Разбира се, че е загуба на време, скъпа моя заблудена душа. - Сатанаил се усмихна лукаво и продължи:

– Ти какво очакваше?! Любовта е просто Идеология, Химера, Невъзможност, Прах в очите, Смисъл за глупаците, Болка,Умопомрачение! Мога да продължавам до безкрай, скъпа Ева. Смисълът е в мен! Аз съм този, който носи Светлината! Аз не съм  измислица и смешна идеология! Аз съм всичко от реалността на материалния свят. Всичко, от което се нуждаете вие, мои бедни и наивни души. Накрая винаги осъзнавате къде е верният път. Добре дошла в истинския свят, скъпа! - Като изрече това, Сатанаил я целуна по челото.

– Предполагам знаеш, че преди да се насладиш на подземните блага на моите светове, трябва да ми продадеш сърцето си, за да нямаш съмнения и мисли за Бога и любовта, които впрочем, както отбелязах - Не съществуват! - усмихна се отново.

– Те само биха ти пречили на удоволствията, които аз ще ти предложа. За тази цел трябва да те отведа до олтара. Това е мястото, където изтръгвам сърцата на моите роби, пардон, души, Скъпа! Е, готова ли си да ми се вречеш във вярност и почит?

Ева не спираше да трепери... Гледаше Го право в очите. Думите му бяха като магия, която я обгръщаше и подчиняваше безпаметно.

– Да... Готова съм!... Имам само един въпрос - Ще боли ли?...

– Не, аз разкъсвам сърцата, без да усещате болка, скъпа! Гарантирам ти, че ще останеш изумена от правотата на думите ми! Довери ми се! - заповеднически каза Демонът и Ева се отправи към олтара.

Давамата застанаха в кръг, свещите вече горяха с по силен пламък, сърцето на Ева биеше като за последно. Скоро тя щеше да го предаде в ръцете на Дявола.

В стаята влязоха двама от слугите на Сатанаил, сграбчиха блудницата и я завързаха за една колона в средата на самия олтар. Ева не отронваше и вопъл. Беше като вцепенена. Едното крило на Господаря на подземията се превърна в  дълга и костелива ръка, която бавно, но сигурно се прокрадваше към заветното място, където още трептеше сърцето на грешницата. Ръката се докосна до лявата страна и с едно рязко и победоносно движение прониза плътта на Ева. Тя не издаде и звук. Сатанаил изтръгна с все сила това, което му принадлежеше и го правеше пълноправен господар и на тази душа. Поредната в неговия списък.

 

Ева се събуди сутринта на една непозната заскрежена поляна в също толкова непозната за нея самата гора. ”Дали бе само сън?... Какво сторих със себе си? Сигурно е било видение.” - мислеше тя, но странно, защо чувстваше силна болка от лявата страна.

„Не… Значи не е било просто сън! О, не какво направих?!... Трябва да се върна в моя свят, там, където навярно ще си бъда същата като преди” - помисли малко и тръгна по съвсем познати пътища, които сега и се виждаха чужди и толкова странни. Не бяха ли нейните пътища към свободата и любовта? Всъщност, вече нямаше значение. Ева беше друга. Жена на греха, без сърце, с което да чувства, без мечти, които да следва, без смисъл, без нищо от онова, в което вярваше преди...

Вървеше и със всяка стъпка усмивката на лицето ù се топеше. Срещаше хора,които се смееха, а тя  беше като облачно небе надвиснала над света. Болката отляво се усилваше със всеки спомен, към който я връщаше съзнанието ù.

В очите ù заблестяха две бисерни сълзи, същите които се появиха, когато беше пред портала на тъмнината. Но сега се търкулнаха и изгориха празната лява половина, където преди имаше сърце…

- Господи, моля те! Прости ми! - с отчаяна молитва извика към небето, грешницата се просна на земята, обляна в хиляди сълзи.

- Не мога да почувствам това, което имаш да ми казваш, Господи, защото знаеш какъв грях сторих! Продадох най-скъпото на Сатанаил - сърцето си. Сърцето, моя път към Теб и Истинската светлина! Моля те!... Върни ми част от него, само малка част, с която да чуя отговорите на молитвите си към теб, Господи!... Една малка част от моята загубена душа... Само една частица... прашинка от Вселената.... - Ева затвори очи.

Нежна Светлина се прокрадваше през клоните на дърветата и докосваше заспалата блудница. Ръката на Бог бавно изтриваше болката  в празнината отляво и рисуваше ново сърце за Ева. Разбира се, че трябваше време, докато Светлината изрисува всички детайли, но едно беше сигурно, блудницата щеше да се събуди щастлива, защото в съня си тя бе почувствала милостивата сила на Бог... И знаеше, че Той никога не би я изоставил... Никога!...

 

Автор: Моника Стойчева   06.01.2013 г.

 


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2014-05-07
прочитания: 283
точки: 9 (виж далите точки)
коментари: 3 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход