StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,047
   Потребители: 12,369
   Автори: 4,005
   Коментари: 318,829
   Точки: 2,648,445
   Съобщения: 155,745
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,762

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Няма "Завинаги"

     Седяха в някаква пицария и се смееха, Тони беше откраднал вилицата на Уил и свиреше по чинията си, а Уил си беше нарисувал мустаци с кетчупа. Майкъл се опитваше да спазва благоприличие, но не след дълго също се разсмя, гледайки как Чаз се опитва да нарисува Алекс.
Гърбът на Тони, неговата ръка, сега всичко му се струваше маловажно.      
     Уил си беше довел момиче, хубавичка русокоса девойка, с която излизаше от известно време, тя се кикотеше и ги снимаше, беше наистина мила и всички я харесаха.
Донесоха им по нещо за пиене, Саманта им наля, влизайки в ролята на домакиня, Тони и Честър вече се дуелираха с вилиците, всички бяха забравили храната и се забавляваха.
- Знаете ли, никога не съм си представяла, че сте толкова отворени и естествени – каза им тя. – Пред медиите сте направо страховити.
- Това е заради вечерята – обяви Уил и избърса кетчупа от лицето си. – Като се наяде човек и всичко се променя.
- Тогава като се приберем ще ти наготвя – тя го прегърна, Уил й се усмихна топло.
- Мое е, дай ми го! – Тони се пресягаше през Алекс за кетчупа, стисна бутилката и той хвръкна през масата и уцели Майк. Двамата замръзнаха.
- Добре, писна ми! – той взе своето парче от недоядената пица и го хвърли по тях, Саманта закриваше устата си с ръка и се смееше, гледайки как от разни места хвръкна храна. Накрая Уил отвори бирата си и ги окъпа всичките, от съседните маси ги гледаха и коментираха.
- Благодаря – Алекс изтръска ръце, цялата му коса беше мокра.
- Така няма да ми се качите в джипа – заплаши ги Майк и стана да се измие, но и на неговото лице бе изписана усмивка. Върна се и вдигна наздравица.
     Всички бяха живи и здрави, продължаваха живота си, смееха се заедно, Алекс прихвана погледа му и разбра какво си мисли.
Мога да накарам това да трае вечно. За теб. За всички тях.
Майк го погледна и продължи да се усмихва, но в очите му се забеляза тъга.
Най- ценното на подобни моменти е, че са мимолетни.
Сетне стана и отиде пред заведението да изпуши цигара.
- Мислех, че си ги спрял.
     Сянката на вампира се появи до него, само на някакви си метри от шумния булевард. Вътре момчетата продължаваха да се забавляват, животът малко по малко отминаваше.
- Не съм – Майк вдигна ръка да запази огънчето, дръпна си и избълва кълбо дим.
- Знаеш, че не е вярно – каза пак без да го поглежда, опря се с гръб към стената и вдигна десният си крак, подметката му се запря на мазилката. – Не е нужно всичко да е мимолетно.
- Нима бихме ги оценили, ако се случваха всеки ден? – Майк се извърна към него и го погледна, издишайки миризливият дим.
Алекс си пое въздух и поклати глава.
- Аз съм мъртъв, а ги оценявам.
- Искам да живея, днес, тук – Майк се взря пред себе си в нестихващите светлини на града – какъвто съм. Утре ще се срещнем отново.
- В Рая? – изпръхтя дългокосият и се извърна механично да види кой излиза. – Нали знаеш, че мен няма да ме пуснат там?
- Няма Ад и Рай, приятелю – тъжно отвърна Майк.
- Точно ти ли го казваш?
Някаква кола паркира пред тях, слезе група хора и влезе в ресторанта, други излязоха.
- Всеки живее в един собствен Ад. След като умрем, няма да е по- различно.
- От кога говориш против Библията? – поизвърна се срещу него Алекс, вече с явен интерес.
- А ти от кога си в нейна защита?
- Наистина ли точно ти ще ми разправяш, че няма Ад? Че не ме чака след като умра? Защо мислиш още съм жив? Не искам да попадам в него!
Нотка на гняв и същевременно отчаяние се прокрадна в гласа му, веселото настроение малко по- малко бе отшумяло.
     Майк загаси цигарата си и хвърли фаса във високото конусовидно кошче отдясно на вратата. Подсмихна се, беше нелогична реакция. Косата хвърляше сянка над очите му.
- Няма Ад. Не и такъв с огнени ями и демони. Не е по- различен от онова, което ни се случва тук. Аз бях в Ада – погледна го – когато всичко с Тони и с теб се случи. Нямаше по- ужасно чувство и всеки един ден беше кошмар за мен. Нямах сили да живея, не мога да кажа, че бях жив.
Алекс сведе глава, изпита вина заради отсъствието си.
- Ти можеш ли да си представиш нещо по- лошо? – попита го без да го поглежда. – От смъртта на Трейси, да речем?
Чувайки името й, вампира се сви.
- Нима може да почувстваш нещо по- лошо от това да видиш как някой, когото си обичал е изтръгнат от ръцете ти и убит по такъв начин? Че нямаш абсолютно никаква сила да го върнеш? Дори да се сбогуваш с него? Да го утешиш, да му обещаеш мир?
Очите на Алекс плувнаха в сълзи, две от тях се отрониха и безмълвно се разбиха в цимента, червени като кръв.
- Не – каза тихо.
- Каква гаранция ми даваш, че ако ни превърнеш, утре някой все пак няма да ни убие? Нима има нещо такова като вечен живот? Всяко нещо все някога свършва.
- Не мога – прегракнало отвърна той.
    
     Изминаха няколко минути, преди някой от тях отново да проговори. Колите си минаваха, свиреха с клаксони, бръмчаха, минаваха хора и говореха високо, вдигаха шум, смееха се. Прозорците в мрака светваха и изгасваха, носеше се музика, мяукане на котка, лай на куче… Един безспирен кръговрат, само че от различни хора. Едни идваха, други си отиваха.
     Когато заговори, гласът на Алекс беше нисък, почти гробовен, сякаш идваше от някакво друго измерение, шепнеше и едновременно ръмжеше.
- Няколко шибани месеца и на теб ти се е искало  да се откажеш от живота – обърна се към него. – А ме принуждаваш да живея сам, след някоя и друга година, завинаги.
- Няма „Завинаги” – прекъсна го Майк. – Нищо не трае „завинаги”. И ти няма да бъдеш сам, ще срещнеш нови хора, нови приятели, ново момиче и ново семейство…
- Ти си тъпак – прекъсна го Алекс и се изсмя с обида. – По- добре от всеки друг би трябвало да знаеш, че душите се свързват и се намират по свой собствен път. За всичките си триста седемдесет и седем години, в които съм живял, не намерих такива, бях сам.
- Никога не си сам – повтори Майкъл. -  Бог е с теб. И с мен, и с всеки един от нас.
- И в това ли вярваш? – с презрение попита вампира. – Къде беше Той, когато аз умирах толкова пъти? Къде беше, когато губех хората, които обичам, един след друг, и времето заличаваше лицата им от съзнанието ми? Къде беше, когато ловците изтръгваха вътрешностите ми, един по един, и гледаха как плътта ми се събира отново?! Къде беше?!
     Осъзнал, че вече бе започнал да вика, а зъбите му бяха лъснали и видимо издължени, Алекс се притаи обратно до стената и остави косата да падне и да скрие лицето му. Почувства се предаден и сам, и отново бездомен.
- Изпрати ти мен – достигна го гласът на Майк отдясно. – Даде ти шанс. Можеше да свършиш сам на онзи път, но аз се появих, дори нямах работа там.
Алекс вдигна ръка и я прокара по лицето си, чувстваше се уморен.
- Дори не знам защо тръгнах за Ню Йорк в онзи ден - продължи той. - Нямах спешна работа, имах толкова нерешени дела в Джърси. Исках да се откъсна, исках промяна, исках да поема живота си в свои ръце и да не стоя на едно място. Бях само на осемнайсет, непълнолетен хлапак с гадно минало, без родители, и банда кретени, които ме чакаха у дома и разчитаха на мен. Бях на осемнайсет а вече трябваше да отговарям за тях, да ги водя, да им бъда за пример… Честно ли е това според теб? Никога не е имало кой да ме води, кого да следвам.
      Двамата си помълчаха, някой пак излезе от заведението, една от колите замина, на нейно място спря друга.
- Защо, ако този твой Бог е толкова милостив и му пука за всички, ме събра с Трейси, а после я остави да умре така? – проговори най- сетне Алекс. – Защо позволи това копеле да я разчлени жива? Този Бог няма ли милост? С КАКВО тя го беше заслужила?
Гласът му затрепери, ноктите му задраха в стената и оставиха дълбоки ивици, преди да прокървят и да се обърнат.
– Никога не съм разбирал – добави тихо. – Никога и няма да разбера. Ако ти имаш отговор…
- По- добре ли щеше да се чувстваш, ако беше убил мен? – попита Майкъл. – Или някой от момчетата?
     Това дойде на Алекс като ритник в корема, той се притисна към стената и остана там без да се движи, ужас изпълни съзнанието му. Смърта на Трейси го разтърси дълбоко, но дори не би си представял… Ако някой от тях бе загинал, тогава със сигурност Адът щеше да изригне и да помете всичко.Той щеше да го направи лично.
- Нямаш отговор, нали? – подсмихна се Майк.
- Никога повече – очите на вампира светнаха в мрака – не го споменавай.
- Когато някой ден мен ме няма, ти ще знаеш къде съм бил, какво сме постигнали заедно…
- Какъв е смисъла да бъда жив, след като всичко, което някога съм имал, ще умре? – извика той. – Отговори ми! Приятели, спомени, семейството, което дори не помня, всяка една, която съм обичал, музиката… Всичко просто ще изчезне. За какво ми е тогава да живея!?
     Майк затвори очи за миг,  за да усети вибрациите на града, на живота в този момент. Не бе ли се питал същото нещо? Не бе ли търсил отговори, обвинявал Бог и отричал миналото си?
- Защото ще има утре – той го хвана за рамото и го погледна в очите, преди да влезе обратно в заведенето. – Ще има нов ден, някъде другаде, в друг свят, и ще започнем отново.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-07-13
прочитания: 50
точки: 1 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход