StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,111
   Потребители: 12,371
   Автори: 4,007
   Коментари: 318,521
   Точки: 2,649,699
   Съобщения: 153,585
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,756

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Не свиквай с хората!

- Не свиквай с хората!
  Чу пророческия глас през мъглата от лоши мисли. Опита се да разсъждава трезво и да се дистанцира от негативизма, който си проправяше път към сърцето, преодолявайки вече изградени стереотипи за предпазване от странични явления. Имаше дни, в които се получаваше, но сега беше невъзможно. Мълчанието не предсказваше нищо хубаво в иначе слънчевия ден. Листопадът, който следеше през прозореца, грозно напомняше, че всичко си отива безвъзвратно. Вселената не бе отредила място за релаксация, а просто претопяваше материята, за да се появи различно творение, за което би могла да съжалява, но само времето показваше резултатите. 
  Вдигна поглед към тавана и се усмихна тъжно. Как можеше да послуша гласа? Та нали ги обичаше! Страдаше с болките им, радваше се на успехите им, търсеше решение на проблемите им. Искаше да бъде до тях, да им вярва, да ги следва. Безпричинно и отдадено, като в природата, където всяко явление следваше своята мисия. За да се поддържа баланса и мира, за да я има хармонията в чудесата, за да се запази красотата.
  Протегна ръка към устните, сякаш по този начин ще спре вика на освобождение, но той се прокрадна между пръстите и звукът разцепи тишината. Кристално чист достигна до сърцата им и те тръпнаха неволно в отговор на призива. Почувстваха хлад и вълната, която премина през телата им, ги закова на място. Бяха сгрешили. Мракът се появи в съзнанието им, почти веднага след първата реакция. Може би, не беше достатъчно късно за промяна? Може би имаха още един шанс? Може би... Въпросите отекваха в съзнанието без отговор и утехата, която очакваха се стопи тихо и безмълвно, като запалена свещ за опрощение. Празнотата ги обсеби още преди да са свикнали с безразличието. Преди да са осъзнали, че животът е даденост, която изисква сетивност към духовното и извисяване над негативното. Усещането за безтегловност ги накара да се почувстват незначителни и жалки смъртни. Да... Бяха сгрешили и щяха да си платят, но губеха всичко стойностно и важно. Губеха съвестта си и способността си да оцелеят в свят на цифрови технологии, изкуствен интелект и грешен подбор на приоритети. Нишката, която ги свързваше с духовността, със светлината, изтъняваше и се превръщаше в следа, която само напомняше призрачно за миналото. Божествената искра, вливаща се в кръвта им и даряваща енергия, изчерпваше силата си и бавно угасваше. Процесът на пълно унищожаване наближаваше своя край.
  Ангелът разпъна крилете си и белотата изпълни огледалната стая. Погледът се спря върху изящно алено цвете, забравено на пода. Гримасата на отчаяние се върна на лицето:
  - Казах ти! Не свиквай с хората!
  - Съжалявам... Те бяха толкова добри в началото...
  - Бяха... Минало свършено време!... Хайде, не тъжи!... Прибирай се, че стъмна! Утре, може би ще успееш да им върнеш радостта! Никой не заслужава подобна съдба!...

                                                                                     18.11.19г.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-11-18
прочитания: 32
точки: 8 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 4 (виж препоръчалите)

Вход