StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 161,638
   Потребители: 12,331
   Автори: 3,987
   Коментари: 305,816
   Точки: 2,626,272
   Съобщения: 142,237
   Лексикони: 4,478
   Снимки: 10,754

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Непоклатим

     Може би в крайна сметка животът не беше право на свободен избор, мислех си, вървейки бавно под сенките на смърчовете към къщата. Може би бяхме безмозъчни пионки, програмирани да направим каквото е трябвало, и ние го правехме. Аз можех да отида при всеки и навсякъде, но бях избрал да остана с хората, да поемам рискове заради тях. Може би изобщо нямах право на мнение, просто го правех, по един или друг начин.

- Хей, къде беше? – посрещна ме Чаз, когато след два дни се прибрах и го открих в общата стая, излегнат пред телевизора.

Не му отговорих, седнах до него и скрих лице в шепите си.

- Какво има, човече? – побутна ме той.

Откакто това с Майк се случи, той непрекъснато висеше при нас. Няколко пъти бяха имали скандали с жена му, сега бяха на път да се скарат наистина сериозно.

- Мислиш ли, че целта оправдава средствата? – попитах.

- Дали... Какво? – не ме разбра той.

- Мислиш ли, че всичко е позволено в името на някаква крайна цел? – вече го погледнах.

- Алекс, какви са тия приказки, приятел, не те разбирам.

- Просто ми отговори – настоях.

- Ти се промени, човече – клатеше глава той. – Особено откакто Майкъл се влоши. Къде беше?

За известно време не говорех. Мислех си, че тези паузи можеха да бъдат събрани в една вечност.

- Намерих начин да оправя зрението му – казах, очите на Чаз се окръглиха. – но вече не съм сигурен, че трябва да го правя.

- Как, какво... Какъв начин? – наведе се към мен той.

Бръкнах в дрехите си и извадих малкото бурканче с гарвановото перо на запушалката.

- Какво е това? – попита ме.

- Бях при вещица – казах. – Тя го направи за мен.

- Вещица... Ти луд ли си? – сниши глас Честър. – От къде можеш да знаеш, че не е нещо друго? Че няма да го убиеш?

- Ще го пробвам първо на себе си – казах.

- Алекс...

Той отпусна ръце на коленете си и извади цигарите си.

- Не знам какво да кажа, човече, не знам какво да мисля. Това е твърде много.

- А ако е единственият начин? – попитах. – Ако само това може да му помогне да не остане сляп? Не виждам Уил да напредва с клиниките, не виждам медицината да прогресира. А той би умрял, преди да стане като мен.

- Защо си мислиш, че ще се съгласи и на това? – кимна към стъкленицата в ръката ми, съдържаща тъмночервен прах от изгорените съставки.

- Не знам – казах. – Но нямаше нищо друго, което да направя.

- Това е някакъв кошмар – Честър се отпусна назад и затвори очи. След малко добави: - Никога не съм разбирал този свят, закономерностите му. Опитвайки се да живееш, ти изразходваш живота на другите, твърде много ли сме Алекс?

- Не знам – отвърнах.

- Защо Майк трябваше да изгуби зрението си? След всичко, което е преживял, след жената, която изгуби, за която никога не говори, след родителите, които са го оставили да живее как да е, натирен и самичък, сега и това? Къде е онази справедливост, онова равновесие?

- Няма такова – казах само. – За това прибягнах към крайност, защото ако бяхме почакали още малко, можеше и да не успеем да му помогнем.

Чаз закима, допуши цигарата си и я загаси в пепелника – череп.

- Нямам вяра на вещици, човек – каза. – Какво ако се обвържем с магията й, какво ако ни намери някак?

- Няма – казах.

- Как може да си толкова сигурен...

- Убих я.

- Убил си ... – Честър зяпна към мен. – Алекс...

- Изтръгнах сърцето и отрязах главата й, а после я изгорих. Няма да ни последва.

- Алекс, за бога!

     Честър беше ужасен, може би нарочно му го казах, исках да бъде отвратен от мен, както аз бях от себе си.

- Когато дойдох тук обещах, че няма да позволя нищо да ви застраши – заговорих. – Нищо от моят свят да ви навреди. Ловците вече веднъж ви нападнаха заради мен, от там на сетне започнах да се презастраховам.

- Не знам какво да кажа – клатеше глава той.

- Тя пи от кръвта ми – казах с погнуса. – Искаше да се самоубие.

- Не схващам.

- Ако умре с моя кръв в организма си, ще се превърне.

Очите му се окръглиха.

- Не можех да допусна подобно нещо, света не биваше да страда повече от някой като нея.

Той закима.

- Моля се да си бил прав, човече.

- Молитвите не променят нищо. Действията променят.

- Действията имат последици – той се изправи и заобиколи от страната на прозорците.

- С които съм склонен да живея, ако той пак прогледне – казах.  – Да си играеш на жертва само те превръща в жертва. Този живот е твърде тежък за жертвите. Няма да лазим – казах му и станах на крака, Чаз чак се сепна от внезапното ми избухване. – Няма да се молим и да чакаме подаяние, няма да приемаме съдбата си, свели глави като слабаци! Няма да скланяме глави, няма да се примиряваме!

Той гледаше след мен как напусках стаята, стиснал стъкленият буркан в ръка.

 

 

 

     В понеделник аз и Уил се явихме в залата за пресконференции където дадохме официално изявление. В началото имаше по- малко хора, отколкото бяхме очаквали, но до края на изявлението беше толкова пълно, че едва можахме да се измъкнем. Тълпата беше гневна, точно както в древността нападаха такива като мен с вили и факли.

Уил беше сериозен, умълчан, всъщност не се бяхме разбирали какво да кажем, аз поех инициативата да се срещнем с медиите, дори Майк не беше информиран. Уил седеше от ляво на мен на дългата бяла маса с логата на New Metal Society и New York Times, единствен до нас на масата беше Джони, единият от мениджърите.

     Репортерите седяха срещу нас с камери и бележници, диктофони, мобилни телефони, аз се чувствах не особено добре срещу агресивно настроеното множество, още преди да бяхме отворили уста. Млад мъж с тениска на Antrax се опитваше да ни привлече вниманието, момиче на не повече от двайсет и пет носещо пропуск записваше всяко наше движение, някъде в тълпата се мяркаше камера с логото на инстаграм, до вечерта целият шибан интернет щеше да е гръмнал. Опитвах се да занимавам съзнанието си с това, а не с трийсетте биещи сърца пред мен.

- Може ли да млъкнете? – кресна Джони, и аз му благодарих мислено. Тълпата се умълча.

     Измина известно време, преди да проговоря, Уил стоеше на мястото си по- скоро като фасада. Наведох се напред въпреки микрофонът да беше близо.

- Във връзка с така стеклите се обстоятелства от последният ни концерт на живо – започнах и чух как собственият ми глас се усили и прозвуча във залата – решихме да преустановим дейността си за момента.

- Това означава ли, че ще се върнете? – извика момичето с пропуска без да й бяха дали думата.

- Не можем да правим прогнози за сега – изгледах я лошо.

- Колко ще трае прекъсването?

- Какво ще стане с останалите концерти от турнето?

- Билетите...

- Феновете...

- Какво ше кажете...

- Тихо! – извиках, и чак Уил се стресна.

     Когато залата притихна, опитах да се съсредоточа.

- Един по един – помолих. Джони ме стрелна с поглед.

- Ще ни кажете ли какво да очакваме, все пак много хора подкрепят музиката ви? – пълен мъж с черна коса и брада вдигна ръка отляво.

- В момента нищо. Не знаем дали групата ще свири отново.

Всъщност знаех. Дори сега свирехме и записвахме нови неща, не бяхме спирали и се държахме за това, въпросът беше дали отново щяхме да излезем на сцена.

- Онзи ден напусна сцената без обяснения, каква беше причината? – попита жена от предните редици.

- Конфликт между мен и останалите членове.

- От какво естество?

- Лично – казах само.

- Не смяташ ли, че личните ви проблеми афектират и феновете? Най- малкото, можехте да дадете някакво обяснение...

Репортерката веднага осъзна, че беше прекалила, очите ми буквално святкаха, когато се наведох повторно да говоря.

- Групата ни и членовете в нея не дължим обяснения на никого, относно личните ни взаимоотношения. А що се отнася до поетите ангажименти – колеги ще запълнят времето, което сме ангажирали  за сцената.

Чу се мърморене и шушукане. Без съмнение те искаха да знаят всичко, от личният ни живот до това кога ставаме сутрин и колко време стоим в банята.

- Чу се, че Джеймс е напуснал...

- Да – казах, той напусна.

- Каква е причината?

- Несъвместимост при работа.

- Вакантно ли е мястото му?

- Не – отвърнах. – Честър се върна като наш китарист.

- Защо е това прекъсване?

Не се наложи да се обръщам към Уил, който се размърда от дискомфорт на мястото си.

- Басистът ни и основател на групата Майк има здравословни проблеми – казах.

- Какви проблеми? – веднага викнаха те.

Прокарах език по устните си, преценявайки.

- Проблеми със зрението.

- Сериозно ле е?

- Той ще се оправи ли?

- Планирате ли продължаване на работа без него?

Уил най- сетне отвори уста, но аз го изпреварих.

- Бандата няма да продължи без Майкъл. Ако състоянието му не се подобри ще преустановим дейността си, и бандата ще бъде закрита.

Настъпи затишие, Уил сведе глава и кимна негласно.

     Истината беше, че аз бях лицето на B.L.O.O.D., феновете крещяха моето име по концертите, рисуваха си следи от зъби по врата, а със сигурност бях и в мокрите сънища на някои от тях. Вокалиста винаги бе лидер на групата, винаги бе в светлините, можех да поема лидерството, феновете щяха да преживеят смяната на басиста.

     Но аз не исках. Това си беше неговата банда, той я издигна от нищото, положи началото й и работи много, докато достигнем днешното си ниво. А и както стана с Джеймс – друг не би могъл да влезе в редиците ни.

- Продължаваме или с Майк, или бандата се разпада – казах като финал и охраната ни изведе през задния вход.

Мълчахме, докато пътувахме обратно към имението, аз бях зает да мисля какво щях да кажа на момчетата, те още не бяха гледали изявлението, когато Уил каза:

- Постъпи правилно, Алекс.

Обърнах се наляво, той бе скръстил ръце и все още сериозен, както по време на конференцията.

- Наистина се гордея с теб.

Продължих да го гледам.

- Съмнявал ли си се?

- Съмнявах се – рече и най- сетне се обърна към мен. – Ти можеше да изземеш лидерството, логично беше.

- Нищо не знаеш за мен – поклатих глава. Не бях изненадан от думите му.

- Знам повече, отколкото си мислиш – контрира ме той. – Чаз ми каза какво си направил. Пука ти за Майкъл, за бандата. Ти си един от нас, човече – той закима и дори си позволи да ме потупа по рамото, аз бях като замръзнал, не реагирах.

„Може би все пак избираме семейството си”, беше казал Джеймс. Така да бъде, аз избрах тях, радвах се, че те също ме бяха избрали.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-04-20
прочитания: 62
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход