StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,342
   Потребители: 12,359
   Автори: 4,000
   Коментари: 319,061
   Точки: 2,663,360
   Съобщения: 149,044
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,781

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Овце и вълци

     Тръгвайки по пътя, той не бе съвсем сигурен на къде да продължи. В него бушуваше ярост, каквато не бе изпитвал преди за всичките си години. Трепереше, чуваше собственото си насечено дишане, което в този момент приличаше повече на ръмжене. Зави му се свят и се поспря при едно от дърветата.
     Бяха го изхвърлили. Него, древният вампир който можеше да срине цялото им укритие с един замах. Можеше да превърне в пепел цялата им къща, гората около нея, да ги гледа как изгарят. Направо не беше за вярване. Трябваше да се върне там и да довърши лидерът им и онези негови дребни поддръжници.
     Но не го направи, обърна се и се затича в противоположна посока, към изхода. Когато го достигна не си направи труда да огъва черната желязна порта, засили се и я прескочи, почти прелетя над нея.
     Вампира тича в продължение на часове, измина стотици километри и когато все пак спря, забелязал, че е станало нощ, не знаеше къде се намира. Никога не бе идвал тук, около него беше някакъв затънтен град, покрайнини или нещо си, наблизо беше гората. Той се спря и се огледа, пътят под краката му беше напукан и стар, наблизо светеха прозорците на малко крайпътно заведение, от онези противни американски закусвални с червени седалки, кръгли столчета и дебели управителки зад касата, мразеше ги. Тръгна натам.
 
     Моментите му се размиваха, някои липсваха изобщо. Помнеше, че бутна изтритата около бравата врата и влезе в силно осветената закусвалня, помнеше, че никой не го поздрави. Още имаше кръв под ноктите от схватката му с онези момчета в къщата, и като си спомни за тях кръвта му кипна.
     В момента се намираше по средата на заведението, дебелата собственичка с грозно накъдрена в стил седемдесетте коса, която пискливо му беше викнала да си намери място, сякаш му заповядваше да освободи пътеката, сега лежеше просната изкоремна върху касовият си апарат. Заведението обслужваше една единствена сервитьорка, висока и кокалеста, неугледна, сега лежеше почупена в десният край до семейството, което се бе опитало да й помогне, на мъжът му липсваше главата.
Вляво на втората маса с прерязано гърло бе захлупен баща на средна възраст с изтъркана кафява кожена чанта, от която се подаваше вестник, прибираше се от работа и бе решил да вечеря, преди да отиде при децата си.
 
     Алекс се оглеждаше. Той ли бе сътворил това? Не си спомняше кога ги уби, но кръвта им, капеща от ръцете му го доказваше. Това бяха повече от десет души, а не бе изминало много време, откакто беше влязъл.
…Напусни тази къща и никога повече не прекрачвай прага !
Той изрева и хвана главата си с ръце. Замахна, сграбчи една от масите и я изтръгна от пода, след което я хвърли през бара и тя се заби в рафтовете зад касата с трясък.
 
     Измина малко време, преди да си спомни как да диша. Не бе изпитвал такъв гняв скоро, не можеше да се владее. Вампира беше избил хиляди хора през времето си, но това… Това беше лично, изкарваше го от равновесие, дори не разбираше какво пораждаше тази буря в гърдите му.
     Осъзна клането, което бе причинил и се забави да разчисти, преди да тръгне. Рядко го правеше, но извлече труповете в гората, преди да счупи клапата на газовата бутилка и да хвърли запалка през разбитият прозорец.
     Нощта се бе възродила, той бе в пълната си сила, но сега не беше като друг път, сега не се чувстваше свободен от лъчите на слънцето и погледите на смъртните, вперени в него. Чувстваше се като беглец.
 
 
- Защо не сте довършили албума? – Алекс седеше в студиото и преглеждаше старите записи. – Имало е достатъчно материал да издадете албум.
- Тя не можеше да ги пее – вдигна рамене Тони.
- Сериозно, как сте могли да поканите нея на мое място? – той се извърна към Майкъл. – Къде ви е бил умът?
- Трябваше да поканим някой – натърти Майк.
- При всичките от известни по- известни артисти, които биха се избили за да свирят с нас, ти извика Барби, сериозно ли?
Майк усети, че това наистина го беше жегнало. Дори да не оспорваше лидерството му в групата, Алекс често се бе карал с него за решенията му. Тежеше на мястото си, и връщайки се му го напомни. Той нямаше да позволи вземането на тъпи решения.
- Да ти напомням ли, че ни трябваше някой достатъчно рус, за да не загрее какво се случва тук, и да не се наложи да копая по нощите в задния двор? – скръцна му със зъби Майк.
Уил, Тони и Честър стояха отстрани и се подхилкваха.
- Както ти е удобно – махна с ръка Алекс.
     Половин час по- късно започнаха да свирят, но все не се получаваше. Първо Тони на три пъти ги спря да настрои барабаните си, Алекс взе китарата си от постамента и се направи, че не беше забелязал къде я е държал Майк до сега. Започнаха една от старите им песни, когато без някаква видима причина кубето замлъкна, наложи се да превключат на един от другите усилватели.
- Да свириш ли си дошъл, или да красиш студиото? – караше му се Майк, Алекс се смръщи, за една година не беше забравил как се свири.
- Свиря нормално, човече.
- Не си в шибана поп банда за да свириш нормално, искам нещо по- силно.
Уил поклати глава, опитаха още веднъж, преди Майк да влезе между тях и да ги прекъсне.
- Това не е свирене, стига си галил струните!
- Какво искаш от мен? – Алекс отметна ремъка от рамото си и застана срещу него.
- Дай да ти покажа какво искам!
     Майк издърпа китарата и я подхвана, намести счупената си ръка на грифа и опъна струните колкото му позволяваше гипса. Това обаче подейства негативно на наранената му ръка и той без да се усети извика и изпусна китарата, която падна на земята, беше го прорязала силна болка.
- Майк! – светлокосият се спусна към него, той стоеше свит на земята и се опитваше да не издава никакви звуци, за да запази останалото си достойнство. – Добре ли си?
Вампира погледа отстрани, сетне въздъхна и се приближи.
- Разкарайте се, аз ще се погрижа.
- Добре ли си? – продължаваха тримата да се суетят около него. – Счупеното ли?
- Изчезвайте – повтори Алекс и изчака вратата да се затвори. – Какви глупости вършиш?
     Счупената ръка на Майкъл си болеше, някои дни повече, някои по- малко, но в последните дни се търпеше. Хващайки китарата той може да бе разместил пирона в костта си, най- сетне си позволи да издаде звук на ярост, не се изправяше и не мърдаше от мястото си.
- По дяволите!
- За какво беше това? – Алекс стигна до него, хвана го за раменете и го издърпа да седне на постамента на барабаните.
- Исках да ти покажа как се свири…
- Знам как се свири, не говоря за това.
     Заобиколени от инструментите, зарязани набързо, Майк най- накрая даде воля на чувствата си и на лицето му се изписа болка.
- Исках да е истинско, исках да изкараш яростта си, да е тежки хеви метъл, както някога.
Алекс се подсмихна тъжно и седна до него.
- У мен няма ярост. Явно си искал да изкараш своята.
- Подигравай ми се – скръцна със зъби Майк. Нямаше търпение всичко да свърши и да отиде да си пие болкоуспокоителните.
- Дай ми да видя – Алекс протегна ръце и хвана неговата, стегната в бял гипс, сега изписан в какви ли не символи и откъси от техни песни.
- Нали няма да ровиш в ръката ми? – недоверчиво попита той.
     Алекс не го отрази. Подхвана неговата със своята дясна и се опита да установи къде бе травмата. Затвори очи и прокара другата си ръка с изпънати пръсти над гипса, черните му вежди леко се сключиха.
- Какво има, разместен ли е?
Алекс успя да усети присъствието на чуждо тяло в костта му. Усещаше напрежение там където лъчевата му кост се бе счупила, нарушаване на естествената форма. И по дължината можеше да почувства студенината на металът, занитен за да скрепява двете части.
- Малко – каза. – Мръднал си го, но не е толкова страшно.
Майк изпита страх, това все пак беше неговата си ръка.
     Беше се страхувал и когато му казаха, че ще го режат, че ще натикат метална пластина вътре в ръката му. Имаше нещо в бърникането из човешкото тяло, което го ужасяваше. Не се отвращаваше от кръв, но самата мисъл за разместването на тъкани, рязането им, отделянето им, караше нещо в червата му да се надига.
- Вземи – Алекс издърпа ръкава на ризата си нагоре и понечи да среже китката си.
- Какво правиш, не искам – отдръпна се Майкъл. Изведнъж го почувства толкова чужд, а кръвта му – толкова нередна.
- Ще отнеме време травмата да заздравее, няколко дни, ще те боли. Това ли искаш?
- Не искам кръв – той избягваше да го гледа, като по сигнал пулсирането в ръката му се усили и застърга из вътре.
     Гледаше сивият мокет, на който бе стъпил, част от поставките за двете китари, облицованата със звукоизолиращ материал отсрещна стена…      
     Откакто Алекс се беше върнал, Майк избягваше да мисли за всичко, което се беше случило. Искаше да отложи момента, в който той щеше да му разкаже, и в който вампира щеше да прочете в главата му колко жалък и безпомощен бе през онези месеци.
Но най- вече искаше да избяга от чувството на безизходица. Сега, предлагайки му кръвта си, Алекс щеше да даде начало на отлаганият от него момент, в който да му върне този страх.
     А после осъзна как такива като него никога не се обвързваха с хората, как дори не пиеха кръвта им, ако не бе нужно, защото за тях беше обидно да имат каквото и да е общо със смъртни.
     Бавно, сякаш за да покаже, че бе против волята му и го приемаше само за да не го обиди, а не за да спре тази станала непоносима болка в ръката си, Майкъл пое неговата и запи.
 
    Това бе забравено отдавна чувство, на смъртният, обвързан с мрака в лицето на червеноокият убиец, за който нямаше съдник и всевишен.
Може би, мислеше си, Бог е знаел, че пътищата им щяха да се пресекат онзи ден. Трябвало е да го спре, да се отвърне от мрака за да бъде спасен.
     Но Майк бе имал хиляди възможности да се дистанцира и да заживее праведно, доколкото му бе възможно с метъл банда и всичката порочност около нея. Само няколко дни, след като се беше върнал, Майк отново пиеше кръвта му, сякаш беше някаква проклета дрога, от която не можеше да се откаже, и се извиняваше с травмата на ръката си.
А може би, най- сетне призна пред себе си, част от него винаги щеше да принадлежи на мрака, и нищо не можеше да се направи по въпроса.
 
     Алекс се стараеше да затвори съзнанието си и да пуска минимално количество спомени да се изплъзват този път, съдейки по колко трезв бе Майк след като престана да пие, той като че ли бе успял. Не беше готов да споделя тези неща, не още.
     И въпреки това щеше да му каже, скоро. Щеше да погребе в него чернилката, която бе задънила всяко кътче от съзнанието му за тези дванайсет месеца, като локва кръв на пода в тъмна стая. 
     Всеобща тайна бе, че вампирите не се обвързваха със смъртни. Не градяха приятелства, не създаваха връзки, не се влюбваха и не се задържаха около такива. Как би могло да има приятелство между човек и създание, което избиваше човеци?
Нима кокошката ставаше приятел с лисицата, която избиваше другите кокошки? Нима овцете се сприятеляваха с вълка, който дебнеше в тъмното за да ги атакува и изяде?
     Не, но вероятно те му се възхищаваха. За това, че бе свободен, а те стояха затворени в кошара и щяха да умрат по един или друг начин. Че бе осъзнал силата си и рискуваше, че ако го хванеха, умираше с гордост, а те бяха просто стадо овце. Никой не завиждаше на овцете.
 
     Посвириха, а после Честър се прибра да се погрижи за Емили. Майк се качи да си легне, сутринта му дойде твърде много. Тони, Уил и Алекс останаха в общата стая, Алекс не им каза за „помощта”,  която бе указал на Майкъл.
- Беше егати и годината – Уил се стовари в креслото и вдигна ръце, сякаш обявяваше приключването си.
- Не е свършила – напомни му Тони.
- Трябва да си намерим друга компания да ни издава – замисли се той. – Всъщност, доста леко мина. Мислех, че ще ни арестуват онзи ден.
- Вие не сте много с всичкият си – гледаше го Тони. – Да бяхте извикали копелето някъде навън. Нападнали сте го в сградата им!
- Извадихме страхотен късмет – съгласи се Уил.
Алекс се подсмихна.
- Наречи го късмет.
Уил бавно се изправи и се вторачи в него, вампира продължаваше да се усмихва издайнически.
- Бил си ти?! – наведе се напред Уил. – Бил си там, видял си всичко?
- Да кажем, че не завършихте изпълнението си добре, и дойдох да разчистя след вас.
- Защо не си се обадил, идиот такъв! – вече извика Уил.
- Нямах намерение да се показвам – вече сериозно каза той. – Не ви и трябваше да знаете, че съм бил там.
- Да, въобще не ни трябваше да знаем – Уил засегнато се обърна на другата страна. – Викахме те с месеци! – реши, че трябва да допълни.
- Не всичко, което се случва в живота ни, ние го виждаме – замислено каза Тони. – Не виждаме началото на всяко влияние, но то е там. Това е важното. Не знаеш от къде извира реката, но пиеш от нея, нали така?
- Какви са тия мъдри мисли, не си ли му бесен, че ни изостави, а когато се върна не ни се обади?
Алекс очакваше да чуе отговорът.
- Пропускаш най- важното – Тони се изправи и отиде до прозореца, през който сега влизаше студена светлина от двора. – Не е бил длъжен.
- В стаята съм – напомни Алекс.
 
     Началото на декември започна с много сняг и студ, но те все пак щяха да продължат турнето си из Америка, а когато се стопли да тръгнат на изток, скоро не бяха посещавали азиатските държави.
     Този концерт беше в Мичиган, първо щяха да забият в Детройт. Заради времето Майк бе уговорил да свирят в зала, пристигнаха в три и половина и докато свалят всичко и се разберат с организаторите, стана пет. Специално за тях строиха сцена, която едва завършиха навреме. Залата беше достатъчно голяма да побере стадион, работниците щъкаха напред назад като мравки, Майк обикаляше и даваше насоки.
     Докато Уил и Честър вадеха инструментите и ги подреждаха в празното пространство межу филтъра на вентилацията и все още разглобените подпори на сцената, Алекс се бе съсредоточил върху китарата си. След цялото това време все още му беше трудно да ги погледне, да се преструва, че нищо не е било. Съвсем скоро нещата щяха да излязат на яве и някой пак да отнесе тупаник, и да свърши с разбит нос или насинено око.
     Той затягаше струните и подрънкваше с пръст за да провери колко са обтегнати, не беше изучавал музика професионално, но това му се удаваше, обичаше да го прави. Свиренето, рокът като цяло го освобождаваше, усещаше се, че тръгва по път, който дори за него не беше ясен, и излизаха добри неща. Твърде добри, ако трябваше да бъде честен.
Забавляваше се с приятелите си, правеше това, в което е добър и печелеше от него, събирайки хиляди последователи по цял свят. Много хора биха убили да са на негово място. С едно махване на ръката той можеше да накара целият стадион да го последва.
    
     Двама здрави мъже вляво, облечени в черни горнища с тяхното лого пренасяха оградите, предвидени за предната част, някой вече носеше свързващите елементи. Едната колона на сцената беше почти издигната, платното бе прибрано и чакаше сгънато в един от сандъците.
- Момчета! – един от организаторите се появи, висок сивокос мъж с пропуск, увесен на врата, в хартиена поставка носеше шест кафета. Подаде на всеки по едно и смачка картона, захвърляйки го при навитите на камари кабели. – Имаме малко забавяне със сцената, но съм юрнал хората ми, ще се разтичат и ще е готова навреме.
- Това е добре – кимна Майкъл. – Всичко ли е наред с осветлението? Задните прожектори?
Не му стана приятно двойно по- млад от него да го разпитва, но кимна и надигна своето кафе, сивите му мустаци бухнаха.
- От медиите са тук, MetalCore твърдят, че имат специална покана да снимат зад сцената.
- Кои? – смръщи се Майк подразнен. Той не бе давал никакви „покани”, някой пак се опитваше да се намърда където не му е работа.
- Оставете на мен – Алекс свали китарата от врата си и я тикна в ръцете на Честър. – Къде са тези хора?
- Джим, заведи го отпред – викна отговорникът, единият от мъжете веднага хвърли работата си, Алекс го последва по коридора след вратата до филтъра за въздух.
     Коридорчето беше тясно и тъмно, излязоха в разклонение, по стените от двете страни бяха наредени прости метални стелажи, по които имаше натрупани плакати от предишни концерти, свалени табели от вратите на съблекалните на бандите и какво ли не още, от някъде се чуваше пуснат телевизор.
- Там е – посочи му човека, когато излязоха в някакво предверие, където имаше събрани хора с камери, четирима от охраната и още хора с пропуски. Подът беше от ситна мозайка в бяло и черно, таванът беше черен, имаше дебели четвъртити поддържащи колони с бяла замазка, след още един коридор следваха входовете на залата, пред които чакаха няколко десетки хиляди души.
     Когато излезе изминаха едва няколко секунди, преди насъбралите се чакащи да се нахвърлят срещу него с фотоапаратите си, заболяха го очите от светкавиците и той примигна, охраната се спусна да ги озаптява, служителите с пропуските се разкрещяха да престанат.
- Тя е от MetalCore – охраната доведе дребничко момиче, което стискаше камерата си в ръце и се държеше, сякаш бе задържана на местопрестъпление. Имаше жълта гривна на дясната си китка с черен надпис „фотограф”.
- Алекс, не мога да повярвам – бузите й пламнаха и почти докараха цвета на тъмночервената й коса, подстригана на черта под ушите. – Благодаря, че излезе лично да разговаряме.
- Хайде, губиш му времето – лавна една от организаторите, възрастна жена със сурово изражение и вързана на опашка черна коса.
- Аз… - започна момичето и се загледа в краката му, някой изкрещя зад гърба й. – Аз говорих с Майкъл, имам разрешение да снимам зад сцената…
- Той не ми каза такова нещо.
Охраната чакаше от лявата й страна.
- Аз говорих с него, сигурно не сте се разбрали.
Този път изобщо не го погледна, лъжеше толкова неубедително.

     Фенове, биха направили всичко за да се докопат до тях, да си откъснат парче от тях, познатата стара история. Алекс я гледаше и виждаше как тя изведнъж бе добила решителност, в името на плана си да се вмъкне зад сцената и да се срещне с тях. Толкова много го искаше.
- Току що говорих с Майк – усмихна се Алекс. – Не е изпращал покани до никакви медии.
     Картите й свършиха. Лицето й помръкна и тя бе на път да се откаже, но не й се искаше. Всичко или нищо.
- Чакам този момент толкова отдавна – промълви. – Трябва да вляза.
Една дума от него щеше да бие тази на Майк, момичето го осъзнаваше.
     Той я погледа известно време, другите фотографи продължаваха да се взират в него като да бе Спасителя, сетне се обърна и тръгна към сцената.
Почти му дожаля за нея, можеше да направи денят й смислен, незабравим, можеше да остави ярка следа в живота й.
Но не го направи.
     Фенките им на всеки концерт наброяваха около петдесет хиляди, като това изобщо не бе и част от тях в Джърси, в Америка и в целия свят. Той не можеше да ощастливи всички, нямаше да му стигне всичкото време на света да го направи.
     Момичето с апарата остана пред все още затворените врати да плаче, беше наранена и няколко сълзи се отрониха от очите й, почувства се безполезна. Някои ги огряваше, на нея не й се случи. Заради физиката й ли бе? Защото не беше висока и цицореста, с коса до кръста и задник като камионетка? Каза си, че трябваше да се радва, това бяха B.L.O.O.D. обичаше ги от години, щеше да отразява тяхно събитие нощес, много момичета умираха да са на нейното място. А и беше се срещнала лично с Алекс, той бе говорил с нея.
И я беше отрязал.
     Обида покълна в сърцето й, въпреки това да не бе лично, и тя да го осъзнаваше. Не се и надяваше планът й да проработи, но трябваше да опита. Имаше повече, отколкото много други, но това не бе достатъчно.
     Тя искаше перфектната вечер – да си намери най- доброто място и да направи най- добрите и секси снимки на Алекс, които да публикува и феновете първи да видят, да получи много харесвания, това щеше да я накара да се чувства значима. Години наред бе сваляла снимки на други фотографи и им бе завиждала искрено, че имаха шанса да са толкова близо до идолите й, да говорят с тях, какво ли не би направила за такъв шанс.
     Но тя не искаше това. Искаше да влезе зад сцената и бандата да я посрещне и да й отдели време. Искаше да създаде спомени с тях, да им се хареса, да я запомнят и да знаят коя е била, защото тяхната музика я беше развълнувала.
Почти почувства как вече B.L.O.O.D. нямаха значение за нея, когато си каза, че веднага щом влезеше през тези врати щеше да забрави принципите си и пак да се държи като разгонена ученичка, защото те бяха толкова перфектни и недостижими, а тя бе молец, летящ към пламък.
 
 
     Когато се върна, откри Майк, който се разправяше с един от служителите за височината, на която трябваше да окачат платнището.
- Трябва да е точно под прожекторите – потретваше той, сочейки със здравата си ръка.
- Не може да е под прожекторите, там е трегера. Няма да издържи лампите и платнището.
- На всички концерти го закачаме там – спореше Майк.
- Цялата конструкция ще се срине! – настояваше човека.
- Това е само за петнайсетина минути, няма да свирим с него пред сцената…
- Ще извикам организатора да ви обясни! – изнерви се човека.
- Майк, просто го остави – примоли се Уил, разкопчал горнището си и разпъващ ръце.
- Искам го най- високо.
Уил поклати глава.
- Не отстъпваме, а? – чернокосият се приближи и се огледа за китарата си.
- А, не бе…
- Какво стана, разправи ли се с медиите? – Майкъл разсеяно му квърли поглед, чакащ за схемата на скелето.
- Разправих се. Закачете платното по- ниско, какво толкова?
- Ще зяпа отгоре, целта е да скрива и светлините.
- Никой няма да забележи! – беше се върнал техника, водейки сивокосият.
     Започна обяснение на дълго и на широко как и защо платнището не може да бъде увесено от трегера, двайсетина крачки по- вдясно Тони и Честър се биеха с кабелите, трима мъже изчакваха до внесените сандъци с инструменти.
- Сложил съм всичко в кутиите от миналият път, не може да го няма! – нервничеше Чаз.
- Очевидно го няма, поискаш един от тук, ще им го върнем..
- Вътре е! – Честър се бе оплел в черните кабели и продължаваше да ги завързва в опита си да намери този, който му трябва.
- Ще прекъснеш някой, престани! – издърпа ги от ръцете му Тони.
- Така или иначе моят го няма…
Десет метра по- напред някой инсталираше страничните прожектори, чу се псуване, хвърляне на метален орнамент от конструкцията, единият от работниците отиде някъде.
- Бях забравил какъв ад е – Алекс се отдръпна и седна на една от ниските платформи встрани от централната част.
- Щастливец – Майк изпуфтя и разроши косата си.
     Почти не бе останала следа от избръснатата странична част, косата му беше израснала. Майк бе свалил пиърсинга, страхуваше се да не засегне някоя точка на ушната мида и отново да влоши зрението си.
- Няма го, по дяволите, престани да ровиш! – изкрещя Тони вдясно от тях, Алекс прихна.
- Съжалявам, човече – каза изведнъж, хванал кафето си с две ръце.
- За какво? – погледна го Майк.
- Че ви изоставих, че не бях тук, сигурно е било ад.
- Каквото било – било – опита се да приключи с въпроса Майк.
Изведнъж се сепна и скочи.
- Какво правиш бе? – викна на един от техниците. – Това не е там! Това е ляв прожектор, ляв! Ти ляво знаеш ли къде е?
- Напълно еднакви са – вдигна рамене момчето.
- На него има „Л” посочи Майк лепенката с червена буква.
- Резбата е еднаква, диодите са еднакви, ще стане…
- Винаги го слагаме от лявата страна – прекъсна го Майк. – Сложи го от ляво!
- Все още има време да се измъкнем през страничния изход – Уил го погледна, облегнат на един от сандъците.
- Отвън е почерняло от фенки – отбеляза Алекс.
- Вече не съм сигурен кое предпочитам.
 
 

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-06-26
прочитания: 49
точки: 1 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход