Страха, дами и господа, всички вие го познавате. Аз също, но ще твърдя обратното до края на разказа. И всъщност, не става дума за мен.
Той притежаваше много качества. Имаше и грехове, и добродетели. Дали го познавах? По- добре от себе си. Опасен беше момента обаче, в който той можеше да твърди,че познава мен.
Той самият беше опасен, а самият факт, че някой знае твоите копнежи и страхове (ама аз нали нямам такива), и е готов да ги използва срещу теб, е направо плашещ.
Той. Той имаше коси с цвета на злато, усмивка, която би разтопила и айсберг, и очи с цвета на страха. Тъй дълбоки и упойващи, тъй хипнотизиращи и притегателни. Докато се усетиш вече си нагазил във води, в които не би стъпил дори след употребата на твърд алкохол.
Той те караше да вършиш глупости заради самите глупости. Беше способен да ти въздейства, да те манипулира, да си играе с теб, и без да се усетиш се превръщаш в пеперуда, летяща към смъртоносния му пламък.
Кой беше той, ли? Моят демон и моят ангел. Моят грях и моята съвест. Този, който ме вкарваше в нечувани неприятности, и си залагаше главата да ме изкара от тях. Този, който не признаваше \"НЕ\" за отговор и не даваше заден ход.
Той беше повече неща, отколкото мога да изброя . И никога не е спирал да бъде.