StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,130
   Потребители: 12,371
   Автори: 4,007
   Коментари: 318,553
   Точки: 2,649,894
   Съобщения: 152,873
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,756

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

ПОРЦЕЛАНОВИЯТ ЧАЙНИК

Флавия Фиоре

ПОРЦЕЛАНОВИЯТ ЧАЙНИК

 

1.

Беше средата на юни. Инспектор Дамян Френцов седеше на пейката в градината и се любуваше на хубавото време. Розите изглеждаха вълшебно, окъпани в слънчева светлина. Чемширените храсти и цветни лехи покрай чакълените алеи го пренасяха сякаш в друг свят. Леля му Ваня обичаше своята градина и полагаше огромни грижи за нея. Сега това беше негово задължение, защото леля Ваня беше заминала на заслужена почивка за две седмици до Минерални бани.

Инспекторът не искаше да си признае, но тя му липсваше. Освен неудобството да яде само сандвичи, сега усещаше и някаква огромна пустота. Нямаше го веселото „кудкудякане“, топлите кифлички и вечно суетене на леля му. Спомни си с усмивка как леля му всяка вечер, когато Френцов беше навън, оставяше вратата на стаята си леко открехната, за да види кога се прибира. За нея той винаги щеше да си остане малко момче.

Звънецът на пътната врата го пробуди от спомените му и го върна в реалността. Инспекторът с неохота стана от пейката и отиде да отвори. Отвън стояха семейство Димитър  и Мирела Ганеви. Френцов бегло ги познаваше, но беше чувал, че са едни от най-заможните хора в града. Преди години мъжът беше направил състояние в чужбина, което в последствие успешно беше инвестирал в няколко хотела на морето и в планинските курорти.

-          Добър ден! С какво мога да Ви бъда полезен? – попита Френцов.

-          Добър ден! Бихме искали да се посъветваме с Вас по един доста интересен въпрос, ако е удобно.

-          Да, разбира се, заповядайте, влезте!

Тримата тръгнаха по една от алеите в градината и стигнаха до огромна смокиня, под която бяха разположени масичка и четири стола от ковано желязо.

-                     Седнете, моля ви! Боя се, че имам само лимонада от магазина. Сега се връщам! – каза Френцов и се отправи към лятната кухня.

След няколко минути се върна с поднос с три чаши и кана с лимонада с мента и много лед.

-                     О, много благодарим, не се притеснявайте! – обади се госпожа Ганева с мек, приятен глас.

Сега Френцов имаше възможността да разгледа по-обстойно гостите си. Госпожа Мирела Ганева беше на около четиридесет години, стройна и доста поддържана. Косата й явно беше изрусена, а по очите й имаше значително количество грим. Не беше чак красавица, но беше симпатична и лицето и погледът й говореха за интелигентност над средната. Съпругът й беше малко по-възрастен от нея, мургав и леко закръглен. Първото впечатление, което остави у инспектора, беше на мълчалив човек, който обаче можеше да каже много, ако пожелаеше.

-          Инспектор Френцов, наш приятел Ви препоръча, каза, че сте незаменим при разрешаването на странни случаи, а ние имаме точно такъв. Преди три дни в къщата ни влязоха маскирани мъже, докато съпругата ми си беше у дома – започна господин Ганев.

-          Да? – вдигна вежди инспекторът и се обърна към съпругата.

-          Бях сама във всекидневната – продължи госпожа Ганева, – съпругът ми беше на служебна вечеря, аз не се чувствах добре и не пожелах да го придружа. По едно време чух някакъв шум откъм стълбите, а знаех, че е рано мъжът ми да се прибира. Жената, която чисти в дома ни – госпожа Елена Вълева, тъкмо си беше тръгнала. Има още една жена, която ни помага в домакинството и готвенето – Гинка Паскалева, но и тя беше приключила с приготвянето на вечерята и си беше заминала.

Излязох в коридора при стълбището да погледна и изведнъж някой ме сграбчи отзад и ми запуши устата. В последствие видях двама маскирани мъже, които ме вързаха и ме затвориха в килера до стълбите.

-          Имате ли представа по кое време се случи това? – попита инспекторът.

-          Да, беше малко след осем часа, госпожа Вълева си тръгва по това време, а бяха минали не повече от десет минути, откакто си е заминала.

-          Добре. И какво се случи после?

-          Прекарах много време там в страх, непрекъснато чувах стъпките им наоколо. След около десет-петнадесет минути, поне така ми се стори, всичко утихна, явно си бяха тръгнали. Останах в килера, докато съпругът ми не ме откри.

Френцов извърна очи към господин Ганев.

-          Прибрах се някъде около девет и половина. Потърсих жена си, но никъде не я открих. Започнах да я викам, но никой не се обаждаше. Тогава забелязах едно копче от блузата й пред вратата на килера. Инстинктивно погледнах вътре и гледката беше ужасна.

-          Съжалявам, преживели сте нещо наистина ужасно. Установихте ли след това дали липсва нещо от дома Ви?

-          Точно това е странното – каза госпожа Ганева, – липсва единствено един чайник!

-          Чайник! – възкликна Френцов – Сребърен или ….?

-          Порцеланов. Най-обикновен чайник.  – отвърна Мирела Ганева, - той е от сватбата на бабата на съпруга ми и е много ценен за семейството ни, но се опасявам, че няма никаква реална стойност.

-          Да не би да сте държали нещо в него?

-          Не, никога, стои си просто така и не се използва. Знаете ли, у дома държим някои скъпи мои бижута, ценни картини и произведения на изкуството, но всичко е непокътнато. Дори чашите и чиниите от същия сервиз са си там, липсва само чайникът.

-          Страхуваме се, инспектор Френцов – обади се господин Ганев, – това може да се повтори. Смятаме, че с това действие някой ни предупреждава. Молим Ви да ни помогнете да открием кой какво иска да ни каже!

 

2.

 

-          Интересно! – възкликна инспекторът, – обърнахте ли се към полицията?

-          Да, веднага се обадихме. За съжаление не откриха никакви следи или отпечатъци из къщата. В този момент и камерите за наблюдение са били изключени, преднамерено естествено. Но дори и да бяха включени, щяхме да видим единствено двама мъже с маски… Предвид факта, че не е изчезнало нищо ценно, не очакваме някакво развитие – отговори госпожа Ганева.

-          А знае ли се как са влезли в къщата?

-          Да, през входната врата. Обикновено я заключваме в осем и половина. Нямаше никакви признаци да са минали от друго място, нищо не беше разбито – отвърна посетителката.

-          Господин Ганев, когато се прибрахте, вратата заключена ли беше?

-          Не, заварих я отключена, но си помислих, че понеже Мирела не се чувстваше добре, е заспала преди да заключи.

-          Къде стоеше обикновено този чайник? – поинтересува се инспекторът.

-          Във всекидневната, на една етажерка държахме целия сервиз. Както споменах вече, той не се използваше, просто беше част от интериора – отново отговори госпожа Ганева.

-          Абсолютно ли сте сигурни, че преди това чайникът е бил там? Може да е изчезнал по-рано.

-          Убедена съм, видях го точно преди нападението. Аз обичам да рисувам и точно тогава, докато бях във всекидневната, го загледах и си помислих, че мога да го използвам за модел при следващата си картина.

-          Добре, бих желал, ако е възможно да огледам мястото и къщата Ви, както и да разговарям с двете жени, които се грижат за домакинството.

-          Разбира се, кога Ви е удобно да дойдете?

-          Всъщност мога още тази вечер, след два часа възможно ли е?

-          Да, ние ще си бъдем вкъщи, а госпожа Вълева и госпожа Паскалева ще са още там по това време. Това е адресът – каза госпожа Ганева и подаде луксозна визитна картичка.

-          Чудесно! До после.

3.

Френцов пристигна пред внушителния дом на семейство Ганеви. Пространството пред къщата беше семпло, но поддържано. Имаше единствено райграс, без никакви цветя или храсти. Самата къща беше просторна, двуетажна, точно в центъра й бяха разположени мраморни стъпала, които водеха към двукрила врата с орнаменти, наподобяващи лъвска глава. От двете й страни и на горния етаж имаше огромни френски прозорци. Виждаха се два балкона с мраморни парапети и опънати сенници.

Инспекторът се изкачи по стъпалата и позвъни. Посрещна го самият господин Ганев.

-          Заповядайте, влезте! – каза домакинът.

-          Благодаря!

Двамата преминаха през широк коридор, изцяло декориран в мрамор. На стената имаше огромно бароково огледало. В лявата част започваше широко стълбище, което водеше към втория етаж. В дясно имаше няколко врати със свод. Минаха през втората от тях и се озоваха във всекидневната. Тя представляваше просторно помещение, обзаведено с много вкус. Мебелировката беше скъпа, но създаваше уют.

-          Ето тук държим сервиза – каза господин Ганев и посочи към елегантна етажерка на стената.

Инспекторът се приближи и видя изящни порцеланови изделия. Пет чаши с чинийки, една захарница и малка каничка, декорирани със златен кант и пъстри цветя. Френцов взе една чаша и я разгледа. Порцеланът беше с високо качество, но не можа да открие нещо, което да му се стори особено. На дъното имаше някакъв сериен номер. Извади бележника си и внимателно записа серийните номера на всички части от сервиза.

-          Бих искал да знам какви подробности са известни на персонала?

-          Почти никакви, само че двама мъже са нападнали и завързали жена ми и че е изчезнал чайникът. Подробности как я открих в килера, липсата на отпечатъци и изключените камери са известни единствено на полицията и на Вас. Със съпругата ми решихме да не раздухваме много случая, затова съм сигурен, че и тя не е разказвала подробности. Дори сама заши копчето си още вечерта.

-          Може ли сега да разговарям с госпожа Вълева?

-          Да, разбира се, сега ще дойде.

След малко в стаята влезе дребна, слабичка жена, която беше прехвърлила петдесетте. Беше леко стресната и скована.

-          Здравейте, госпожо, бих искал да Ви задам няколко въпроса, които биха могли да помогнат да разгадаем случая.

-          Добре, питайте.

-          От колко време работите в този дом?

-          От около две години. Идвам всеки ден, освен с почистването, се занимавам и с поддръжка на тревните площи и някои други дребни задължения.

-          Кога си тръгнахте в деня, когато госпожа Ганева е била нападната?

-          Тръгнах си към осем без пет. Бях приключила работата си за деня. И госпожа Паскалева вече си беше тръгнала.

-          Дали забелязахте някого пред къщата или наоколо?

-          Не, не съм обърнала внимание, мисля, че не.

-          А да Ви е направило впечатление нещо през близките дни?

-          Не, наистина, нищо особено не се сещам.

-          А можете ли да си спомните кога за последно видяхте изчезналия чайник?

-          Да, през същия ден, някъде около обяд избърсах праха на етажерката. Чайникът беше там. После работих из други помещения.

-          И сте сигурна, че няма какво друго да ми разкажете?

-          Всъщност има нещо, което не съм споделила с господин и госпожа Ганеви, притеснявах се, че ще ме обвинят в прекомерно любопитство. Но сега виждам, че трябва да го призная…

-          И какво е това нещо?

-          Понякога, докато почиствам, разглеждам някои лични предмети на семейството, което не е съвсем редно, но в чайника имаше една бележка.

-          Бележка! И какво пишеше на нея?

-          Ами нищо особено, нещо за ванилов сладолед, но не съм я чела цялата и не си спомням друго.

-          Кога забелязахте въпросната бележка?

-          О, точно преди седмица, беше в деня след приема за рождения ден на госпожа Ганева.

-          Имало е прием?

-          Да, с много гости и на другия ден имах страшно много работа с почистването. Тогава видях бележката, преди приема съм сигурна, че не беше там.

-          А когато бърсахте праха в дена на обира?

-          О, там беше - категорична беше госпожа Вълева.

Френцов деликатно реши да не пита повече.

 

4.

 

След малко във всекидневната се появи госпожа Паскалева. Френцов знаеше, че тя  е готвачка в този дом и си я представяше точно така – едра, усмихната, побеляла, бъбрива жена на около шестдесет години. Напомняше му на леля му Ваня.

-          Добър ден, госпожо! Бих искал да Ви задам няколко въпроса.

-          Добър ден, господине! Каква странна история! Да вземат точно чайника на бабата на господин Ганев! Че защо им е без чаши?

-          Спомняте ли си кога си тръгнахте през въпросния ден?

-          Беше към седем и половина. Бях приготвила на госпожата любимите й пилешка супа и крем карамел. Тя не се чувстваше добре, горката. Аз слагам повече яйца в крем карамела..

-          После ще си запиша рецептата – прекъсна я инспекторът, - дали забелязахте някого, когато си тръгвахте?

-          Всъщност – да. На улицата пред къщата стоеше една жена. Точно, когато излязох, дойде едно такси и тя се качи в него.

-          Познавате ли тази дама?

-          Не, не я бях виждала. Но кварталът се е напълнил с всякакви нови индивиди. Работя в този дом от седем години и доскоро познавах всички наоколо, но сега…..

-          Как изглеждаше тя?

-          На около четиридесет години, с ярко червена, чуплива коса. Беше с дънки и розова тениска.

-          Много добре. А дали си спомняте кога сте виждали за последно чайника?

-          Не си спомням кога е било това, аз нямам много работа във всекидневната.

-          Много Ви благодаря, това е всичко засега.

На тръгване Френцов помоли господин Ганев да му приготви списък на гостите, които са присъствали на приема по случай рождения ден на госпожа Ганева.

-          Чувствам се леко неудобно – започна той, - да ги разпитвам във връзка с един изчезнал чайник. Дали няма как да разберем сами кои от тях са посещавали всекидневната онази вечер?

-          Има, разбира се. В коридора има камери, ще прегледаме записите от тогава и ще разберем.

-          Чудесно. Утре сутринта ще дойда отново.

 

5.

Вечерта инспекторът реши да се занимае със серийните номера на порцелановия сервиз. Извади тефтера си и ги разгледа.

172500340, 172500342, 172500343, 172500344, 172500346, 172500347, 172500348, 172500349, 172500350, 172500351, 172500352, 172500354

Явно липсваха и други части от сервиза, вероятно бяха счупени през годините. Инспекторът записа липсващите номера:

172500341, 172500345 и 172500353

Добави като други възможни серийни номера на чайника:

172500339 и 172500355

И така разполагаше с пет номера, един от които беше на чайника. Дали някой от тях означаваше нещо? Беше възможно да е пощенски код, в комбинация с улица и номер, можеше да е телефонен номер, но не трябваше да забравя – беше написан на чайника преди стотина години.

Френцов реши да се посъветва с приятеля си комисар Тодоров от полицията. Обади му се и накратко му преразказа случая.

-          И са те наели да търсиш чайник? – пошегува се Тодоров. - Да, знам за случая, момчетата бяха на оглед, но нищо не откриха. И ти смяташ, че в номера се крие тайната?

-          Нищо подобно не смятам, просто ми хрумна като възможност. Вероятността е толкова голяма, колкото и тайната да се крие във ваниловия сладолед. А засега друга следа нямам.

-          Да, прав си. Всъщност преди стотина години подобни обозначения са маркирали предимно страница в книга, ред и дума. Обаче коя книга?

-          Мислех си за комбинация на сейф или парола на компютър.

-          Приятелю, когато е произведен чайникът, вероятно не са били чували за тези неща.

-          Да, знам, но може по-късно някой от семейството да е решил да използва номера като комбинация на сейф или парола.

-          Възможно е, всичко е възможно.

 

6.

На сутринта инспекторът отново посети дома на семейство Ганеви. Получи списък на гостите, присъствали на приема по случай рождения ден на госпожа Ганева. Бяха присъствали дванадесет човека – пет семейни двойки и две приятелки на рожденичката.

Семейство Мария и Спас Дончеви

Семейство Ина и Атанас Калинови

Семейство Лилия и Иван Йорданови

Семейство Марина и Петър Игнатови

Семейство Катя и Стоян Желеви

Иглика Андреева

Евелина Станчева

Двамата с господин Ганев се заеха да прегледат записите от камерите в коридора от въпросната вечер. След около два часа бяха наясно, че във всекидневната бяха влизали пет души:

Господин Атанас Калинов – за три минути.

Госпожа Лилия Йорданова беше стояла във всекидневната шест минути.

Господин Петър Игнатов също беше влизал за около пет минути.

Иглика Андреева и Мария Дончева бяха влезли и излезли заедно, бяха стояли там около десет минути.

-          Имате ли представа дали някой от приятелите Ви обича ванилов сладолед? – попита инспекторът.

-          Ванилов сладолед ли? Не, нямам идея. Всъщност повечето хора го обичат. Но сега като ме питате, мисля, че чух разговор за ванилов сладолед онази вечер. Но не мога да си спомня кой участваше в него. Мисля, че бяха две дами, но не съм сигурен, просто ми мина покрай ушите.

-          А спомняте ли си нещо от самия разговор?

-          Не, нищо конкретно. Наистина не се заслушах, просто отнякъде чух „ванилов сладолед“ или беше просто „сладолед“.

-          Добре, благодаря Ви.

След малко Френцов вече беше пред къщата и тъкмо се качваше в колата си, когато към него се приближи госпожа Паскалева.

-          Здравейте, инспекторе! Може ли да поговорим? – попита тя с неохота.

-          Да, разбира се, какво има?

-          Знаете ли, аз всъщност видях бележката в чайника…

-          Така ли?

-          Да, не казах, защото се срамувах, аз по принцип нямам работа във всекидневната, още по-малко пък със сервиза. Какво ще помислят семейство Ганеви за мен? Но просто чайникът беше много красив и понякога го разглеждах. В деня след рождения ден на госпожата вътре имаше бележка.

-          Прочетохте ли я?

-          Ами, да…Пишеше „Ще се срещнем на тринадесети в уречения час следобед в сладкарница „Захарният замък“ и ще хапнем прекрасен ванилов сладолед“. Това Ви го казвам дословно.

-          Тринадесети? Това е преди четири дни. Имаше ли подпис или име, до което е адресирана бележката?

-          Не, сигурна съм, че нямаше.

-          Не се притеснявайте, няма да съобщавам засега това на семейство Ганеви.

-          О, много Ви благодаря, Вие сте прекрасен – радостно отвърна Гинка Паскалева и влезе отново в къщата.

 

7.

Сладкарница „Захарният замък“ се намираше недалеч от къщата на семейство Ганеви и инспекторът реши да я посети. Отвън цялата фасада беше розова и когато влезе вътре, Френцов никак не се изненада да види стени, боядисани в розово и бели и розови плочки на пода, подредени шахматно. Единствено масите се отличаваха с дъбовия си цвят, а меките диванчета отново бяха розови, но в малко по-тъмен нюанс от стените.

Зад бара, инспекторът забеляза симпатичен младеж на около двадесет и пет години, който контрастираше на обстановката с черно-белите си дрехи. Френцов се приближи към него и попита:

-          Здравейте! Случайно да сте били на работа на тринадесети следобяд? Аз съм инспектор Френцов. – представи се той.

Младежът леко се смути, но запази самообладание.

-          Мисля, че да, момент да погледна графика……… Да, аз съм бил на работа.

-          Знам, че е малко вероятно да си спомняте, но все пак дали сте забелязали тогава някакви клиенти, които си поръчват ванилов сладолед?

-          Странно, че питате. Истината е, че си спомням две дами, които искаха ванилов сладолед. Запомних ги, защото ние не предлагаме такъв. Имаме десет вида сладолед, но не и обикновен ванилов. А те останаха много разочаровани и в крайна сметка пиха само по един сок.

-          Ха! – възкликна инспекторът. – Можете ли да опишете дамите?

-          Едната беше по-млада, към четиридесетте, а другата – по-възрастна и по-пълна. Може да бяха майка и дъщеря, но не си приличаха. По-младата беше с ярка червена коса, другата беше побеляла. Бяха прилично облечени, това е. Пиха два сока и си тръгнаха.

Френцов неволно си спомни записите от камерата и ярко червената коса на госпожа Лилия Йорданова. От друга страна Мария Дончева беше побеляла и лесно минаваше за по-възрастна, отколкото е в действителност. Спомни си и за червенокосата жена, за която му разказа госпожа Паскалева.

-          Благодаря Ви! – каза той на младежа зад бара и напусна сладкарницата.

Реши да се поразходи малко пеша по главната улица. Истината беше, че колкото повече неща научаваше, толкова повече нямаше никаква идея какво се случва. Разходката щеше да му подейства добре. Спусна се покрай книжарницата на госпожа Пенева, мина покрай туристическото бюро и застана пред магазина за платове на госпожа Данчева. Отсреща беше антикварният магазин на Илия Венков. Изведнъж погледът му се прикова на витрината на антикварния магазин. Там, на малка масичка, гордо се белееше прекрасен порцеланов чайник.

