StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,026
   Потребители: 12,369
   Автори: 4,005
   Коментари: 318,790
   Точки: 2,648,207
   Съобщения: 155,266
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,764

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Не съм приятел

     Уил стоеше, подпрян на плота и я гледаше как забърсва и прибира вилиците в най- горното чекмедже на новата им кухня, а после подравнява покривката и фините й пръсти грижливо подгъват ъгълчетата. Тя толкова се стараеше всичко в новият й дом да е изрядно, за нея и за него. Саманта му беше направила кафе, което горчеше, но той не си сипа захар. Спомняше си как баща му все мъмреше майка му, че правила кафето горчиво, той не си позволи да я разочарова така.
     Беше оглупял напълно по тази жена, и си мислеше как не я заслужава, как ще се издъни и ще я нарани, а тя трябваше да получи нещо по- добро, защото с цялото си същество се стремеше да е идеална.
 
     Неволно Уил си помисли за Трейси, за Грейс и за всичко онова, което му се бе изплъзнало и не бе успял да поправи. И не само той. Майк не си позволяваше истинска връзка след онази последна жена. Все се оправдаваше с работата, с нямането на време но те знаеха, че той просто не искаше да позволи сърцето му да бъде разбито отново.
- Замислен си, миличък, какво има? – Саманта остави забърсването на кухненският шкаф, преди да разопакова и нареди съдовете в него, и се приближи.
- Не сме ли неудачници, Сам? – попита я на глас. – Цял живот се борим срещу трудностите, и накрая те ни побеждават.
- Какво…?
Тя тъкмо беше надигнала своята чаша с все още топло кафе, но го остави и го погледна сериозно.
- Съжаляваш ли, че се омъжи за мен? – погледна я.
     Както стоеше, Саманта измъкна чашата от ръката му и я трясна на плота, кафето се разхвърча.
- Сега ще ми кажеш какво става тук – посочи го и присви очи войнствено – или ще караш цяла седмица на концервираният боб на майка ми! Друсан ли си Винс? Какви са тия приказки изобщо? Ако не искаш да ми помогнеш да почистя, можеше да…
- Не е заради чистенето! – настоя той. – Но аз не съм убеден, че мога да ти предложа това, от което се нуждаеш. Закрила.
 
 
     По същото време на друго място.
     Беше топъл пролетен ден в имението, Честър беше в парка с Емили и кучето, Тони играеше видеоигри пред телевизора, Алекс се радваше посвое му на настъпилото затопляне – беше се скрил в стаята си и спуснал всички завеси. На малкото останала светлина, която като че ли изобщо не му беше нужна, той се бе привел над тънко клонче от изсушено дърво и дълбаеше нещо с особено остър нож за хартия. Беше започнало да прилича на гарванов череп, но съвсем мъничък, около три – четири сантиметра.
     Тъкмо правеше дупчиците в основата на черепа между очните ямки и клюна, когато на вратата се почука, той трепна и ножът дялна цяла треска, разваляйки видимо формата. Той вдигна очи и издиша с явен гняв.
- Какво искаш? – посрещна Майкъл, който пристъпи в тъмната стая. Босите му ходила потъваха меко в червеният килим, стройната му фигура бавно се придвижи няколко крачки към източната стена.
     Очите му бяха зачервени, дори да не обелваше дума, насеченото му дишане го издаваше, устните му трепереха. Въпросът моментално се промени на:
- Какво е станало?
Алекс се изправи и пусна дървото заедно с ножчето за хартия, приближи се и застана пред него.
     Майкъл не беше от типовете, които се размекваха лесно. За цялото им пребиваване тук, откакто той беше невръстен хлапак, на пръстите на едната ръка се брояха пътите, в който той беше губил самообладание и беше показвал слабост.
     Разбира се, че първите му мисли бяха Уил, Честър, Тони си беше вкъщи. Не му остана време да установява мисловен контакт, да извлича информацията от ума му. Майк беше… Съкрушен.
- Направи ми една услуга – той бавно пристъпи, ръцете му висяха отстрани на тялото му безжизнени, като отрязани, погледът му беше безволев. – Има нещо, от което искам да ме оттървеш. Просто го изтрий от главата ми. Няма да ми липсва.
 
 
 
     Двамата седяха леглото с червеното покривало с гръб към вратата. Малкото светлина правеше лицата им призрачни, Алекс мълчеше. Една сълза се търкулна от зелените очи на Майк и избяга надолу по килима.
- Когато те предадат и ти изпитваш ярост заради очевидната неправда, изречена в очите ти от най близките ти хора… Искаш да крещиш, да се оплачеш на някой, който би разбрал, чувстваш се предаден и сам, жадуваш за отмъщение и искаш някой да изкрещи истината, таква, каквато е.
И после си поемаш дъх, вдигаш високо глава и продължаваш. Защото с годините всеки удар, който си поел те прави по- силен и умен. И е умно да заебеш тая гадост и да не отдадеш себе си до свършване за всеки шибаняк, който те е разбрал грешно, или е решил да използва добрината ти за да те нарани.
Гласът му потрепери.
- Така добрите хора се обръщат в камък, защото в крайна сметка да имаш сърце е слабост.
- Истина, която съм твърдял през целият си живот – мрачно закима Алекс. – Не беше нужно да ти я обяснявам, когато ме срещна, ти я беше научил сам.
- Седях в същата онази стая – кимна Майк надясно – и бях написал песен, една от най- добрите ми. Работех седмици над нея – той подсмръкна. – Бях разпръснал листовете с текста и нещата ми се получаваха, човече… Дори тук имаше изглед да изклася и да продължа, без значение, че се бяхме забутали далеч от всичко живо… Майка ми влезе с писъци, че съм задръствал къщата й с боклуци, изрита кубето ми и проби говорителят… Нарече ме долно същество, каза, че съм й отровил живота.
      Тя никога не е мразела нещата ми, които „пръсках” из къщата, мразеше мен. Че се бях родил, че не бях пукнал от някоя проклета болест, че не стоях в ъгъла без да издавам звук… Това беше най- жестокият ни скандал, последният, преди да тръгнат.
    Майкъл сведе глава, играейки си с пръстите си, срещайки върховете им подред, напасвайки ги абсолютно точно.
- Казах й, че е лицемерна кучка, че аз съм й син и тя никога не се застъпи за мен, а тя дойде да затръшне прозореца за да не ни чуели хората. Не съм бил човек, не съм имал сърце.
Опитах по толкова много начини да се добера до тях, обяснявах им, пусках им филми и музика, свирех пред тях, исках да спечеля вниманието им… И в крайна сметка родителите ми предпочетоха бизнесът си и имотите си, а аз навярно ще си умра в тази къща, опитвайки се да живея с духът й.
Той изтри очите си и млъкна.
     Алекс слушаше търпеливо, въпреки нещо отвътре да го изгаряше. Сърцето беше слабост, за това той бе изтръгнал своето преди много години, и го беше оставил някъде там, при мъртвата му човешка същност, която другите човеци нараняваха и нараняваха, а той се опитваше да прощава, но все не му се получаваше.
Надеждата, че след като преглътнеш, другият ще размисли и ще оцени постъпката ти, че ще види мотивите ти, че ще пропусне поредният удар в зъбите, и ти няма да лежиш на пода, плюейки кръв. Човекът така и не се бе научил за всичките си години да се пази, като го удрят, да избягва и отскача, да пропуска. Ако искаше да оцелее, Алекс трябваше да се превърне в бездушно чудовище. Така и направи.
 
     И не след дълго убийствата вече не му тежаха на съвестта. Кръвта си беше кръв, суровина, която му беше нужна да оцелее. Човеците бяха много, дори да ловуваше активно, той не можеше да избие толкова, колкото те самите изтребваха в задкулисните си болни игри за власт. Той не ги съжаляваше и не ги щадеше, защото човешкият род беше покварен. Някой ден апокалипсис щеше да се случи и да прибере всички тях, за да настъпи мир за останалите.
- Твоята майка – след малко проговори Майк – и тя ли те мразеше?
- Не знам – поклати глава дългокосият. – Не я помня.
- Не може да не помниш нищо…
- Мина много време, дори с тези ми способности спомените ми са ограничени. А и главата ми е пълна с много чужди. Твоите заемат доста място – иронизира го.  
- Моля те, махни ги от главата ми! – в отчаянието си чернокосият вдигна ръце, сякаш искаше да изтръгне нещо от черепа си. – Не ги искам там.
- Не мога – отвърна Алекс.
- Не можеш, или не искаш?
- Не искам – отговори честно.
- Направил си го за Честър… - тръгна да спори той.
- И не се получи – прекъсна го най- сетне Алекс без да го поглежда. – Това е част от теб, изградило те е като характер, не искам да го променям.
- Аз никога не съм имал майка и баща – извика изведнъж Майкъл и се изправи, заставайки срещу него. – Той беше там само за да ми пробута пари и да ми каже да си затворя устата, за да не ни слушат хората. Не му пукаше какво ме тревожи, никога не съм имал родители! – изкрещя, треперейки от обзелите го емоции. – Искам да бях отраснал сам, без тях, иска ми се никога да не съм ги познавал!
 
     Една част от Майкъл, най- срамната и уязвимата, току що бе излязла на яве. Мигом той съжали, искаше да не беше казвал и дума. Явно годините след това, успехите, славата и всеобщото признание не стигаха, след като нямаше семейство, онова, което всяко дете трябва да има.
- Няма да ти изтрия паметта – вампирът се изправи – но ще направя нещо друго. Ще забравиш, че сме говорили, че си си спомнил за тях, сега ще се качим горе и ще свирим, както винаги.
Майк го погледна объркано,сетне двамата тръгнаха към вратата, единият нямаше представа за какво бе дошъл изобщо.
 
 

- Говори сега – Саманта беше застанала срещу Уил, доста по- мъничка и нежна, и все пак той потрепна на мястото си – или не отговарям, Винсент! – в тона й се усети гневно треперене. – От снощи си такъв, реших, че просто си уморен… Съжаляваш, че се ожени за мен, или какво? Какво, Уил!? – извика тя.
 
     Уил дълго мълча. Жена му беше на път да избухне отново, но сега видя как здравото му тяло стоеше някак свито, като на уплашено дете. Тя забрави гневът си и се приближи бавно, вдигайки ръка на рамото му.
- Какво има, Уил? Можеш да ми кажеш всичко.
Той преглътна и сведе поглед към мозайката от пъстър мрамор.
- Тони беше болен – проговори с пресъхнала уста. – Много болен. Счупиха гръбнака му, обиколихме какви ли не болници, но той щеше да остане парализиран завинаги.
- Да, чух, аз… - Саманта се отдръпна и се качи на един от кръглите високи бар столове. – Какво е станало с него? Не си личи да е бил с травма.
- Бяхме на европейско турне и минавахме границата с България и Турция, нападнаха ни вампири, десетки от тях.
Саманта скри устата си с ръце.
- Убиха екипа ни, избиха много от чакащите на пътя – спомняше си той. -  Наложи се да се бием за живота си, те бяха дошли след Алекс, вбесени, че се е издал пред други хора, че въобще е посмял да установи връзка със смъртни.
     Разделихме се на две групи – разказваше Уил. – Не виждахме нищо, беше нощ, криехме се между колите. Той остана сам срещу алфата, Тони се върна за него и главатарят им го нападна, когато отидохме Тони не можеше да ходи, лежеше там сякаш беше мъртъв.  Крихме се цяла нощ из гората…
- Чакай, чакай, какво… Кои са били тези вампири, какво стана с тях?
- Алекс се изправи срещу тях за да защити нас. Бусът ни беше преобърнат, колите бяха разпръснати навсякъде, хората лежаха избити по платното… Алекс ни изведе на сигурно място. Но за Тони нямаше надежда. Той щеше да остане инвалид до края на живота си. 
     Саманта мълчеше, потресена от новините. Нима той наистина беше спасил всички тях? Беше рискувал живота си? Сам срещу своите си заради тях? Какво би го накарало да постъпи така, питаше се младата жена. Тя не разбираше порядките на този непознат за нея свят, но дори тя осъзнаваше, че бе лудост кръвопиецът да се изправи срещу неговият вид заради хора.
- Какво стана с Тони? – попита тихо тя. Светлина влизаше от високите прозорци, огрявайки плотът, чашата й за кафе и крехките й рамене, наметнати с бяло памучно горнище.
- Върнахме се в Джърси, Алекс и Майк се караха, докато накрая и двамата не решиха да отидат при вещица.
- Чакай, каква вещица…
- Точно каквато си мислиш – въздъхна той. – Нямаше ги няколко дни, а когато се върнаха бяха преминали през ада. Майк каза, че нещо се е случило с него, че е изпаднал в състояние, в което не е могъл да контролира себе си, но някак му е спасил живота. Вещицата била страшно силна, Алекс изключил всичко човешко у себе си и я нападнал.
     Всички ние бяхме против, но той настояваше да помогне на Тони. И честно, не знаех какво гледах, когато като някаква илюзия той просто го накара да се изправи и да ходи. Не знам как, вероятно никога няма да разбера. Както лежеше със строшен на две гръбнак, той отново можеше да ходи.
- Но това е чудесно, аз не знаех, аз... – засуети се Саманта, а сетне спря, виждайки посърналото лице на Уил.
- В онзи ден той ни нападна, не можеше да ни разпознае, застраши живота на всички ни. Майк се обвиняваше, че той го е прогонил, но всъщност бях аз. Не се и замислих преди да се изправя срещу него, преди да го нападна. Опитах се да го убия, за да не убие той нас.
След този ден Алекс изчезна, и преди беше липсвал, но тогава изгубихме всякаква връзка с него. Майк се съсипа от притеснение, заряза музиката, заряза всичко. Обявихме краят на бандата и смъртта му, защото ние го бяхме убили. Семейството му, единствените хора, на които вярваше.
     Вампирите не са като нас, те не се привързват, живеят за себе си и пиенето на кръв не е това, което е за нас – канибализъм и извращение – това е същността им. Аз…
Той сведе глава и притисна с пръсти между очите си.
- Аз никога повече няма да мога да го погледна в очите. Предадох го. До самата му смърт. Аз не съм приятел – поклати глава Уил и се изправи от мястото си. – По- добре никога да не ти се налага да разчиташ на мен.
С тези си думи той се обърна и напусна кухнята.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-08-31
прочитания: 60
точки: 1 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход