StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 163,729
   Потребители: 12,354
   Автори: 4,000
   Коментари: 314,113
   Точки: 2,648,618
   Съобщения: 163,507
   Лексикони: 4,495
   Снимки: 10,797

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Пътуване в живота - дванадесета част

 

На път

 

Наистина беше дошло времето да си тръгна от това село, приютило ме в прегръдки те си в края на лятото. Време беше въпреки протестите на леля Ганка, моето желание и настояванията на новите ми познати.

Бях се запознала с младия кмет, с момчетата от охраната. Имах покана и от семейство,  заселило се извън селото в закупена от бившото стопанство земя. Щеше да бъде интересно при тях. За това имаше нужда от  повече време и спокойствие. За мене трябваше това време и спокойствие, и за никой друг. Градската ми изнервеност все още се проявяваше понякога, не ми даваше сили да се оставя на течението и безвремието. Исках да дойда отново, но пак така заредена с хъс и решителност, да стоя без да мисля кое и как, да давам от времето си на хората и да приемам техният живот.

Все едно настъпи краят на света. Идваха до в къщи приятелките на хазяйката ми, други се обаждаха да я молят да ме спре, да не тръгвам. Обяснявах на милата жена,че не е възможно,че доста време стоях, че трябва да си отида. Обещавах,че пак ще дойда.

-Ти, мойто момиче, не знаеш какво беше не само за мене, за много хора твоето идване тук?

-Лельо Ганке, та нали малко преди мене си бяха идвали децата ви, гости колкото искаш имахте това лято, а за работа да не говорим - уж смело се шегувах аз. Моят стомах също стоеше свит на копче. Недоумявах с какво толкова ме омая това село. Родена бях в село, ходех при родители дълги години на село, пишех за селото, какво толкова едно непознато допреди месец село. Самата аз не разбрах. Това беше магия.

-Така е, идваха си и беше голяма радост. Твоето идване и бамбашка работа. Ти си човек, който влиза в душата, настанява се там и дори да искаш да излезе, душата ти не иска да го пусне. Ей това е то. Всички те харесаха, всички ти разказаха, ти всички разбра, успокои ни. Много хора идват, дивят се на природата, ахкат по къщите,  искат да ядат чисти продукти, но се поглезват и заминават. Ти си друго. Тиха, кротка, разприказваш ни, после лекичко измъкваш по нещо от спомените, разравяш като жарава душите ни, пламва пламък от нея, а ти вземаш своето, но даваш и сила. Така е….

Нямаше как, трябваше да се прибера, имах житейски проблеми за решаване. Престоят ми в селото даде неочаквани и много добри резултати, наведе ме на редица мисли, отвори ми очите за много неща. Взех решения и намерих отговори.

Обещах на новите си приятели съвсем отговорно,че щом започне зимата ,още преди да се е заснежило много ще дойда отново. Ще изкарам с тях Коледните и новогодишните празници. Най-накрая с тая уговорка разрешихме проблема. Вече нямаше омъчнени и обидени.

Непосредствено преди отпътуването ми се срещнахме още веднъж с госпожа Димитрия. Идва на гости у хазяйката да върне визитата. На изпроводяк дълго си говорихме само двете. Изпратих я далече по пътя за дома й. Разисквахме продажбата на къщата й, обсъждахме варианти. Обещах й , че ще я посетя във Варна.

Останаха много приятели на леля Ганка и мои нови познати с не разказани истории. Щях  непременно да  дойда и за тях.

Приготвих си малкото багаж, почистих стаята, етажа. Наистина е трудно.

Беше ведра и леко хладна септемврийска утрин. Хазяйката ми все около мене се навърташе смутена.  Закуската беше повече от вкусна и обилна. Бухти, кафе, мед, плодове, мляко и най-различни други глезотии. Да се чуди човек откъде се намериха на село в дома на една възрастна жена. Смеех се уж, шегувах се, поглеждах часовника. Леля Ганка беше учудващо спокойна и не бързаше.

Когато най-накрая дойде време за тръгване защото онова бързо и скокливо автобусче щеше скоро да пристигне на центъра, хазяйката ми ме хвана за ръката и рече:

-Почакай малко. Уредила съм кола за тебе. Ще дойде да ни везем.

-Каква кола, бе лельо Ганке, ей къде е центъра, чантата ми е лека - възпротивих се аз, но тя ме хвана за ръка и леко притвори очи. „Изчакай, не бързай” - ми казваха те.

Изчаках, не исках да я натъжавам още повече.

Не се мина време и на улицата спря кола. Млад мъж слезе и засмян извика нещо към нас. Бутна вратата, беше мъжът, чиято ферма не можах да посетя извън селото.

Леля Ганка му махна с ръка и го поведе към  мазата си. Помислих,че му е обещала нещо да му дава и поседнах на пейката пред къщи. След малко двамата заизнасяха касетки, чанти. Все още не се досещах за нищо. Натоварихме колата. Седнахме всички и потеглихме. Леля Ганка щеше да ме изпрати до центъра. Така си мислех. Когато пристигнахме и слязох от колата останах на място. Все едно имаше всенародно тържество. Всичките ми приятели и приятелки се бяха събрали при Спаска и ме чакаха пред магазинчето й. Всеки носеше по нещо  в торбичка или по-голяма чанта. Започнаха едно голямо товарене в багажника на колата, а после идваха да ми съобщават какво са ми приготвили.

-Ама, хора, почакайте - гласът ми беше заглъхнал, а гърлото пресъхнало не можеше да извади никакъв глас - какво правите, какво е това? Ето, след малко идва автобусът ми.

-Автобусът ти идва, мила моя, - засмя се Спаска заради всички - но ти заминаваш с колата на Младен. Ние всичко сме уговорили. Багажът, с който те изпращаме е за спомен от всички нас. Кой каквото е решил и поискал. Няма да те замогнем, но така искаме. Да си жива и здрава, да ни спомняш, да напишеш за нас в книгите и за Коледа те чакаме. Това е.

Дойде при мене, прегърна ме силно и отривисто, погледна ме в очите и отстъпи назад. Последваха нови прегръдки, сълзи и обещания. Последна дойде моята леля Ганка. Пристъпи тихичко, гушна ме и замря. Не можехме нищо да си кажем само се държахме в прегръдките си.

Колата излетя от селото, хукна по познатите ми завои. Не погледнах назад, нито настрани, не промълвих дума, не махнах с ръка. Заминавах, но това непознато до преди месец село оставаше в душата ми. Тук оставих сърцето си. Оставих внезапни приятели, съдби, добри души. Знаех,че пак ще се върна. Просто нямаше как да не се върна. Нещо съдбовно се беше случило с идването ми тук. Душата ми плачеше, сълзите се спускаха от очите ми, замъгляваха погледа. Селото оставаше все по-нагоре, пътят наближаваше  шумния град, а той ме посрещаше равнодушен и студен.

 

 

Милка Маркова

 

не е последно


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2013-12-04
прочитания: 188
точки: 11 (виж далите точки)
коментари: 5 (виж коментарите)
препоръчано от: 6 (виж препоръчалите)

Вход