 

8.

 

 Инспекторът бързо пресече улицата и застана пред витрината. Веднага позна шарките, бяха точно такива, каквито беше видял на чашите от сервиза на Ганеви.

Френцов влезе в магазина и учтиво поздрави господин Венков. Вътре имаше много интересни неща – стар фотоапарат, античен грамофон, няколко лампи, огледала и статуетки. На един старинен библиотечен шкаф имаше много книги. В страни от него бяха поставени няколко стари железни ютии, кресла и една шевна машина. Имаше и други порцеланови изделия.

-          Мога ли да разгледам чайника, който е на витрината? – попита той.

-          Да, разбира се. Много е красив!

-          Благодаря! Само него ли имате или е цял сервиз?

-          Само чайник, за съжаление.

Инспекторът взе полека чайника и започна да го разглежда. Погледна дъното му и видя номера: 172500345. Нямаше съмнение, че това бе изчезналият чайник.

-          Прекрасен е! Скоро ли го получихте, щях да го забележа, ако преди е бил тук?

-          Всъщност е от вчера. Един господин го донесе и ми го предложи на чудесна цена. Нямаше как да не го взема, наистина е чудесен.

Тогава Френцов обясни на господин Венков, че тече разследване и чайникът е важно доказателство в случая. Помоли го за името на господина, донесъл чайника.

-          Момент да погледна в книгата…… Петър Игнатов. Ето Ви и адреса, щом се налага.

Петър Игнатов! Един от гостите на празненството, който беше влизал във всекидневната.

-          Благодаря! Ще Ви помоля засега да приберете чайника и да не го продавате. Аз ще уведомя собствениците му и съм сигурен, че те ще го откупят щедро – заяви Френцов.

-          Няма проблем. Ще го запазя, щом трябва.

-          Предполагам, че не е имало нищо в него? – попита Френцов.

-          Не, беше абсолютно празен. Измих го и го сложих на витрината.

Инспекторът не се и беше надявал да има отпечатъци, но сега вече беше сигурен.

-          Много Ви благодаря! – каза Френцов, поклони се и излезе.

9.

Домът на Петър Игнатов беше разположен на брега на реката, в близост до пазара. Инспекторът позвъни на вратата и след малко му отвори тъмнокоса жена.

-          Добър ден! Какво обичате? – попита тя.

-          Добър ден! Господин Игнатов дали е у дома? – отвърна Френцов и подаде визитната си картичка.

-          Да, заповядайте, сега ще го повикам.

Дамата го въведе в един просторен салон и го покани да седне на дивана, след което излезе. Стените бяха облепени с бежови тапети на златисти шарки, а мебелите бяха дъбови.

След две-три минути се появи самият Петър Игнатов.

-          Здравейте, инспекторе, с какво мога да помогна?

-          Здравейте! Интересувам се от един чайник, вчера сте го занесли в антикварния магазин на господин Венков.

-          Да, много красив чайник.

-          Знаете ли на кого принадлежи и как попадна у Вас? – попита Френцов.

-          Нямам представа на кого е, но ми се струва, че може и да съм го виждал някъде и преди. В действителност го намерих.

-          Намерили сте го? Къде?

-          Беше в един кашон, в храстите в градинката по-надолу по улицата. Забелязах кашона и се ядосах, че някой си е оставил боклука в градинката, затова реших да го изхвърля. Но разбрах, че вътре има нещо, отворих кашона и видях прекрасен чайник. Веднага разбрах, че не е някой евтин боклук и реших да го продам в антикварния магазин.

-          Имаше ли случайно нещо в него?

-          Не, какво трябва да е имало? – учуди се господин Игнатов.

-          Просто питам. А дали запазихте кашона?

-          Не, изхвърлих го, разбира се.

Инспекторът премина към следващия си въпрос:

-          Преди една седмица сте били на рожден ден у семейство Ганеви. Знаехте ли, че чайникът е техен и е бил откраднат от дома им?

-          Не, но….Нали не мислите, че съм го откраднал? За бога, та това е един чайник, не струва почти нищо.

-          Не съм казвал такова нещо, просто проучвам възможностите. Сега можете ли да си спомните дали сте го виждали у Ганеви?

-          Не знам, наистина ми е познат, но не съм сигурен.

-          А спомняте ли си дали вечерта на рождения ден сте влизали във всекидневната на семейство Ганеви?

-          Чакайте да помисля. Да, влизах във всекидневната. С господин Ганев често разменяме книги. Повечето той държи в библиотеката си, но най-новите му са във всекидневната. Отидох да разгледам с какви заглавия се е сдобил напоследък.

-          Благодаря Ви, това е всичко засега.

10.

Френцов се събуди от телефонен звън. Обаждаше се господин Ганев.

-          Добро утро, инспекторе! Опасявам се, че е станала втора кражба в дома ни. Липсва една картина на Палковски.

-          О! – възкликна Френцов. - Това вече е сериозно!

Палковски беше един от най-популярните творци от близкото минало. Платната му се продаваха на изключително висока цена и много съвременни художници се опитваха да постигнат неговия стил.

След около час инспекторът беше отново в дома на семейство Ганеви. Влезе в коридора, мина покрай отворената врата на библиотеката, където госпожа Паскалева почистваше пепелта в камината, поздрави я и се озова във всекидневната.

-          Снощи със съпругата ми бяхме на симфоничен концерт. Когато излизахме, картината беше на стената. След концерта се отбихме да пием по питие с няколко приятели. Аз шофирах и бях там само за компания. Прибрахме се към полунощ и веднага си легнахме, не сме обърнали внимание дали платното липсва. На сутринта забелязахме, че картината е изчезнала – каза господин Ганев.

-          Вратата заключена ли беше, когато се прибрахте?

-          Аз първа стигнах до вратата, докато съпругът ми паркираше колата  – каза госпожа Ганева. - Беше затворена, но след като поставих ключа в ключалката, вратата се отвори преди да успея да завъртя ключа. Реших, че просто така ми се е сторило и в действителност съм го завъртяла.

-          Къде стоеше картината?

-          На стената на стълбището.

-          Нищо друго ли не липсва?

-          Поне засега не сме установили да е изчезнало още нещо.

-          Ако са същите крадци, чудно защо не са взели картината още при първия обир – каза Френцов.

-          Всъщност тогава картината не беше тук. Бяхме я дали за смяна на рамката – отвърна Мирела Ганева.

-          Това е интересно! – възкликна инспекторът. – А тъкмо вчера намерихме чайника!

-          Наистина ли? – учуди се госпожа Ганева.

-          Да, на витрината на един антикварен магазин. Но в действителност е бил изхвърлен и намерен от вашия приятел Петър Игнатов.

-          Я виж ти – възкликна господин Ганев, - колко е малък светът!

-          Така е. Но сега да се съсредоточим върху картината. Какво представлява тя?

-          Нарича се „Спомен от пролетта“, има изобразена малка къщурка сред природата, на брега на една река.

-          Каква беше цената й?

-          Ние я купихме за 50 000 лева. Не знам застраховката дали ще изплати и половината от тази сума – каза госпожа Ганева.

-          Бих искал да погледна мястото, където е била окачена.

-          Аз ще Ви покажа – обади се господин Ганев.

Двамата се отправиха към стълбището. Домакинът тихо проговори:

-          Ще Ви помоля да не казвате това на съпругата ми, но картината не е застрахована. Затова е важно да си я върнем!

-          Но защо?

-          След кражбата на чайника решихме да застраховаме по-ценните неща в дома ни. Подготвихме документите, но не ми остана време да отида до агенцията. Вчера жена ми ме попита дали съм направил застраховките и аз й потвърдих, за да не я тревожа. Имах намерението днес да свърша това.

-          Разбирам, много жалко!

На стълбището Френцов не откри никакви следи от кражбата. Беше убеден, че и този път полицията няма да открие отпечатъци.

-          Бих желал да поговоря с госпожа Паскалева, видях я в библиотеката.

-          Да, разбира се, направете каквото смятате за нужно.

Инспекторът влезе в библиотеката, но госпожа Паскалева не беше там. След пет минути излезе и я потърси в кухнята.

Тя тъкмо приготвяше сладкиш с праскови. Инспекторът се притесни, че отново ще трябва да слуша рецепти, затова  бързо попита:

-          Здравейте, госпожо! Имам един много важен въпрос. Спомняте ли си с какво беше облечена госпожа Ганева в деня, когато изчезна чайникът?

-          Ами, като че ли беше с дънки и ризата с разноцветни копчета.

-          А какъв цвят беше копчето, намерено пред килера?

-          Тъмно синьо.

-          Много ми помогнахте, благодаря!

 

11.

Френцов седна на компютъра си и започна да търси информация за картината „Спомен от пролетта“. Първо се появиха няколко статии – разказ за живота на Палковски, най-вече детството му, история как копие на картината изгоряло в дома на един лихвар, в едно интервю пък собственичката на една галерия възхваляваше стила на художника. Най-накрая се появи и изображение на картината. Наистина имаше нещо омагьосващо и много въздействащо в нея. На инспектора веднага му се прииска да бъде на тази поляна, до тази река. Запита се дали тази къща в действителност съществува някъде. Продължи да чете, от една статия разбра, че това е къщата на приятел на Палковски в Русия. Дали беше запазена и какви ли тайни криеше? Спомни си, че господин Ганев дълги години беше прекарал в чужбина, дали пък не беше в Русия?

Появиха се още няколко статии – някакъв млад художник, който рисувал в подобен стил, починал наскоро от свръхдоза, друг спечелил награда в Канада, трети продаваше картини благотворително – все новини за изкуство, но не и свързани с конкретната картина.

Френцов изчете внимателно всички статии и после се отдаде на размисъл. Изведнъж сякаш прогледна, вече имаше ясна идея в главата си. Оставаше му да посети още веднъж сладкарница „Захарният замък“ и да се свърже с един човек. Ако той потвърдеше неговата теория, случаят щеше да бъде разкрит. Обади се на приятеля си комисар Тодоров и го помоли за адреса на въпросния човек, както и за две снимки.

 

12.

 

След посещението на сладкарницата и проведената среща, Френцов се намираше отново във всекидневната на семейство Ганеви, където бяха и двете помощнички в домакинството. След малко пристигна и комисар Тодоров с още двама полицаи.

-          Дами и господа, случаят е приключен – заяви Френцов.

-          Значи намерихте картината? – обади се господин Ганев.

-          Сега ще разберете. Още от самото начало знаех, че е замесен някой близък на семейството. Знаел е кога си тръгват жените, помагащи в домакинството, знаел е, че къщата се заключва в осем и половина и освен това е бил наясно, че господин Ганев няма да е вкъщи тази вечер. И не разбирах едно – защо е било нужно да идват двама мъже, за да вземат само един чайник? Първоначалната ми идея със серийните номера беше изцяло несъстоятелна, но аз я поддържах, защото исках въпросният човек или хора да си мислят, че работя по грешна следа. Естествено знаех, че ако номерът е някакъв шифър или парола, е достатъчно той да бъде преписан, не е било необходимо чайникът да бъде взет. Освен това идеята отново не обясняваше защо са дошли двама маскирани.

После се появи информацията за листчето в чайника. Аз хванах тази следа и започнах да разследвам, но отново се питах „Защо просто не са взели листа? Защо са взели чайника?" А разбрахме, че той не им е бил нужен, защото по-късно господин Игнатов го е намерил изхвърлен. И намерих единственото възможно обяснение – чайникът е бил взет, за да разберем, че е взет. Ако просто бяха преписали номера или взели листа, ние никога нямаше да разберем за това. Но някой е искал ние да знаем, че е откраднат. Какво е целял с това?

Помислих за всички, които са присъствали на събирането по повод рождения ден на госпожа Ганева. Кой от тях беше сложил листа в чайника? Оказа се, че трима от гостите са имали тази възможност, защото са оставали сами във всекидневната. Други двама са били там заедно, което значеше, че може да е някой от тях или да са действали в комбина. Съществуваше възможност и някой друг да е оставал във всекидневната, но никой да не го е забелязал.

От показанията на Гинка Паскалева, разбрахме, че в бележката се е споменавало за сладкарница „Захарният замък“ и как някой е щял да яде ванилов сладолед на тринадесети.

Тогава се случи вторият инцидент – беше откраднато платно на известен художник. Този път липсваше нещо с особено висока цена и това се е случило, когато домакините не са били в къщата. При огледа обаче, аз забелязах нещо необичайно – Гинка Паскалева почистваше пепелта в камината. Кому е нужно да пали огън през юни? Отговорът беше ясен – на този, който трябва да изгори нещо.

Френцов се обърна триумфално към семейство Ганеви, които стояха смаяни, без да кажат нищо. После инспекторът продължи:

-          Да, тогава заподозрях семейство Ганеви, че сами са изгорили платното. По-късно се върнах в библиотеката при камината и разгледах внимателно пепелта. Наистина открих парченце от картината, тогава вече бях сигурен.

-          Говорите небивалици, инспекторе! – извика ядосано господин Ганев.

-          Нека да довърша, господине! Тогава ще разберете! Явно картината беше изгорена, но каква беше целта? Заподозрях семейството в опит за застрахователна измама. Но тук дойде големият проблем – платното не беше застраховано! Продължих да се лутам, единствените други хора, които бяха имали възможност да изгорят картината, бяха двете жени, помагащи в домакинството. Но колкото и да търсех, не можех да открия вероятен мотив. И тогава се сетих – госпожа Ганева не знаеше, че картината не е застрахована! Първоначално бях заподозрял двамата като семейство, но сега осъзнах, че съпругът не е бил замесен. Почти всичко с първата кражба започна да се изяснява. Мирела Ганева е знаела кога си тръгват двете помощнички, кога се заключва вратата, кога мъжът й е на служебна вечеря и най-вече единствено тя е можела да реши кога да се престори, че не се чувства добре и да си остане вкъщи. Имала е стотици възможности да постави незабелязано бележката, както и да скрие и после да изхвърли чайника. Какви доказателства имахме, че двама маскирани мъже действително са влизали в къщата? – Никакви, единствено показанията на госпожа Ганева. Както си спомняте, полицията не е открила никакви следи, а камерите услужливо са били изключени. Оставаше само един проблем – не е било възможно сама да се завърже и затвори в килера. А това означаваше, че имаше съучастник. Логично заключих, че става въпрос за една от двете помощнички в домакинството. И тъй като госпожа Паскалева, която всъщност е готвачка, почистваше камината, заключих, че е тя. Отново нямаше абсолютно никакви следи от външни посетители, просто липсваше картината. Най-вероятно точно тя е изгорила и платното, докато семейството е било на концерт. Затова реших да заложа малък капан на госпожа Гинка Паскалева и тя падна в него!

При тези думи госпожа Паскалева издаде лек стон.

-          Да – продължи инспекторът – отидох при нея и я попитах дали си спомня с какво е била облечена госпожа Ганева в деня на първия обир и най-вече какъв цвят е било копчето, което господин Ганев е намерил пред килера. Знаех, че копчето е скъсано, след като госпожа Паскалева си е тръгнала и е било зашито отново, преди тя да дойде на работа на следващия ден. Стана ясно, че семейство Ганеви не са разказвали за копчето на никого, освен на полицията и на мен. Но дори и да го бяха направили, едва ли бяха споменали какъв цвят е било то. А даже и да й бяха посочили цвета, едва ли тя би запомнила тази дребна подробност. Не, госпожа Паскалева ми отговори съвсем сигурно и без да се замисли, че копчето е било тъмно синьо. Което означаваше единствено, че е виждала копчето, а най-вероятно и сама го е поставила пред вратата на килера.

