StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,554
   Потребители: 12,345
   Автори: 3,997
   Коментари: 309,786
   Точки: 2,639,042
   Съобщения: 139,093
   Лексикони: 4,485
   Снимки: 10,763

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Няма случайни неща

          Фръц наляво, фръц надясно – въртеше съблазнително задните си части, събираше погледи, а мъжките вратове се изкривяваха след стройните й крака и дългата цепка на полата. Буйните й коси се вееха и блестяха като коприна. Женската завист беше неописуема и хвърляше “плюнки” и “кал” по цялата й същност, без да я познава. На нея не й пукаше кой какво и защо ще каже. Беше претръпнала. Не обръщаше внимание на никого, сякаш светът беше свършил и нямаше около нея нищо. Не беше гордост... Не беше самочувствие…Не беше безочливост... Не беше женска суета... Беше нещо естествено. Никой обаче не знаеше, че момичето просто по своему е нещастно и не разкриваше душевната си болка пред никого. Приятелите й се досещаха, съчувстваха й, но се чудеха как да й помогнат и затова не повдигаха въобще въпрос за нищо.
           Служителите от другите отдели тайно шушукаха, че някоя ревнива съпруга е накарала известен само на нея извършител да плисне киселина в лицето й преди две години. Дълго отсъства от работа. В полицията се съмняваха, че е настъпила някого със статиите си, но така и не откриха нищо съмнително. Може би човекът беше маниак.
          Когато Яна Маринова се върна след операцията, никой не смееше да я погледне в очите, сякаш беше прокажена. Затова сложи и тъмни очила – искаше да прикрие зачервените си от безсъние и плач очи. Тя нямаше вина за случилото се, но мъжът на сърцето й не понесе белезите по лицето й и един ден просто си тръгна, нищо че плануваха да се оженят същата есен, преди инцидента. Явно харесваше външността й, а не душевната й красота. Опитваше се да го забрави, но не правеше нищо, не излизаше с никого, странеше вече и от роднини, и от приятелки . Започна да се примирява с мисълта, че минава в категорията “стари моми”…
         Сега бързаше. Кабинетът му беше в дъното на коридора. Почука плахо, влезе и поздрави тихо. За какво ли я викаше?
         - А, Маринова, ти ли си? - попита Главния, като че ли не знаеше коя е. Погледна я изпод вежди и след минута мълчание продължи:
         - Станала е авария в промишления комбинат, оня дето е на двадесетина километра от града… Имало е пожар... и няколко човека са пострадали. Виж, вземи фотограф, кола и... тичайте да видите! Отразете причините и гледай статията да е хубава! Да има и повече снимки... Побързайте, че конкуренцията е голяма, нали знаеш? Искам първи да съобщим истината, а ти умееш да предразполагаш хората…
          Когато пристигнаха, колите на “Бърза помощ” и полицията бяха вече там. Директорът на комбината се сопна:
        -  Ей, това журналистите сте голяма напаст! Вадите на човека душата…. Нищо не зная… Оставете ме намира!
        Маринова се огледа. Търсеше познати лица. Видя две - първото беше на единия доктор, който преглеждаше пострадалите, но тя не се сети в първия момент откъде го познава, а и не искаше да го притеснява точно в този момент. Второто лице беше на нейния съученик Любо. Оказа се заместник на директора. Зарадва се като я видя:
        - О, Янче! Откога не сме се виждали? Какво те води насам?.. Що ли питам и аз. Ясно!… Ела, ела! Да седнем в кафенето, а?...
        Поръча й билков чай, защото знаеше, че не обича друго. Беше видимо притеснен. Не дочака тя да го попита, а сам започна:
       -  Не бързайте още със заключенията. Полицията ще разследва. Не се знае нищо – има няколко фаса открити и туба от бензин. Може случайно да е, а може и нагласена работа да е... Нямаме нищо, което да прикриваме... иначе да съм ти казал... Знаем се отдавна, нали?
       Яна благодари. Излезе от заведението и потърси доктора. Сети се откъде го знае. Сотиров беше в екипа от “Клиниката по кожни изгаряния” когато й правеха операцията. Симпатичен, мил, любезен и вечно усмихнат, той не откъсваше очи от нея и постоянно й даваше кураж при дежурствата си... Искаше да го попита за състоянието на пострадалите. Напразно - линейката беше заминала. Маринова намери фотографа и разбра, че беше направил необходимите снимки. Качиха се в колата и в болницата потърсиха Сотиров.
       - Пациентите са вън от опасност. Ще се възстановят бързо – каза им докторът, усмихна се и продължи – А вие изглеждате прекрасно, госпожице Маринова!
       Яна се смути, извини се и се разбърза под предлог, че работа я чака…
       След няколко дни всичко се разясни около пожара. Кражба на бензин, скрита туба, немарливост от страна на двама пушачи, които хвърлили фасовете си там, където не трябва... и белята станала. Имаше уволнения, наказания, признания, но това не учуди Маринова. Озадачи се когато намери една сутрин на бюрото си букет от пет рози и покана за концерт на Тото Котуньо, любимият й италиански певец. До тях стоеше визитката на доктор Иван Сотиров. Младата жена се усмихна и дори се размечта...
       Телефонът иззвъня и тя трепна от вълнение, когато чу гласа му:
       -  Госпожице Маринова…Яна…аз…аз, вие…Аз … такова... Харесвам те много... Още от първия миг, когато те видях… Ще дойдеш ли на концерта?
       -  Благодаря много, докторе !... За всичко!... Ще дойда с удоволствие…
        После имаше и други концерти, още срещи, много целувки и всичко не свърши само с това, а сложиха началото на един съвместен живот и бяха сигурни, че в живота няма случайни неща...


Рая Вид, 2012


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2013-11-03
прочитания: 236
точки: 28 (виж далите точки)
коментари: 11 (виж коментарите)
препоръчано от: 21 (виж препоръчалите)

Вход