Изведнъж срещам погледа на Иван - гледа ме като малко болно кученце! Като светкавица ме пронизва мисълта, че той е имал някакви надежди. Почти три месеца всяка вечер той ме търсеше на скайпа и говорехме понякога с часове. Беше станало вече традиция сутрин в събота и неделя да пускаме камерите и да пием кафе заедно. Смеехме се, хленчехме си един на друг, предписвах му лекарства когато се разболяваше от грип. Давах му съвети, а той ми изпращаше смешни и мили клипчета от бокса. Обичах тази повтаряемост на събитията и неговата предсказуемост. Освен това неговата кротост и обичливост. Гордееше се като малко момче когато успяваше да намери и да ми прати клип с музика, която аз да харесам. Беше безкрайно деликатен и уязвим. Никога до този момент по нищо не бях разбрала, че Иван има повече от приятелски чувства към мен. Сега тази мисъл ме прониза като високо напрежение. От такъв токов удар може и да останеш жив ако обаче той не мине през сърцето и мозъка ти. Мозъкът ми каза - \"Кво ти пука?\" , сърцето стенеше от болка. Нямаше нужда да правя референдум с всички мой атоми - те крещяха \"Искаме Артиста!\".