И така, знаех какво се е случило, но не и защо. Предположих, че платното, което е изгоряло, е било копие. Но тогава къде се намираше оригиналът на картината? Попаднах на една статия, която разказваше, че копие на същата картина е изгоряло в дома на един лихвар, а той твърдял, че е оригинал. И тогава ми хрумна нещо – беше ли възможно всъщност лихварят да е казвал истината? Официално се е знаело, че картината е била собственост на частен колекционер, така че за обществото при лихваря е било копие. Дейността му не е била съвсем законна, затова той не се е обърнал към полицията, а дори и да го направел, нямал никакви доказателства, защото платното било вече унищожено. Той твърдял пред пресата, че е изгорял оригинал, но никой не му вярвал. Но аз издирих този лихвар с помощта на моя приятел комисар Тодоров и той ми разказа една история, на която съм склонен да вярвам, защото няма никакъв интерес да ме лъже.

Преди два месеца госпожа Ганева го потърсила и му поискала да й заеме пари. Като гаранция му предложила въпросната картина. Но казала, че съпругът й не бива да разбира за това. Попитала лихваря дали познава някой художник, който може да й изработи копие, което да стои в дома й, докато успее да върне парите и да си вземе обратно оригинала. Лихварят я свързал с един млад художник. За нейно щастие, малко след като направил картината, той починал от свръхдоза.

Когато научила, че единият свидетел вече не може да я издаде, вероятно е решила да обезвреди и втория и измислила плана. Платила е на един човек да запали пожара при лихваря. Знаела е точно в кое помещение е била въпросната картина, затова пожарът не е засегнал голяма част от къщата. Вече доказателството не съществувало. Трябвало да намери начин да накара съпруга си да застраховат картината и после да я обяви за изчезнала и да получи парите. Така измислила историята с чайника. Госпожа Паскалева й била много вярна и тя я помолила за помощ. Госпожа Паскалева казала на госпожа Вълева, че си тръгва, но се е скрила в дома. Двете заедно с госпожа Ганева инсценирали обира. Предвидливо картината „Спомен от пролетта“ е била изпратена за подмяна на рамката или просто скрита с обяснението, че рамката се подменя, за да има достоверно обяснение при втория обир защо картината не е взета още в началото.

Очаквали, че полицията няма да обърне особено внимание на случая, защото не липсвало нищо ценно, но не предполагали, че господин Ганев ще настоява да се свърже с мен.

Но дори и след това били спокойни, защото направили достатъчно, за да ме изпратят по грешна следа. Бележката в чайника, разбира се, била скалъпена точно с тази цел. Нарочно по време на приема за рождения ден, госпожа Ганева е подхващала разговор за сладолед с дамите, за да може всяка една от тях да бъде чута да произнася думата „сладолед“ на тържеството, с което е целяла объркване на разследването. И като допълнение, на тринадесети двете с госпожа Паскалева се преоблекли и госпожа Ганева сложила червена перука и посетили сладкарница „Захарният замък“, където нарочно питали за ванилов сладолед. Дори госпожа Паскалева ми разказа измислена история за червенокоса жена, която забелязала пред къщата в деня на обира. Само че, днес барманът ги разпозна на двете снимки, които му занесох!

-          Глупости – извика госпожа Ганева – не може да вярвате на думите на един лихвар и един барман.

-          За Ваше съжаление има още един свидетел, който ще дойде след малко. Човекът, на когото сте платили да запали пожара!

При тези думи госпожа Ганева пребледня и започна да крещи:

-          Те ме изнудваха! Трябваше да им платя да мълчат!

-          Какво? – обади се изненадан господин Ганев.

-          Исках да го запазя в тайна от теб, защото те обичам. Не исках да те нараня! – разплака се госпожа Ганева.

-          Кое да запазиш в тайна?

-          Баща ми не е починал отдавна, както ти бях казала. Той е в затвора от много години, за тежко престъпление. Още преди да се срещнем с теб. Не исках да ти кажа, защото ме беше срам. Пазих тайната умело дълго време. Но тези нещастници някак бяха разбрали и ми изпращаха писма. Искаха огромни суми, в противен случай заплашваха да ти разкрият истината. След толкова години брак, знаех, че ще те заболи. Трябваше да намеря пари и да им платя.

-          Госпожо, ако се бяхте обърнали към полицията или мен, когато сте получили писмата, нещата щяха да се развият по друг начин – каза Френцов. – Или ако бяхте честна към съпруга си….Надявам се сега поне да помогнете да разкрием изнудвачите.

-          Отведете я за разпит в участъка! – каза Тодоров на двамата полицаи. След като те излязоха с госпожа Ганева, се обърна към Френцов:

-          Кога да очакваме човека, запалил пожара при лихваря?

Инспекторът лекичко се засмя и прошепна:

-          Няма да дойде. Не го познавам!

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-09-28
прочитания: 31
точки: 8 (виж далите точки)
коментари: 6 (виж коментарите)
препоръчано от: 4 (виж препоръчалите)

Вход