StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 161,689
   Потребители: 12,331
   Автори: 3,987
   Коментари: 305,988
   Точки: 2,626,838
   Съобщения: 143,467
   Лексикони: 4,478
   Снимки: 10,755

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Обеща ми небе

Обеща ми небе

А после ме захвърли като камък

Обгърна ме с ръцете си

И ме вледени до кости

 

Истината в твоите лъжи,

съмнението във вярата ти

Всичко, което си създала ти остави да се похаби

Истината в твоите лъжи,

съмнението във вярата ти

Всичко, което аз постигнах, а ти не можа

 

За това аз няма да бъда този

Който ще изостави всичко на парчета

А ти, ти ще останеш сама

Сама с всички свои тайни и разкаяния

 

 

     Само ден след изслушването, медиите бяха гръмнали.

„Скандал в B.L.O.O.D.

Китаристът на една от най- скандалните рок групи съди жена си”

„ Обвиняват Алекс от B.L.O.O.D. във вампиризъм.”

„ Поредната драма в бандата на вампирите, колко ще издържат този път?”

- Проклети папараци – Майк изключи телевизора и метна дистанционното на фотьойла, Уил беше седнал с гръб към прозореца и свел глава с ръце на тила си, аз се бях качил на облегалката на дивана и не реагирах. Честър се беше затворил в стаята си, не излизаше цял ден.

- Сякаш цялата простотия с делото не ни стига...

- Аз ще се погрижа – казах и се спуснах на земята.

- Пак ли? – Уил ме погледна. – Не насилваме ли късмета си?

- Ще дам изявление довечера – обясних и се сдържах да не му кажа нещо повече.

- Какво изявление? – Майкъл ме погледна.

- На живо. Ще опровергая слуховете и ще им дам каквото искат – тема за клюки, този път дошла лично от нас.

- Това едва ли ще е достатъчно...

- Не, но ще им затвори устата, поне докато нещата в съда се решат.

     Пуснах съобщение във официалният ни сайт и всички страници, че довечера ще говоря, веднага заваляха сърчица и харесванията достигнаха трийсет хиляди, имаше опасност компютъра да прегрее, за това се включих към локален сървър.

- Седем и половина е – Майк поглеждаше часовника. – Сигурен ли си, че не е добра идея всички да говорим?

- Трябваш ми ти – повторих. – Другите може да се повят по някое време, не искам тълпи.

Бях седнал на синият диван, осветлението беше достатъчно за да се вижда всичко, и все пак някак интимно приглушено, бях оставил чаша вино на масата пред мен, нагласих камерата и кимнах на Майк и Уил, Тони беше встрани, Честър не бе пожелал да се включи. Уил щеше да отговаря на въпросите.

     Осем часа местно време, натиснах клавиша и предаването на живо започна, прекъсна за момент, феновете се втурнаха да коментират, главно глупости и спам съобщения.

- Здравейте, смъртни – казах и се подсмихнах на себе си. – Алекс на линия.

- Хей – Майк се надвеси през облегалката. – Аз съм Майк, ние сме B.L.O.O.D.!

Уил ми даде знак да продължа.

- Във връзка с последните шитни, които медиите бълваха по наш адрес, реших да ви разясня как стоят нещата.

- Лейси от Оклахома пита как е Майк – прекъсна ме Уил.

- Добре съм, благодаря – каза той и се усмихна някъде над главата ми. –

„Алекс, ще ме ухапеш ли?” прочетох в бързо сменящите се съобщения.

- Първо – наведох се напред – бяхме обвинени, че сме вампири. Какви други да сме, по дяволите, таласъми ли?

От чата под видеото избликнаха засмени иконки, подсмихнах се иронично, надигнах чашата с вино и отпих показно.

- Алекс – Тони премина пред камерата и понечи да ми вземе чашата – пак ли си отворил запасите? Колко пъти ще ти казвам... За кризисни моменти са!

Изгоних го, предизвиквайки еуфория у гледащите, от 800 бройката стана двойна.

- Мейсън от Уинчестър пита какво всъщност се случва с делото. Казва: „Всички подкрепяме Честър!”.

- Делото – сведох поглед, косата трепна покрай лицето ми. – Случва се това, че Чаз е идиот и позволи на смъртна да му завърти главата.

Някои от феновете публикуваха плачещи иконки, главно момичетата.

- Честър е наш брат, и ще се борим да спечели делото и да задържи детето си. Ако искате да ни подкрепите, можете да го направите в официалната ни страница, има приложение, в което можете да оставяте съобщенията си.

Още стотина преглеждания и харесвания.

- „Къде е той?”- пита Мей, Япония.

- Спи – отговорих. – Поканих го да се включи, но е изтощен. Не съм му изпил кръвта – вдигнах ръце, Майк се позасмя, дойде и седна до мен. Беше схванал какво се опитвах да направя.

     Дойдоха още няколко въпроса относно делото, останалите бяха от рода дали живеем заедно, на едно място ли спим, някаква фенка писа, че е публикувала фен фикшън* за нас, подобни неща не четях.

- Знаете ли, ожаднях – казах. – Някой ще предложи ли свежа кръв?

Уил се обади, че ще пасува, чатът беше засипан от предложения, Майк се направи на засегнат.

- Моята вече не ти ли харесва?

Буквално можех да чуя как фенките пищят и припадат от другата страна на линията.

- Твоята кръвна група не ми допада – казах подобаващо и вдигнах два пръста в знака за мир, който ние бяхме променили във “V” за вампир.

- Ние бяхме Алекс и Майк...

- И Уил – той се показа пред монитора и помаха.

- И Уил. Слънцето залезе, време е да изляза и да убия някого, поне да има за какво да ме съдят след това!

Връзката прекъсна и аз издишах шумно.

- Мисля, че беше добре – кимаше Майк.

- Сериозно? – погледнах го. – Няма да ме започнеш с конското?

Той не отвърна, беше му някак леко днес, въпреки всичките ни главоболия. Дори се забавляваше от цинизмите ми срещу правната система.

- Благодаря ти за това, което правиш за групата – кимна той, вече сериозен.

- Нали е моя – смигнах му и станах.

 

     Отново седях на покрива, май ми ставаше навик. Предполагам просто ми беше в природата да оставам сам.

     Мислех си какъв глупак съм, как съм се самозаблуждавал през цялото време. Пукаше ми за тези хора долу, за момчетата. При други обстоятелства бих напуснал, така бях правил в миналото, ако нещо бе заплаха за мен го изоставях. Но сега се бях приобщил, имах какво да губя.

     Хората си мислеха, че умирането беше гадната част от живота, че смъртта беше най-страшното, което може да ти се случи, всъщност не осъзнаваха, че да загубиш нещо, на което държиш беше много по- страшно. Бях се сблъсквал с това преди, бях губил приятели, изгубих и жената, за която бях готов да продам безсмъртното си сърце. А после хората се питаха защо у мен не бе останала човещина. Сякаш някой би могъл да живее с всичко това.

 

     Когато в сряда се явихме отново в съда, както и се очакваше експертизата от снимките даде положителен отговор, дори това на фотографиите да не беше Емили. Въпреки, че въпросната изневяра не беше най-важният довод, това наклони везните в наша полза, в полза на Честър.

Гледах го как се тресе безмълвно на мястото си, той съжаляваше, не искаше да причини това на жена си, и на двамата. Но гледах и нея, как бе започнала да съжалява виждайки, че ще изгуби всичко заради лъжите си. Не можех да позволя той да се върне при нея и тя да съсипе живота му, да го оставя да живее с напразни обещания.

     Хората много пъти ме бяха съдили за това, че се намесвах в живота им, че изземвах решенията от ръцете им. Че дори бях превръщал някои от тях. Аз нямах тези скрупули, упреците им преминаваха през мен като сенки. Хората така и не се научаваха, че има един правилен начин да решиш всичко, и останалото е губене на време. Те забравяха също, че нямаше да живеят вечно за да оплакват грешките си.

- Тишина в залата! – съдийката потропа с чука по бюрото си и всички притихнаха, дори слабото хлипане на Емили заглъхна отляво.

- Какво решиха съдебните заседатели?

- С Двайсет и седем гласа за и три против, съдебните заседатели гласуват за Честър Уайт да получи попечителството над дъщеря си.

- Присъждам попечителството над детето на баща му – съдийката се изправи и удари с чука по бюрото. – Делото се закрива!

     Плачът на Емили можеше да се чуе дори над бързащите към изхода крака, скърцането на столове и гласовете на напускащите залата. Честър се беше обърнал натам, инстинктите му подсказваха да отиде и да я изправи, да прегърне слабата жена и да я утеши. Може би и аз някога щях да направя същото.

- Изкарайте го от тук – казах на Майкъл и им направих път към вратата.

    Може би щях да горя още един живот в ада, задето бях разделил майката от детето й. Това далеч не бе единствената ужасна постъпка в живота ми.

    Но тук и днес аз защитих приятел, а това означаваше много повече за мен от всякакви морални норми.

     Честър предпочете да продължим турнето си, и после да се погрижи за Ейми, оставяйки я по- дълго с майка й. Никой от нас не възрази, но и никой не беше съгласен. А това беше първото ни турне, в което той не участваше, дори да беше там. Излизаше с нас на сцената, свиреше, после се напивахме по стаите, но желанието му да свирим си беше отишло.

- Трябва да направим нещо за него – тъкмо казваше Тони, навил крачолите си и провесил крака от края на сцената, концерта беше свършил и хората се бяха разотишли. – Никога преди не съм го виждал такъв.

- Струва ми се, че щеше да е по- щастлив ако бяхме загубили делото.

- Не говори глупости, не можехме да оставим алчната му женичка да вземе всичко...

- Сериозно ли ще говорим  за това, на турне сме!

- Добре – тросна се Тони. – Да говорим  за фенки. Ти колко забърса днес? Нула? Както винаги! 

     Седях и ги слушах, не се намесвах, мрънкането им започна да ми омръзва.

- Хей, къде тръгна?

Тони вдигна очи към мен, когато се изправих и поех към стълбите в края на сцената.

- На слънце, къде може да отива, непоносим си!

- Аз ли съм непоносим? Ти вечно даваш съвети но никога нищо не правиш сам!

Всъщност отивах до буса да си налея едно и да проверя как беше Чаз.

     Когато вратата се плъзна встрани към черната стена на автобуса, изрисувана с червени капки кръв под логото ни, можех да усетя колко по- хладно беше вътре. И тъмно. Всички пердета по прозорците бяха спуснати, климатика бе усилен до дупка, беше тихо като в гробница.

Първо отидох да си налея едно, мернах отражението си в стъклото над минибара, питах се защо ли момчетата не се плашеха от мен, аз бих.

     Изгълтах алкохола на екс и влязох без предупреждение в спалните помещения, не се изненадах, че намерих Честър излегнат на своето легло все още с кецовете и мрачното си изражение. Беше рошав, с омачкани дрехи, брадата му бе набола, очите му бяха празни откъм живот.

- Какво искаш – изломоти, измъквайки слушалките от ушите си, от които се чуваше музика с децибели достатъчни да те оглушат. – Майк ли те прати?

Поклатих глава.

- Ставай – казах. – На турне сме, не на почивка. Няма да те оставя да се разлагаш тук.

- Тук ми се стои – възрази той и ми даде гръб.

- Не си спомням да съм те питал.

Преди да се усети се намери на земята, поведох го навън.

- Не ми е до глупости, Алекс! – възпротиви се Честър. – Сериозно ли мислиш, че като се държиш като задник ми помагаш?

- Сериозно ли мислиш, че ми дреме колко ти е криво за тая пиявица, жена ти? Не ти спечелих делото, за да се вмирисваш в буса по цял ден! – вече му скръцнах със зъби, той се спря и застана срещу мен.

- Спечели го с измама! – замахна Честър.

- Да, а тя ти взе домът и детето с измама! Научи се да играеш според правилата на опонента си, иначе цял живот ще целуваш задници!

     Очаквах да ми шибне един и пак да се върне в леглото, вместо това той буквално се свлече на една от седалките, бяхме излезли в пътническият салон. Както беше вбесен и готов да удря, той просто се строполи там и започна да плаче, като някаква проклета развалина.

- О, страхотно, сега и бавачка ли станах? – попитах.

Той не реагира, скри лицето си в шепа и измърмори нещо неразбираемо.

- Какво да кажа на детето си като се прибера? Как да й обясня защо майка й я няма? Аз съм недоразумение, не мога да бъда родител!

- Ти си на трийсет и две, нормално е да не знаеш как да бъдеш родител.

- Ти ли ще ми разправяш – жегна се той. – Колко деца си отгледал? Колко живот си създал?

После реши, че е прекалил, вдигна ръце и започна да се извинява, седнах на срещуположната седалка и го погледнах.

- Едно – казах.

Честър мигновено спря да се самосъжалява и впери очи в мен.

- Какво говориш... Имал си дете?

- През 1753 – започнах. – Имаше семейство, което ме прие по време на бурите в Казакстан, Каменогорск. Не бих могъл да оцелея навън, бях излязъл много от периметъра на града но имаше самотни къщи, хора, които живееха отделени. Реших че е идеалното място да остана докато пясъците спрат да валят, щях да имам и свежа кръв за седмица.

- Какво стана? – Честър беше се подпрял на гърба на предната облегалка тапицирана в синьо, гледаше ме с леко увиснала челюст и неприятно предчувствие.

- Възрастно семейство ме прибра – казах, виждайки пълното лице на жената и простото излъчване на мъжа, като да бяха пред очите ми. – Живееха в дървена колиба, имаха една дъщеря. Предложиха ми подслон, аз чаках удобният момент да ги убия.

- Уби ли ги? – попита Чаз, захласнат в разказа ми.

Още си спомнях мирисът на оставено да се суши месо над вратата на килера, дрипавата завеса, която го разделяше от общото помещение, грубо скованата кръгла маса, цветните черги по пейките.

- Да – казах. – И двамата.

- А момичето?

Не знам защо, но не можех да го погледна.

-  Тя се казваше Малика. Означава нощ. Родителите й смятали, че като я кръстят на нощта, нощните демони няма да я нападат и ще стоят далеч от нея.

- Уби ли я?

- Тя имаше къдрава руса коса, мургаво лице, беше на десет. Не – поклатих глава. – Не я убих. Взех я със себе си, когато бурята отмина потеглих към Русия, установих се в Новосибирск, почти до южната граница. Намерих си дом, тя трябваше да остане някъде.

- Грижил си се за нея – Чаз седеше, вперил поглед в мен, не знаех какво виждаше.

- Аз убих родителите й.

- Но нея си оставил жива, не си я изоставил.

- Нея не – казах. – Много други като нея нямаха този късмет.

     И двамата замълчахме. Не знаех какво мислеше той за мен, знаех какво аз изпитвах. То прогаряше вътрешностите ми.

- Питам се дали името й беше причината да я оставя жива, или нещо друго.

- Майк знае ли? – попита ме той, сепнах се.

- Не – рекох. – Не знае.

- А тя знаеше ли какъв си?

- Знаеше – кимнах. – Знаеше и какво бях направил.

- Какво стана с нея?

- Когато беше на шеснайсет каза, че иска да поеме по свой път, събра си нещата и напусна къщата.

- Грижил си се за нея шест години! – очите на Честър щяха да изскочат от черепа му.

- Шест години са нищо, човече, едно мигване време.

     Отново замълчахме, той чак сега се върна на темата за семейството си, и сравни двете ситуации.

- Искам най- доброто за Ейми – каза ми. – Какво ако съм сбъркал и е трябвало да я оставя при жена ми? Какво ако постъпката ми е правилна, но така ще навредя на нея?

- Постъпката ти е правилна – казах и станах на крака. – Ти искаш най- доброто за нея, това е достатъчно.

- Винаги съм си мислел – той се усмихна тъжно – какво е да си като теб, да решаваш без да се налага да се изправяш срещу последствията.

- Винаги има последствия – поклатих глава.

- Но не за теб.

- Не знаеш с какво се налага да живея – опитах да приключа разговора.

- А може би искам да знам.

Гледах го и го усетих, той искаше кръвта ми, искаше да разбере повече.

- Предложи на Майк да го превърнеш, би ли предложил на някой от нас?

- Не бих допуснал да се стигне до там – отвърнах.

- Аз не бих отказал, ако го направиш.

Гледах го, дали въобще си вярваше?

- Не бих ти предложил.

- Защо, Майк по- специален ли е? – засмя се.

- Защото ти не би издържал да живееш по този начин.

- Да съм по-силен?

- Да си мъртъв за света.


Какво ме вдъхнови?!
*Фен фикшън (fan fiction) обикновено е разказ на читател като продължение или негово интерпретиране по дадена творба. Случва се при известни групи/филми/актьори/персонажи в сериали или видео игри, феновете да съставят своеобразна романтична или сексуална връзка между участниците, което в повечето случеи се приема негативно от страна на самите хора, въвлечени в чужди фантазии.
vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-04-29
прочитания: 76
точки: 7 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход