StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,060
   Потребители: 12,371
   Автори: 4,007
   Коментари: 318,428
   Точки: 2,649,214
   Съобщения: 152,558
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,758

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Нещо различно

     От три дни не бях излизал от стаята си, бях зациклил.
Времето беше сиво, мокро и студено. Като вампир може би трябваше да се радвам, но това изобщо не влияеше добре на творческото ми развитие.
     Бях се опънал на леглото и се взирах в наситеното кърваво на завесите, които сега изглеждаха като избелели, тъпото време отнемаше цвета на всичко наоколо, а аз исках нещата живи. Добре де, доколкото бе възможно.
     Можех да си лежа и да се цупя вечно, но гърба беше започнал да ме боли от бездействието, а и в този момент на вратата се почука.
Майк, естествено, кой друг би дошъл да ми надува главата, че лентайствах в съботния ден?
 
     Познах го още преди да свие кокалчета и да потропа три пъти, както винаги правеше. Можех да усетя стъпките му по дървеният под, вибрирането на сърцето му и отекването на досегът на живото тяло с мъртвото дърво.
     Можех да усетя и миризмата, всеки човек излъчваше различна такава, всяко живо същество, животно или растение. Живите миришат различно от мъртвите, не бих могъл да опиша това чувство, просто бях започнал да го разпознавам с годините.
     Но не това ме накара да разпозная Майкъл. Около него винаги бе витаела някаква тревожност. Трескавото бързане да направи нещо на момента, сякаш да не изпусне мига, сякаш не биваше да закъснее и секунда, и точно в този момент трябваше да дойде и да ме потърси. Затаяваше дъха си, сякаш за да не бъде твърде шумен, сякаш другите щяха да го помислят за слаб, ако се задъха, когато изкачва стълбището, и щяха да му се смеят. И сетне внимателното натискане на старинната брава, едва бутна вратата, за да не се натрапи но да покаже, че беше тук. Това беше неговият дом, но той сякаш ми искаше разрешение да влезе.
     Майк имаше нещо наум, разбрах го още когато се появи на вратата ми, за това скочих, готов да слушам, нещо трябваше да се случи в този пропит със сиво ден. Нещо различно.
- Имаш ли минутка? – попита ме.
- За теб винаги имам – казах. – Кого трябва да убия сега?
Майк се стегна, което ме накара да се ухиля широко. Сигурно съм изглеждал зловещ, той изпръхтя и пое надолу по тъмното стълбище.
     Общата стая сега беше пуста, Тони имаше ангажимент с другата си банда, Уил беше с жена си, а Честър се занимаваше с Емили. Бяхме сами.
     Когато влязохме, вътре беше с пет – шест градуса по- топло от коридора, въпреки цялото имение да се отопляваше. Само настолните лампи светеха, атмосферата бе някак аристократична и претенциозна. Но аз познавах това място, бях си у дома, скъпите декорации не ме караха да се чувствам не на място, от много години беше така.
    
     Майк ме заведе до масата, където имаше няколко листа с проекти, по които изглежда работеше, наоколо лежаха маркери, акрилни бои и туш, както и няколко фини четки. Листовете обаче не бяха разпръснати, той ги беше подредил толкова стриктно, че дори ръбчетата им съвпадаха едно до друго.
- Какво мислиш?
Наведох се, отне ми около минута да отговоря на въпроса му. Това, което виждах бе твърде сложно да се проумее само с един взор.
     На тъмносин фон бе изобразен метален диск, подобен лагер на главина. Имаше обаче необичайни назъбвания, през които се виждаше фонът – напомняше на космос, но на места се виждаха нишки, сякаш нервни влакна на човешки мозък. Самият диск приличаше и на зъбно колело, и на механична усъвършенствана част от машина или летателен кораб от научнофантастичен филм. Имаше подобни на души светлини, които се провираха през зъбците, нямаше повтарящи се мотиви, всичко бе наситено и променливо.
- Изключително сложно е – изтъкнах очевидното.
И прецизно. Майк сигурно си беше играл със седмици да го направи. Интересно ми беше какво ли се криеше зад изображението.
- На никой не съм го показвал още – чух го да казва над главата ми. – Исках мнението ти.
- Има ли звук към него? – все още се взирах, опитвайки се да разбера всеки един детайл, едновременно мрачен и недосегаем, едновременно реалистичен и съвременен.
- Написах…
Тук Майк сведе глава, най- сетне се обърнах да го погледна.
- Написах две песни. Една и половина, всъщност – започна да жестикулира, сякаш се извиняваше. – Звучат различно. Не знам дали не сменям стила твърде много.
- Няма как да знаеш, ако не позволиш на някой да ги чуе. А и ние не издаваме според нечии очаквания а това, което излезе от главите ни.
Той може би искаше да чуе точно тези думи, но започна да спори.
- Ако пуснем един коренно различен албум, ще изгубим аудитория…
- Няма как да го знаеш – възразих.
- Алекс, ние сме готик метъл, това правим от самото начало, вече почти двайсет години. Може би ще бъде грешка да…
- Я се погледни – сопнах му се, и той млъкна насред изречението. – Работил си един бог знае колко над това, изпипал си го до влудяваща детайлност, вложил си нещо истинско в него. Единствената грешка ще бъде да не го издадем.
Той чупеше пръсти и ме гледаше, сякаш искаше позволението ми. Отново. В неговият дом, в неговата банда за проект, който сам беше измислил и реализирал.
- Отиваме в студиото – рекох. – Докато не чуя тези песни, няма да мръднеш от там. С преработените версии и черновите. Да, знам, че са над триста, искам да чуя всяка една – отсякох.
- Песен и половина – настоя Майк, и забърза след мен към вратата.
- О, я престани.
 
     Да, музиката беше различна. Аз никога не бях чувал подобно нещо от него за всичките ми години на работа като музикант с Майкъл. Имаше много електронна намеса, твърде много, ако трябваше да съм честен, агресия също не липсваше.
- Твърде много е – заключи той, когато песента свърши, аз стоях смръщен и направо виждах как мелодията се преобразува в онази работа, която той бе нарисувал. – Ще изчистя клавирите и ще пуснем стандартно соло…
Пресегнах се и спрях ръката му, докато посягаше да изтрие записа.
- Пусни я отново.
    Точно както долу, трябваха ми три прослушвания за да осъзная всеки един звук. Това бе толкова заплетено и все пак всеки инструмент носеше свое послание и емоция, звуците се преплитаха без да се сблъскват, всеки заглъхваше на моменти за да се открои другия, чак ми се зави свят.
- Ужасно е, нали? – въздъхна Майк с прискърбие, светлината от окачената лампа в студиото хвърляше фигурата му в контражур. – Щом дори ти не можеш да я разбереш…
- Гениална е – прекъснах го. – Да не си посмял да я изтриеш. Извикай момчетата, трябва да я чуят.
- Подиграваш ли се с мен? – вече се смръщи той. – Очаквах, че ще имаш резерви, но…
- Човече, за всичките ти години не съм чувал нещо такова – посочих към пулта и компютъра. – Не знам дали въобще някой е правил подобна музика. Невероятна е!
- Сериозно? – Майк стоеше, отпуснал рамене и играещ си с ръцете си нервно, и ме гледаше недоверчиво. – Харесва ти? Не ме занасяш, нали, Алекс, защото ако…
- Стига си мрънкал, звънни на Уил, аз отивам да изкарам Тони от репетицията му, имаме парче да записваме. – И половина – добавих, и оставих вратата да се затвори след мен.
 
     Дори да се отдалечавах, можех да усетя как му олекна, онова чувство, когато гърдите ти са се стегнали и в един момент те отпускат. Сигурен бях, че сега се усмихваше, нямаше нужда да го виждам, познавах го твъде добре.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-11-14
прочитания: 24
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход