StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,484
   Потребители: 12,362
   Автори: 3,999
   Коментари: 317,586
   Точки: 2,643,535
   Съобщения: 152,751
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,779

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Отново на път

- Чакай, няма да ходите сами – изпречи се на пътя им Уил. – Миналият път ми се върнахте на парчета. Офертата за днес – вампир, пълнен със сребро. И аз идвам.
- Някой трябва да остане при Тони – възрази Майкъл, застанал на вратата.
- Ще звънна на Честър.
- Някой, способен да го накара да си изпие лекарствата – уточни чернокосият. – А и Чаз си има дете.
- Ще я доведе тук.
Майк малко по малко отстъпваше, защото Уил от своя страна заставаше все по- близо, и накрая го принуди да се дръпне от изхода.
- Нищо такова няма да стане – включи се и Алекс. – Ти се връщаш вътре, с Майк отиваме да намерим някой, който най- накрая да е способен да го излекува.
- Не зависи от теб! – изрепчи му се Уил, двамата стояха вече отпред на алеята и се гледаха от упор.
- Направи още една крачка и ще видиш от кого зависи.
Уил постоя така, заплашително привел глава и готов за бой. След това се извърна рязко, влезе вътре и затръшна вратата.
     Караха по сенчестата улица преди да се влеят в движението към центъра, сутрин имаше задръствания заради хората, отиващи на работа.
- Къде ще търсим? – проговори Майкъл.
- Не знам.
- Не знаеш?
Алекс чакаше да се престрои и не му отговори веднага.
- Не всички вещици са като последната, с която си имах вземане даване. Онази беше стара и чакаше смъртта си. Не се и криеше.
- Какво означава това, ще хлопаме от врата на врата напосоки?
Тонът му беше осъдителен.
- Знам за една в Охайо.
- Чак в Охайо? – възкликна Майк.
- Не знам дали още е там, ще отидем да проверим.
     Нещата щяха да станат бавно, понеже те използваха автомобил. Алекс категорично бе възразил срещу самолети, а и екипировката която носеха, трябваше да бъде скрита някъде.
- Вземи тези – беше казал на Майк, когато спряха да заредят на една малка бензиностанция, потънала в прах край пътя, червеният надпис над вратата не се четеше. Някаква дебела жена, която както осъзна Алекс, бе касиерката, се бе залепила за стъклото откакто дойдоха.
- Какво е това? – Майк пое няколко преплетени една в друга гривни от черна връв, изглеждаха като аматьорски направени бижута. Имаше мъниста с различна големина, някои дървени, други приличаха на полирана кост, трети бяха съвсем необработени. На едната имаше и сребро.
- Не искаш да знаеш – Алекс надяна на лявата си китка една, която бе с кожен уплътнител за да не се опира среброто в кожата му. Преметна през врата си друг странно изглеждащ амулет и го скри под горнището си.
- Нося го – засегна се Майк. – Искам да знам.
     Алекс пусна долар и шейсет в разтраканият кафе автомат и му подаде кафе без захар. Облегнаха се на джипа в сянката на сенника на бензиностанцията и той отпи от своето, горчеше.
- Ахат и лунен камък. Лунният камък излъчва енергия при пълнолуние, поне за мен ще върши работа. Кост от черна котка – продължи. – Кръв от непорочна.
Майк направи изражение на отвратеност, едва ли беше заради кафето.
- Частица от божия кръст.
По пътя премина автомобил и вдигна пушилка.
- Какво? –Майкъл вдигна ръката си и огледа гривната, пръстите му се спряха на малкото тъмнокафяво топченце, което изглеждаше толкова невзрачно и древно. – Сериозно ли? Това е направено от кръста, на който са разпънали Христос?
Алекс кимна безрадостно.
- Къде го намери? – почти с благоговение попита Майк.
- За пари може да се намери всичко. И срещу няколко по- убедителни приказки.
     Алекс изпи кафето си и метна чашата в коша, отпусна се на вратата и облегна глава назад.
- От къде въобще знаеш как се правят тия неща? – той продължаваше да върти ръката си и да оглежда гривните.
- Научих се. Наложи ми се.
- Не можеш ли ти да помогнеш на Тони?
Той поклати глава.
- Алекс, ти сигурен ли си, че ще можем да му помогнем?
Стояха един до друг, вампира гледаше в краката си, сетне трепна рамене.
- Не знам.
- Трябваше да вземем Уил с нас – клатеше глава Майкъл, започнал да изпитва неувереност.  – Сами няма да се справим.
- И да го убия по средата на пътя.
- Не му се ядосвай, притеснен е.
Алекс кимна.
- Тони ме помоли да го превърна – каза тихо. - Заплаши да се самоубие, няколко пъти, не иска да живее повече така.
Майк се задави и вдигна очи към него.
- Трябва веднага да кажем на Уил, той трябва да знае! – паникьоса се Майкъл.
- Той знае. За това и ми е бесен, смята, че аз съм оставил нещата да стигнат до тук.
- Това не е вярно...
- Вече не знам дали не е вярно.
     Бяха тръгнали да дирят вещица, въоражили се с един сак железа в скритият тайник в багажника, целите накичени като индианци с амулети и магии. Ами ако не успеха? Ако той не успееше?
„Ти ми обеща!” беше изкрещял към него Тони. „Вие всички само давате обещания! Върви по дяволите!”
- Ти си добър приятел, знаеш ли – гласът на Майк го върна в настоящето. – Малко са хората, които биха тръгнали да се замесват с вещици за приятелите си. Всъщност, не познавам други такива.
- Идиотите от моето време измряха – рече Алекс и тръгна да се качва. – Твърде тъпи бяхме, за да оцелеем.
Онази жена гледаше към тях през цялото време, типична американска застаряваща собственичка на малък бизнес. Алекс остана с неприятно чувство.
     Докато караха, преминаваха през големи градове и блясък, както и през малки запуснати дупки като тази. Цялата Америка представляваше едно голямо село, построено на прашни пътища. Манталитетът на тези хора беше такъв. Алекс в началото не мислеше, че щеше да се впише, но тук хората забравяха.
     На изток, на балканите и в мюсюлманските държави можеше да убиеш някой, след век още щеше да ти се носи името. Тук като че ли славата и законите бяха за пред масата, на никой не му пукаше ако някоя девственица бъде намерена убита зад училището, и колко щяха да реват родителите й. На никой не му пукаше за това кой ще получи правосъдие. Ако ножът опреше до твоя кокал, да, тогава изведнъж ставаше важно. Но в крайна сметка, героите бяха по комиксите на Марвел, в реалният живот хората се радваха да те гледат как пропадаш.
     Може би, мислеше си, това бе най- лошото място да изграждаш ценности. Радваше се че няма семейство, че не може да има такова. Не би отгледал поколение тук. Или където и да било, всъщност.
     Караха все на запад, Майк се разсейваше с новини от работата, проверяваше кореспонденцията с колегите им, но не им пишеше, все още не знаеха дали ще се върнат.

     А какъв беше варианта, ако не го направеха? Край на B.L.O.O.D? Край на концертите? Майк живееше за това, нямаше нищо друго. Не знаеше как да работи друго нещо. Имаше някаква диплома за комуникации, беше добър и с компютрите, но никога не би седнал да прави нещо друго. Щеше да откачи и да убие някой на третия ден, ако се наложеше да работи в офис и сред други хора – онези, които не харесваше и не биха го разбрали.
     С годините Майк си бе създал една много удобна капсула, в която живееше щастливо. Къщата, групата, музиката. Общуваше с онези които искаше, положението му го позволяваше. Живееше така години наред, ако се наложеше да прекрати...
Погледна скришом към Алекс, който се бе обърнал напред и зорко следеше пътя. Ръката му белееше на скоростния лост, смени предавките, настъпи газта и изпревари, беше толкова целеустремен и уверен.
     Алекс щеше да се справи. Щеше да си намери друго семейство, което да го обича, друга банда, в която да свири, хората му се лепяха като на магнит, той привличаше всичко живо около себе си. Хора като Алекс бяха надарени в живота да успяват и да печелят почитатели, хиляди други с гениални идеи но без хъс и дарба се проваляха, оставаха безизвестни.
     Майкъл се сви на мястото си. Какво щеше да стане с него? Ако Тони не се оправеше и B.L.O.O.D се разпаднеха, как щеше да живее след това?
Той почувства вина, мислеше за себе си, след като приятелят му лежеше сакат и без да може да се погрижи за себе си. Майк не би продължил бандата без него, Тони не би го понесъл.
     Ами останалите четирима, помисли си. Редно ли беше да прерязва и техните крила? А какво щеше да стане с Тони след всичко? Кой щеше да се грижи за него? Нима трябваше просто да се оттърват от него защото нямаше крака?
 
    Всички тези мисли малко по малко го събориха и сякаш надянаха сива торба на главата му, той дори не знаеше на къде бяха тръгнали, сякаш нещо можеше да помогне. Отново се почувства зарязан, слаб и сам. Една сълза преля от очите му, търкулна се под ръба на черните слънчеви очила и се разби в тъмносините дънки.
     Спряха още веднъж малко след обяд, Алекс каза, че се е свързал с някакви негови познати.
- Малко вероятно е да е там – каза, вдигайки ръка за да скрие очите си от светлината, този път бяха спрели на Шел, тук поне нивото на обслужване бе добро. – Ще отидем да проверим все пак.
- А ако не я намерим?
- Знам една в Юта. Освен това има нови, все някоя ще успеем да намерим.
Майк искаше да зададе въпроса, толкова много, че чак се разтрепери, но не посмя. Ако го кажеше, може би щеше да го направи истина, ако посмееше да го изрече Тони може би никога нямаше да проходи отново.
     Щеше да си трае, да стиска зъби. Щяха да отидат навсякъде и да изпробват всичко, преди да легне да го оплаква.
- Вземи – Алекс тикна в ръцете му някакъв сандвич, увит в кафява хартия, още беше топъл, миришеше добре.
- Не искам – той избута ръката му.
- Не си ял нищо, ще пътуваме цял ден, не се знае къде ще спим.
- Не съм гладен.
     Гърлото го беше свило. Как можеше да преглъща препеченият хляб, прясните парчета месо и зелената салата, след като му горчеше толкова много?
- Виж какво – Алекс явно усети каква беше работата, пусна колана, който имаше намерение да закопчае и се извърна към него на седалката – още дори не сме стигнали. Ако не открием тази, все ще намерим някоя. Ако пък не – в Русия има стари вещици, които могат да възкресяват и мъртви.
- Мислех, че мразиш Русия – все пак реши да говори Майк.
- Мразя я, но ако се наложи, ще отидем дори там. Няма да оставим хлапето, Майк, той ми е като по- малък загубен брат, който все трябва да измъквам от каши.
Майк се усмихна.
- Мислех, че е Честър. Той е специалист по кашите.
- Всичките – махна с ръка Алекс. – Освен това аз поех отговорност, ти не си. Той обвинява мен защото аз му казах, че ще е добре.
- Той не го мисли...
- Напротив – по лицето му премина сянка на отвращение. – Аз му обещах да го вдигна на крака. Все аз съм този, който се изхвърля. Бъди спокоен – каза му. – Ако ще мрази някого, това няма да си ти.
Запали двигателя и джипа излезе от алеята.
 

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-04-04
прочитания: 71
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход