StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,366
   Потребители: 12,359
   Автори: 4,000
   Коментари: 319,114
   Точки: 2,663,538
   Съобщения: 149,864
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,778

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Пътуване в живота - девета част

 

Нови преживявания

 

Веселият лай на кучето ме разбуди от сладкия сън. Навън вече грееше слънцето, въздухът, който  цяла нощ се таеше  в стаята ми бе толкова чист , че човек не смееше да диша, да не го свърши. Беше хубаво, хубаво, хубаво. Приготвих се и слязох  при хазяйката. Тя затваряше портичката към кокошките нахранила ги, а те  нетърпеливо кълвяха, надпреварваха се коя повече зрънца ще клъвне. Петелът пък ги строяваше нещо назидателно и  не се навеждаше дори да клъвне веднъж докато те се хранеха. Кавалер! Миришеше на кафе, върху масата се кипреха мекици, а до тях на слънцето проблясваше кехлибара на  стъкленичка с мед. Дори под асмата ухаеше на уют. Идилия.

Закусихме спокойно разменяйки си по някоя дума, усмивка и решавахме какво да купим от магазина. Нали отивахме на кафе и покупки. Разтребихме след закуската, стъкнахме се, заключихме и поехме към близкия център.

Бусът на Спаска вече разтоварен кротко дремеше под сянката на дърветата. Върху две-три масички скрити под чадърите се вееха пепитени покривчици, затиснати от стъкло. Няколко жени  бяха поседнали до тях и ни махнаха отдалече. На вратата се показа жена около шейсетте, едра, стегната, засмяна.

-Еееее, лельо  Ганке, най-после да ни доведеш и твоята гостенка. Здравей, - обърна се Спаска към мене, защото това беше тя, собственичката на малкото селско магазинче. - Добре дошла, все за тебе слушам тия дни. Ела да те черпя едно кафе и да ти взема интервюто, а моите клиентки вече те знаят. Да си сърбат кафето и да се видят.

Подаде ми ръка , стисна моята дружелюбно и ме въведе в магазинчето си. Едва успях да погледна леля Ганка извинително, а тя вече се смееше с другите. Познаваха те своята Спаска и нямаха нищо против да ме отмъкне. Магазинчето беше и барче, и бакалийка, и всичко останало. Добре подредено, чисто, бих казала уютно. Няколко масички, телевизор, бар-плот, рафтове доста добре заредени, хладилна витрина, достатъчно свободно място наоколо. Малко, но от всичко си имаше. Кафе-машината вече бръмчеше, а Спаска наливаше нещо в чашите.

-Спаске, какво е това питие, не е ли рано?

-Карай, по случай запознанството ни, това е гръцко узо. Само по глътка, за кураж.

Седнахме на масичката до прозореца, чукнахме чашите, засмяхме се. Заприказвахме. Бяхме на едни години, личеше си, лесно тръгна разговора. С няколко думи казах какво търся тука, а и какво ли всъщност търсех, смеех се аз. Спаска пък уж на шега започна своя разказ, но виждах, че и тя, градската жена, ходила и патила, искаше да стане героиня в книгата ми. Съдбата й се оказа интересна, заслушах се. Преди години, края на соцвремето и началото на промените я заварили омъжена, с голяма дъщеря и не лоша работа в голяма фабрика. Колеги с мъжа си, работели, имали вече дом, дъщеря им през лятото била кандидатствала и успешно приета студентка по медицина. Не всичко вървяло по мед и масло. Мъжът й попийвал, уж само ей така, но често и по цели нощи. Не бил лош, но чашката го владеела, а  колеги и началници го търпели и прикривали. Не й било добре, но не можела да се бори с порока му. Една нощ не се завърнал, а на разсъмване й съобщили,че е намерен убит край града. Разбира се пиян преди това. Всяко чудо за три дни. След погребението тя продължила да работи във фабриката, дъщеря й заминала за столицата да следва. Докато един ден срам не срам колегите й и познатите започнали да й носят бележки  написани и подписани от съпруга й. Искал пари на заем за пиене, давали му, защото бил добър, връщал когато може. Не й казвали да не я тревожат, но когато заемите му зачестили, започнали да искат от него подписани бележки за сумите. Смаяла се Спаска. Как да ги връща, как да опази честта си. Една заплата за всичко, а вече не плащат  толкова редовно заплатите във фабриката. Докато една от колежките не й предложила да й изплете блуза срещу заема от 20 лева на мъжа й. Така започнало всичко. Денем на работа, нощем плете. Изплащала една по една бележките. Който не иска блуза, продава изплетеното на желаещи, а с парите връща заема. Когато изплатила и последната бележка вече не можела да спре с плетенето. Насъбрали се блузи, пуловери. Нейна приятелка срещу блуза й продала  немски списания за плетиво „Верена”. Вземала модели от тях и плетяла. Натрупала много изплетени, но непродадени. Заговорила се в автобуса с позната и от нея узнала за търговията, която вече се въртяла зад граница, в гръцко.

Спаска не спираше дори да си поеме въздух. Ту ме поглеждаше в очите да види как възприемам казаното, ту гледаше в чашката си за кафе и говореше ли говореше. Имах чувството,че времето е спряло. Не се чуваха дори гласовете на леля Ганка и приятелките й, не влизаше клиент в магазинчето.

-Тогава тръгнах - продължи Спаска - фабриката затвори врати, нямаше производство, а дъщеря ми  бе все още студентка. Какво да правя. Станах редовна пътничка в автобус сновящ между Солун и нашия град. Продадох блузките, плетях още по път, на пазара в Солун, нощем като се завърнех, а денем пазарувах прежди и търсех модели. Видях,че гъркините търсят покривки на една кука. Намерих приятелки, които плетат такива, купувах ги от тях, препродавах в Гърция. Успях да отделя 5-600 лева и си купих малко трабантче. Зеленичко - засмя се от сърце тя - Да мога да снова по задачи като се върна у нас. Идеше ми отръки малката търговийка, запознах се с гърците от пазара в Солун, с митничарите, продавах, подарявах, въртях пари за да завърши докторката.

Спаска се смееше, беше се отпуснала. Хубава жена, поддържана. Висока, „наснована”, както казват възрастните жени, одухотворено лице.

-Завърши дъщеря ми, започна работа, омъжи се, а аз пътувах и пътувах. Бях посъбрала парички,  вече не ми се бродеше по пътищата. Тогава съдбата ме срещна с Пенка. Една българка, която пътуваше за България от Солун. Заприказвахме се. Търговията я отвела в Гърция, там срещнала Мъжа. Нямала близки, нямала никого в България. Гъркът  й предложил, омъжила се и останала при него. Връщаше се в България да продаде бащината си къща. Оказа се ей тая, дето сега сме в нея. Доведе ме тука. Хареса ми на мене къщата, селото. Купих я от Пенка. Спрях се, вече не исках да пътувам. Открих си фирмичка, направих това магазинче, дадох апартамента под наем и заживях тука. Стигат ми паричките, които изкарвам, живея си спокойно. Садя си това-онова, научих се на земеделие,  децата идват да ме видят. Сприятелих се с хората тука, чудесни са. Приеха ме. Какво ми е.

Отново се чукнахме , Спаска се смееше, виждаше се, че й е добре. Наистина лъчезарна, минала през толкова беди, през стрес, но най-накрая намерила мястото си.

- Добри хора има тука. Не сме много, но си помагаме, събираме се. Кмета ни е добро момче, най-младото в селото. Върши си с мерак работата. Ей, от скоро имаме и охрана. Наел е една фирма, добри момчета, охраняват ни селото денонощно. Няма никакви проблеми. Някой ден мога да те запозная с кметчето. Ще чуеш още интересни работи.

През вратата надникнаха жените от групата на хазяйката ми.

-Готови сме с кафето, идваме да пазаруваме.

Зашумяха, занадничаха във витрината, зад щанда, питаха Спаска за поръчките си, брояха паричките в портмонетата. Някои срамежливо се записваха в тетрадката с вересиите.

Взехме предварително уговореното у нас с леля Ганка, сбогувахме се с другите жени и Спаска, а тя изкокна чак на вратата да ни изпрати.

-Пак елате, ей така, на приказка, ако искате и някоя вечер. После дежурното момче от охраната ще ви изпрати до в къщи.

Взех чантата от ръцете на леля Ганка, хванах я под ръка и бавно тръгнахме към къщи. Закъде да бързаме. Споделяхме си кой какво научил ново, поспирвахме се под някоя сянка, до някоя завинаги затворена къща. Научавах нечия съдба ей така между другото. Неусетно стигнахме до нашата си портичка. Приветливо надничаха тъмно-лилавите гиргини, зад тях се изтъпваха по-високо жълтите, а най-отпред  бели като булки срамежливо бяха привели глави. Слънцето успокоено,че сме се прибрали надникна иззад  едната липа пред къщата, пусна няколко остри, златни лъча и ни бодна  закачливо. Беше горещо и  кучето само отвори едното си око, погледна ни, помръдна опашка и пак задряма. Котката скочи от мястото си, погали се  в краката на леля Ганка, после в моите и замяука сърцераздирателно усетила приятната миризма от чантите ни.

Разтоварихме багажа , после поседнахме под асмата да отдъхнем и да решим какво ще хапнем за обяд. 


Милка Маркова 


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2013-11-24
прочитания: 142
точки: 7 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 4 (виж препоръчалите)

Вход