uFeel.me
От любов
Автор: VZ_Dobreva,  8 май 2013 г. в 16:18 ч.
прочити: 282
Когато се връщах във времето назад, съвсем не нарочно, просто спомени изплуваха в мислите ми, пред очите ми и се настаняваха удобно върху сърцето ми, за да ми тежат. Изпитвах много силни, и множество от смесица на чувства. Изпитвах тъга, защото онези дни ми липсват, изпитвах самота, защото ми липсваше радостта от онези дни, изпитвах чувство на вина, за това че някога съм го наранявала, изпитвах съмнение дали ми е простил за грешките, изпитвах мъка, за това че някога не бях по-умна, по-разсъдлива, изпитвах мъка от това че съм сама, изпитвах тревожност и тъга, за това че сега не зная къде ми е Любовта, как е, справя ли се с мъката. Също така често изпитвах чувство, че някога всичко е била една лъжа, че някога може и да ме е обичал, но вече не, че някога съм му липсвала, но вече не, че някога е бил готов на всичко за мен, но вече не, че някога е искал да бъда неговата жена,но вече не. Понякога се чувствах като глупачка, като малка, наивна глупачка, която се е хванала на въдицата на опитен рибар, който я примамва много умело, като и казва всичко онова което тя иска да чуе, и й обещава всичко онова което иска да получи.Чувствах се като нещастница, за която него го боли, за нещастница, която му причини много беди, нещастница, която той иска да забрави, или вече я забравя, или вече я е забравил,като нещастница, която страда за мъж, чиято любов никога не е била достатъчна. Понякога се чувствах като рибка, рибка в неговите любовни и житейски мрежи.Понякога, в едни от най – слабите си, или в едни от най-силните си лъжовни моменти, сред най – слабите, изпитвах силен гняв, мислех , че любовта му никога не е била достатъчна, че е страхливец.Мислех, че винаги тайничко е желал това, което се случва сега- спокойствие, самота, тишина, свобода. Мислех си, че един истински влюбен мъж, който дава обещания за вечността, който иска заедно да имаме деца, не би се отказал от мен, на каквато и да е цена. Съгласно условията, които ни поднася живота, той винаги можеше да намери начин пак да ме обича, а не да се отрича и сам да си противоречи. Друг път си мислех, че аз съм силно, борбено момиче, което може да се справи с всичко. Мога да понеса всяка болка, всеки миг, минута, час, ден, седмица, месец или година на страдание и изчакване. Мислех, че той е моята съдба, моя живот, моя единствен, и да потвърдя, дори и в онези лоши мисли, за друг никога не съм мислела. Мислех „ това е лош период за нашата любов“ , „той се е отдал на себеотрицание, под влияние на всички проблеми“, „ той ме обича безумно, направи толкова много за мен, време е да си почине“, „ време е да понеса болката, която той изпитваше заради мен“ . Мислех си: „Това е просто буря в моето сърце и рано или късно дъгата ще изгрее“, „Аз го обичам, той ме обича, Бог е с нас“, „Това е изпитанието на живота, което ни подготвя за всички изпитание, когато ще дойде ред да изпълним обещанията си“. Мислех си: „Живота е суров с мен, защото ме подготвя за нещо велико, ако не в историята на света, то в моята лична история и историите на хората около мен, които ще променя“, а си мислех и че съм изпаднала в дълбока, много дълбока депресия. До скоро откривах утеха в музиката, вече не действа, откривах утеха, в това да разказвам на хората каква зла съдба имам, да обичам забранения. Живеех ден за ден, и във всеки ден през главата ми минаваха всички тези хиляди мисли, често изпитвах непоносимост към неща, които някога са ми били приятни, правех единствено онова, което беше заученото от времето от когато не го познавах и след като той навлезе в живота ми пак го правех, почти постоянно бях с втренчен поглед някъде, където картината не беше съвсем цветна и , или мислех, или просто нищо не мислех, или рисувах с поглед образът му. Говорех малко, предимно философии, които научавах от всичките книги четях, за да запълня поне част от времето си и да не полудявам от мисли, или говорех глупости, в поредната си пристъп на лудост, или отричане на реалността. Почти не се усмихвах, когато го правех, бях иронична, или ако нещо ми е наистина смешно, опитвах се да се смея, но ми трепереха мускулчетата по лицето и усмивката ми бързо се скриваше, обяснявах си го по следния начин – бях толкова мотивирана на бъда сериозната лейди, непробиваема, ненараняема, недосегаема, неразгадаема, погледът ми често се променяше, но никога не изневеряваше на сериозната, и на желанието, ако на някой му е чудно защо съм такава просто да гадае, да се чуди и мае, а на мен сякаш имаше окачена табелка, която гласи „ не се закачай мен, не знаеш коя съм, какво съм преживяла, какво преживявам, и ако само ме доближиш ще пострадаш“. Живеех ден за ден, вглъбена в моята любов, надявайки всеки ден да е ден, който ще получа някаква вест от него, не по принуда, или надявайки се да дойдат предполагаемите дни, в който може би ще го видя. Да, очаквах тези дни с най-голямо нетърпение, и ето че отново се блъскаха мисли в мен. Понякога си мислех, че искам просто да го видя да го видя отдалеч, само да го видя, без той дори да подозира. Друг път си мислех, че искам да застана лице в лице с него, а тогава имаше много начини, по който да постъпя, да се разплача и да избягам, или просто да стоя и да го гледам, като хипнотизирана, да, той беше моята хипноза, която ме преследваше ежедневно и ме изолираше от целия външен свят, или да се правя на приятно разсеяна, да се забавлявам с нашите общи познати, и да му изпращам любовта си с очи, от време на време и да го докосвам уж неволно. Трети път си мислех, че може да избягаме за малко от обстановката, и отново да си създадем обстановка само за двама.Но естествено в главата ми се блъскаха и мисли, как би реагирал при всеки един от начините, и ставаше все по-сложно и по-сложно. Отново се опитвах да гадая бъдещето, в което понякога вярвах, понякога не. Вярвах в убежденията си, че го познавам много добре и не би устоял ако му се отдаде възможност да ме доближи Просто вярвах във всеки момент на нещо различно. Бях полудяла от мисли.

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me