StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 167,141
   Потребители: 12,430
   Автори: 4,038
   Коментари: 324,999
   Точки: 2,669,887
   Съобщения: 184,500
   Лексикони: 4,509
   Снимки: 10,719

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

ПРАЗНУВАНЕ

  Излезе от работа и ускори крачките си. Забърза... Въпреки умората, въпреки тежината в главата й. Днес най-после беше успяла да получи оня малък заем с още по-мъничка лихва. Бързаше, за да завари децата и да си направят малък празник по този повод. Заемът й трябваше за нещо важно, което искаше да направи за дъщеря си. Единствената й дъщеря, която наскоро се беше сближила с едно слънчево момче. Затова обичаше да ги нарича "децата", все едно и двамата бяха нейни чеда. По ирония на съдбата слънчевото момче се беше родило в годината, в която се роди, но не оцеля нейният син и този факт, дърпан от една сантиментална нишка, обясняваше привързаността й към лъчезарното не нейно дете. Много странности плетат нюансите на съдбата. Животът ти никога не може да бъде скучен, си мислеше жената, бързайки по булеварда.
  Но какво ли да им вземе за вечеря? Днешните млади са толкова капризни! Това не ядат, другото - не обичат... Сякаш колкото по-труден става животът, толкова по-капризни стават децата ни - нещо като черешката на тортата: и без нея може, ама друго си е като я има. От някакъв егоцентризъм ли беше продиктувано това или просто защото им го позволяваме?
  Стигна до месарския магазин. Месото беше прясно и докарано направо от кланицата. Магазин на производител. Вярно, малко скъпичко, но си заслужаваше насред онези безбройни отрови, които предлагаха в останалите магазини. Да, но суровото месо би отнело време за приготвяне, а децата сигурно пак ще излязат за ежедневната си разходка и тяхната припряност няма да изчака приготвянето на храната.
  По-добре да намеря нещо готово и топло, си рече и излезе от магазина, разбивайки надеждата на продавачката, че ще прибави нещичко в касата в края на деня.
  Дано успее да ги завари вкъщи!
  С тази мисъл се напъха в заведения за топла, готова храна. Огледа витрината, но не хареса каквото и да било. Накрая купи десет кебапчета и се изнесе от заведението, отново бързайки. Още по-припряно мина през още един магазин:"Децата да не са на чешмяна вода, ще купя сок, а и нещо за десерт". Беше забравила да си вземе найлонова торбичка и някак все пак закрепи между двете си ръце покупките.
  Доволна от свършеното се изправи пред входната врата на жилището. Отключи си и... Беше успяла. Гласовете на децата все още се чуваха от хола.
  - Здравейте! - ентусиазирано ги поздрави.
  Усети,че са се приготвили за излизане.
  - Ще трябва да ви позабавя малко... Днес получих оня малък заем и реших по този повод да ви почерпя. Ето купих сок, това е за десерт и... Топли кебапчета. Сега набързо ще направя и салатка за един малък пир - усмихваше се доволно и гледаше със светнали, макар и вече уморени очи към тях.
  Но дъщеря й рече:
  - О, ама ние тъкмо излизахме.
  - Е, нищо, де! Пак ще излезете, но първо да вечеряме.
  - Не, не! По-добре е да вземем кебапчетата с нас и да ги хапнем навън - отсече дъщерята и хукна за кутия, в която да сложи ароматните и все още топли кебапчета.
  Слънчевото момче вече чакаше до външната врата.
  Ентусиазмът на жената се сгърчи. Не очакваше това. Заболя я.           Господи, наистина ли толкова се бяха отдалечили една от друга? Нима дъщеря й не разбираше какво й причинява в този момент? От вятърничавост ли го правеше или... Не дай, Боже, от безсърдечие? И можеше ли нещо да я оправдае? Ама нали не беше я учила така! Нали все й внушаваше че не трябва да се причинява на другия нещо, което не искаш на теб да причиняват, че хората трябва да се уважават, да се зачитат и...
  Искаше й се безпомощно да се отпусне на стола и да не мисли. А дъщерята вече беше махнала капака на кутията и протягаше пръсти, въоръжени с вилица към кебапчетата. Майката събра в топка изригналата болка и я хвърли върху дъщеря си със студен, метален тон:
  - След като няма да вечеряте тук, никъде нищо няма да носиш!
  Дъщерята не усети горчивината,  добре прикрита със студенина.
  - Абе ти, сериозно ли? - каза недоумяващо.
  - Да,сериозно.
  Последва нацупена, но не и засрамена физиономия. Заглеждане някъде в нищото с ядовит, премрежен поглед.
  - Гледай колкото си искаш там. Стискай колкото си искаш устни - продължи майката. - Аз няма да променя решението си. Хайде чао!
  С това поведение искаше да й покаже, че неуважението предизвиква неуважение, на незачитането се отвръща с незачитане, че бързането не оправдава отношението й към жената, дала й живот... Но майката веднага осъзна - дъщеря й нямаше да разбере урока. Може би някой ден... След време... Дано! Иначе имаше много да се озадачава и да се чуди с навирена и присвита муцунка, задавайки си въпроса: "Защо?"
  Чу как слънчевото момче нещо изрече. Упрек? Дали?
  Последва настървено, припряно завъртане на ключа и... Самота.
  За какво ли й беше цялото това бързане?
  Остави кебапчетата да изстиват върху масата и се напъха в банята. Там трябваше да измие поне малка част от напрегнатия делник.
  Сълзите й се сляха с капките от душа.
 
   Галина Петрова
   23.10.2013 г.

   

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2013-10-24
прочитания: 233
точки: 16 (виж далите точки)
коментари: 3 (виж коментарите)
препоръчано от: 5 (виж препоръчалите)

Вход