StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,534
   Потребители: 12,358
   Автори: 4,002
   Коментари: 317,166
   Точки: 2,656,829
   Съобщения: 154,372
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,785

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Пътуване в живота - десета част

Краят на август

 

Дните минаваха шеметно за мене. Не, не, бяха си спокойни, но времето ми летеше. Толкова беше хубаво в това незнайно село, толкова добре се чувствах при леля Ганка, че не усетих как август се изниза. По цели дни си говорехме, направихме разни компоти, лютеници и кетчупи. Аз, която не долюбвах правенето на консерви сега се чувствах щастлива дори. Тази стара жена нямаше умора, никога не биваше в лошо настроение. Всичко се правеше с любов, ей така, все едно за забавление. Изпипваше, говореше с умиление  и всичко излизаше вкусно и лесно. Между другото опразвахме и малки участъци от градината й. Нужното внимателно се почистваше, ако ставаше за храна на кокошките отиваше при тях на двора. Не беше ли от полза,  отиваше на боклука, но този „боклук” си беше правене на компост по сегашному. Там хазяйката ми не хвърляше нищо, което не може да изгние и което не е растително. Казваше ми:”Това след година-две ще храни градинката ми, трябва да й е вкусно”. Засмивах се на думите й защото си представях как градинката си хапва от този „материал”. Неусетно се учех и учех от тази мила жена. Вечер пишех, обработвах суровите си записки, преживявах повторно интересните неща. Стоях понякога до късно на прозореца, мислите ми сами се подреждаха, наслаждавах се на всичко, което ми се случваше. Останах след настоятелните покани на леля Ганка не само защото не можех да й откажа. Най-неочаквано получих имейл за малък хонорар, успокоих се, че мога да си позволя още малко гостуване в селото, което влезе в сърцето ми.

В един от изминалите дни хазяйката ми все пак ме заведе на гости у Любка и Данко. Нали си спомняте овчаря когото срещнах по поляните над селото. Чух леля Ганка да говори с някого мило и любезно по телефона, а после разбрах, че Любка се е обадила и настояла да отидем. Все ни чакала от деня, в който Данко й разказал за срещата ни. Ходихме. Още съм впечатлена от гостуването ни в това семейство. Не очаквах да видя такава къща в това осиротяващо село. Като казвам „такава” ще рече сравнително нова, измазана, цветна, съвременна. Гаражи, двор, беседка, остъклени предверия. Личеше си, че млади хора са живели тука през цялото време, че е поддържана и осъвременявана. Любка ни посрещна наистина по градски както ме беше предупредила леля Ганка. Всичко, което имаше в една средно богата градска къща имаше и тука. Красиви покривки, сервизи от фин порцелан, кристални чаши, сладки и бонбони, питиета, маркови кафета. Любка пък сервираше и посрещаше изтънчено и не натрапчиво. През смях ни разказа, че нейният Данко на младите години много пътувал, по много държави и нашенски места ходил. „На обмяна на опит както се казваше тогава - рече тя - Изпращаха го, но и той обичаше да ходи, да „купува” от занаята и като се върне да прави още по-добри неща. Работата му вървеше и отново заминаваше да се учи. Виждаше как живеят и работят хора, а казваше, че и ние го можем това. Не искаше да се дава на нищо и никого. Най-интересното беше,че от многото ходене заобича още повече нашенското, започна да цени всичко българско с по-голяма сила. Тогава се върна и към нашенския говор, тукашният, селският. Смеех се и му виках, че тука вече и старите не говорят на диалект, но той изнамираше още и още стари думи и изрази, и те му ставаха ежедневие . Така остана и до днес”. Тези й думи ми обясниха защо Данко говореше на диалект, това ме беше впечатлило още в началото на разговора ми с него. Гостуването ни в дома на тези сравнително млади хора за селото остави едно приятно чувство в душата ми. Видях, че е можело винаги дори и на село, дори и в онези отминали времена когато всичко се стичаше в града, да се живее модерно, изискано, удобно. Само трябва човек да си намери мястото, да го знае и да го цени. Да не се жалва, да не завижда, да не злобее и да не се самосъжалява. Просто да работи, да обича живота си и да се стреми да върви напред в синхрон с времето си.

Леля Ганка искаше и искаше да ми покаже, и разкаже всичко, и за всички от селото. Все едно гладен човек бърза да се наяде докато не са му взели яденето. Смеех й се, прегръщах я и дълго милвах бялата й коса. Тя пък се радваше и по цял ден си говорехме.

Един ден  рано, рано моята хазяйка ми рече поверително:

-Знаеш ли, мойто момиче, дошла си е една  жена от нашето село. Тя е почти на 80 години, но от млада живее във Варна. Все не й даваше сърце да продаде бащината си къща, но сега е решила да го стори и затова е тука. Тая къщи си струва да се види, искаш ли да отидем. Хем аз ще се сприкажа с нея, хем ти ще разгледаш. Може да напишеш нещо за къщата, а?

Позачудих се, но се съгласих. Нека се види с една стара дружка, която в последните години не беше се завръщала в дома си. Нека си поговорят, а аз ще поседя край тях. Не очаквах, че това посещение ще промени живота ми.


Милка Маркова 


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2013-11-26
прочитания: 198
точки: 9 (виж далите точки)
коментари: 3 (виж коментарите)
препоръчано от: 6 (виж препоръчалите)

Вход