StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,127
   Потребители: 12,356
   Автори: 3,998
   Коментари: 318,603
   Точки: 2,662,449
   Съобщения: 155,573
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,792

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

ПАК ЩЕ СЕ ВИДИМ СЛЕД 30 ГОДИНИ

Антонов се влюби. В едно момиче от сънищата си. Беше много странен сън. Сънуваше, че сънува. Тя го разбуди като докосна с длан челото му.

На другата нощ тя се появи отново. И отново и отново в течение на седмици. Докато една сутрин той се измъкна изпод завивката с твърдото намерение да я опише. Нахвърли няколко щрихи - дълга черна коса, кафяви очи, меки черти, издължени пръсти, ухание, което разливаше по тялото му топлина.

Толкова. За друго не се сещаше.

Защо идваше? Какво искаше да му каже?

Антонов беше на 25. Млад и талантлив поет, както изтъкваха приятелите му при всеки удобен случай. И понеже той не се съмняваше в тяхната проницателност, реши че няма нищо по-естествено от това да изпробва дарбата си в повествователния жанр. Хрумна му да напише разказ за момичето, което идваше в сънищата му. Приготви си чай, постави лист в пишещата машина и замахна смело:

"С походка на сърна тя отвори входната врата и се озова в малкото и спретнато антре, в което най-значителната мебел бе голямото кристално огледало, останало в наследство от неговата многообичана баба. Тоалетът й, не особено екстравагантен, подчертаваше всички блага, подарени й така щедро от всевишния. Тя се огледа откровено в образа, който й предоставяше старинната вещ и явно оставайки доволна от видяното, нетърпеливо открехна вратата на кабинета"

- Здравей, Валери!

Антонов се стресна. Някой беше казал "Здравей, Валери!" и този глас несъмнено беше женски. Скочи и се огледа. От дивана втренчено го гледаше плюшеното коте -  играчка от неговото детство. Антонов я изгледа подозрително, после рязко се изсмя. След като на свръхекспресивните  автори  се появяват стигми по ръцете, защо пък да не им се причуват и гласове?!

Антонов бръкна в машината и отклещи щеката с буквата "т", която се беше съединила с "п". Ама съм и аз, с тия дебели пръсти - помисли. - Удрям между буквите като кьорава мълния между две дървета дето само ги опърля, вместо да ги овъгли.

- Не се ядосвай - посъветва го гласът - и аз самата не се познавам достатъчно добре, все още се колебая, лавирам между нещата в живота, така че твоята грешка е чудесна илюстрация за моето съществуване и опит. Моята същност навярно е някъде между буквите. Продължавай съвсем спокойно да пишеш, и знаеш ли, искам да ти призная, че взе да ми става интересно.

Антонов конвулсивно разпери ръце, при което бутна чашата с горещия чай и тя се разля върху скута му. Изрева от болка.

- Мяуу - обади се плюшеното коте от дивана. На пепелника димеше втора цигара.

Антонов припряно се огледа. Не видя никой. Трябваше да разплете загадката, трябваше да продължи да пише - това бе единствения начин.

- Хайде - каза гласът - знаеш, че те обичам. От колко нощи сме заедно. Направи нещо.

- Можеш ли да излезеш от разказа - попита тревожно Антонов.

- Невъзможно!

- О, наистина ли не можеш?

- Разбира се, че не мога, ти сам си ме заключил в него.

- Не мога ли някак си да те отключа?

- В никакъв случай, тогава ще изчезна напълно!

- О, не изчезвай!

- Добре, няма, но продължавай да пишеш. Не спирай въобще. Пиши , пък кавото ще да става. Зная, че ме обичаш, вземи ме.

- Но по дяволите, как така аз ще пиша, пък ти ще искаш да ме вземеш, а аз ще те обичам? Така ще полудея!

- Добре, ще измислим нещо...съблечи се гол и седни да пишеш. Може и да се получи нещо.

- Мислиш ли?

- Не съм съвсем сигурна...

- Добре тогава, затвори си очите.

- Защо?

- Ще се съблека.

- Защо да ги затварям - засмя се тя - не виждаш ли, че и аз съм съвсем гола.

- Така ли? - изненада се Антонов.

- Ами прочети последната страница, която си написал и ще видиш.

Антонов трескаво започна да рови из листата.

- Девета - упъти го момичето.

- Благодаря - отвърна писателят и продължи да прелиства.

Тя го целуна нежно по врата.

- Остави този разказ и ела. Оправила съм леглото. После ще пишеш. Сега имаш нужда от...почивка.

- Да, точно така ще напиша - и той сложи нов лист.

- Глупак си ти - помисли си момичето.

- Винаги съм бил глупак - написа авторът.

- Обърни се и ме виж най-после - викна му тя.

- Тогава той се обърна и я видя. - написа Антонов.

- Върви по дяволите - кресна му тя.

- И тя го прати по дяволите, понеже така му се падаше - написа той.

- Сбогом - рече момичето.

- О, не си отивай, не си отивай - написа авторът.

Тя хлопна вратата след себе си.

- Тогава той се помисли, че го е напуснала завинаги - написа Антонов.

После внимателно прочете всичко - от първия до последния ред. Реши да остави разказа незавършен. Защото се надяваше... не, беше убеден, че някой ден...в някой далечен ден от обозримото бъдеще тя непременно ще се върне. Не на сън, на яве! Събра всички листа и ги прибра в една папка. Тогава видя надписа.  На бюрото му някой беше изписал с червило:

ПАК ЩЕ СЕ ВИДИМ СЛЕД 30 ГОДИНИ.

 

КОНСТАНТИН ДЕЛОВ,

ВАЛЕРИ ХАДЖИЕВ.

 

1978 - 2008 г.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2011-07-26
прочитания: 380
точки: 21 (виж далите точки)
коментари: 4 (виж коментарите)
препоръчано от: 6 (виж препоръчалите)

Вход