StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,988
   Потребители: 12,344
   Автори: 3,996
   Коментари: 310,567
   Точки: 2,643,312
   Съобщения: 147,265
   Лексикони: 4,493
   Снимки: 10,768

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Пътуване в живота

Първа част

Неочаквано село

 Влетях в чакалнята, погледнах таблото. След 10 минути тръгваше автобус за някакво село. Чувала го бях, смътно си спомнях някакъв репортаж, но нямаше време за размисли. Билет, качване и отпътуване. Градът се изниза край автобуса и поехме към селото, което беше Бог знае къде. Притворих очи. „Ето, главната героиня тривиално тръгва на път по най-изтъркания начин от разкази и романи” - иронизирах се на ум. Изтъркано е, но точно така стана. В един момент усетих,че не сторя ли нещо с дните си сега, в момента, веднага, ще ги превърна във вечност от скука, от бездействие. Ще се обрека на безкраен низ от самота, безсмислие, от дни потънали в бозата на нищото. Затова точно като героинята от разкази и романи грабнах чанта, документи и малкото пари, с които разполагах и тръгнах. Съдбата ще реши къде отивам. Така си казах.

Автобусът, който си беше автобусче от многото„маршрутки”, смело се шмугваше в завоите, после се надвесваше над дълбоките дерета и като видеше,че пътниците са изплашени,  радостно навлизаше в дълбоки дъбови сенки на внезапни гори. След една такава чудна дъбрава пред нас се изпречи табелката на селото и докато я прочета бяхме на спирката в центъра. Няколко пътници бяхме слизащите, още толкова се качиха и автобусчето се врътна пъргаво за да изчезне към дъбравата.

Огледах се. Нищо. Празно асфалтирано площадче, тишина, голям дъб в единия му край. Отсреща решетести прозорци, които ми подсказаха,че това е селското магазинче, барче и всичко останало накуп. Село като едно от многото изчезващи наши села. Преди още да реша дали да се запътя към отворената врата, отвътре излязоха няколко възрастни жени. Поспряха се, позагледаха ме, свиха рамене и се разпръснаха всяка към дома си. Приближи ме една от тях, усмихна се и естествено,че попита коя съм ,откъде и защо съм тука. С две-три думи й отговорих, хареса ми тази жена. Спретната, на годините на майка ми,  с мила усмивка. Накрая й признах, че ще търся къща да отседна за два-три дни. Тя ме огледа още веднъж и рече:

-Абе, не ми приличаш на крадла и измамница. Прилична жена ми се виждаш. Ако искаш ела с мене. На края на селото съм, но то тука края е на центъра - засмя се леля Ганка /така се казваше жената/ - Туй-онуй има в градинката, има някоя кокошчица, значи има и яйца. Която е по-бодра сутрин тя ще готви за деня. Друго не мога да ти предложа, освен сладка приказка, щото то тука няма с кой една дума да си кажеш.

Съгласих се, взех си сака, взех и чантата с хляба на леля Ганка. Потеглихме бавно към къщата й.

Скопосна жена е моята хазяйка, това се виждаше още от началото на малката зелена уличка. Няколко къщи със заковани прозорци от двете страни и в дъното нейната грейнала къща. Някога видно хубава, сега немарата полека пълзеше и към нея, но старата жена явно не се предаваше. Подредена градинка със зеленчуци, картофи, боб, царевичка някое стъбълце и цветя, цветя се кипреха навред. В лехите, в градинката, пред къщата и по стъпалата за втория етаж.

Настаних се, спогодихме се. Казах зачервена от срам на леля Ганка,че нямам много парици и ще добавям към платата за нощувките труд без значение какъв. В къщи или в градината. Тя ме потупа успокоително по ръката, притвори очи, усмихна ми се.

-Парите не са най-важното нещо в живота, момиче, макар,че без тях нищо не може. Ти остани, почини си, ще си поприказваме, ще бутаме туй-онуй из къщи и така ще минат дните. Не бързай, остани колкото искаш. Каквото Бог дал ще има и за двете ни.

Вечерта дълго гледах през широко отворения прозорец на стаята си. Откриваше се чудна гледка към отсрещните балкани и гори. Беше август и щурците пееха в надпревара, някакви птици се обаждаха тайнствено из тъмните корони на близките дървета, котка измяука. Хлад вееше отвсякъде, миришеше на треви, билки и дъбова шума. Кучето на леля Ганка пролавна няколко пъти предупредително и повече не се чу. Стоях до полунощ  блажено притворила очи и когато ги отворих навън вече грееше окъпано в роса слънце.

 
Милка Маркова 

 






Какво ме вдъхнови?!

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2013-11-05
прочитания: 267
точки: 21 (виж далите точки)
коментари: 9 (виж коментарите)
препоръчано от: 12 (виж препоръчалите)

Вход