StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,551
   Потребители: 12,345
   Автори: 3,997
   Коментари: 309,620
   Точки: 2,638,850
   Съобщения: 137,410
   Лексикони: 4,483
   Снимки: 10,759

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Наркотици 2/3

     Беше петък, намирахме се в общата стая в къщата, „Белият гарван” бе издаден само преди две седмици и половина, а ни донесе рейтинг от милион и половина зрители.

     Освен групата тук бяха и двама от продуцентите, момчетата от „Блек блъд”, някакви женски, дори Чаз и жена му Емили, слабичко бяло момиче, руса като него, приличаха си.

- За групата! – викна Джони – по-възрастният от продуцетите, нахлупил кепе като Браян Джонсън, бялата риза се изопваше на пълният му корем.

- За рока! – вдигна чаша и басиста на BB.

- За Алекс!

Подсмихнах се. Трябва да призная, беше ми приятно да ме боготворят, но не бях само аз в групата, дори фенките да твърдяха обратното.

- Ние не се делим – отвърнах и отпих от чашата си.

- Много мъжка приказка! – кимна ми Джони.

     Вдигна се наздравица, аз оглеждах случващото се без да се включвам. Още. Защо имах чувството, че всички се опитваха да ме впечатлят? Да ми се подмажат? Освен женската част, разбира се, за която това бе нещо нормално.

- Отивам да донеса още пиячка – казах и се надигнах, седях накрая, не обичах да се бутам с другите. – Майк, ела ми помогни.

Той тъкмо се смееше на нещо, казано от Уил.

- Човече, вземи някоя от мадамите... тъкмо ще разпуснеш.

- Тръгвай – наведох се, сграбчих го за рамото и го изкарах от мястото му. – Какво става тук – сниших глас и заговорих отново нормално, когато се скрихме в кухнята зад общата стая, мивката бе зарината от използвани чаши. – Всички са неочаквано мили, нов договор ли има?

- Няма договор...

- Майк! - настоях и тонът ми го накара да спре на едно място, опитваше се да ме заобиколи и да стигне до хладилника.

- Няма договор, Алекс, просто хората се радват на успеха ни.

Смръщих се в отговор.

- Понякога са способни на това – закима ми отривисто той и ме изблъска за да отвори хладилника и да извади още един стек бира.

- Как си с очите? – попитах поомекнал.

- Все така – той ми връчи стека и грабна втори, затръшна вратата на хладилника и ме подмина.

     Гледах го как се връща с уверена походка и момчетата приветстваха доставката, една от жените танцуваше и ръката й премина на сантиметри от лицето му, той дори не се дръпна от пътя й. Знаех какво означаваше това, той губеше периферното си зрение.

     Влязох след него и стоварих останалата бира на масата, сядайки на мястото си до Джейми, точно срещу Чаз и жена му.

- Много си сериозен.
Мацето, което допреди малко танцуваше дойде при мен и се намърда на коленете ми, приличаше на колежанка – изрусена на кичури коса, провокативно бюстие, къса синя карирана поличка, начервени устни, пиян поглед. – Искаш ли да ти помогна да се отпуснеш?

- Разбира се, че иска – извика Чаз и другите се разсмяха, докато малката заравяше устни във врата ми.

     Музиката си  продължаваше на заден фон, полунощ минаваше, никой не можеше да ни направи забележка тук, имението се намираше на по- висока от града точка, около него имаше гора от смърчове, дори аз не го бях обхождал цялото.

Скоро поредният стек се пресуши, бутилките се трупаха до стената, Джони беше доста почервенял и неадекватен, но извади нещо от джоба си и го предаде на останалите, което разпознах като хероин.

     Дрога, никое прилично парти не минаваше без такава. А ние нали бяхме рок звезди, полагаше ни се, бяхме си я заслужили. Видеото запрати новоизлезлите рок групички на дъното на класациите, youtube беше гръмнал, фенове бяха свалили клипа и го бяха качили във вторични сайтове, вече беше из цялата мрежа.

     Не знам дали беше петък, всъщност, не можех да мисля. Момичето се беше изхлузило от коляното ми, прилегнало между мен и Джеймс, който беше по- друсан и от нея, вдигнал глава към тавана и зяпнал, сякаш от изненада. Май не беше пробвал преди.

     Бях във Варшава, 1935, за щастие облачен ден, разхождах се по центъра и си мислех, че най- сетне никой не е по петите ми, можех да се установя. А можех и да направя нещо още по- тъпо – да изляза и пред всички да заклеймя живота в праведната му същност, да им кажа, че са глупаци.

Спомням си, че се смеех, хванах се за металната подпора на трибуната и се завъртях около нея, косата ми се заметна след мен, почти не докоснах земята, когато се пуснах и понечих да побягна, когато някакво момиче се изпречи пред мен.

     Беше на 17 или 18, слабичка, изглеждаше наплашена, почти ужасена от мен, стиснала ръце пред гърдите си. Имаше къса до раменете права белезникава коса, големи очи, тънки устнички. Носеше просто сиво палто, обувки от изкуствена кожа.

Понечих да я подмина, когато тя пак се изпречи пред мен, спрях се и се разсмях.

- Какво има, момиче, да не си се изгубила?

Беше ясно, че не съм поляк, но ясният ми говор и чистият акцент я смаяха.

- Не, аз... Простете ми – поклони се, говореше плахо и тихо. – Просто...

- Просто какво? – подсмихнах се и се взрях в нея, тя се смути и отмести очи от мен.

- Видях ви, сторихте ми се интересен.

Не можеше да се свие повече от това на мястото си, престраши се да ме стрелне с поглед и пак сведе глава.

     Интересен. Сигурно така съм изглеждал, целият в черно с коса, много по- дълга от тогавашните естетически разбирания... По дяволите, бяхме в двайсет и първи век и дори сега косата ми е прекалено дълга. Трябваше да я подстрижа по войнишки и да нося костюм и вратовръзка. Майната им на смъртните и техните глупости!

- От тук ли сте? – все пак не се отказваше девойчето, упоритостта й пък се стори интересна на мен.

- Не – поклатих глава.

- Говорите чудесно езикът ни. Знаете ли...

- Имаш ли осемнайсет? – попитах сграбчих ръката й, което я накара да окръгли очи срещу мен. – Ела, ще те черпя едно питие.

     Малката трепереше, докато влизахме в кръчмата в една от улиците зад центъра. Не смееше да се отпусне, а когато сервитьорът дойде, сведе очи, сякаш беше издирван убиец.

- Здравейте, сър – поздрави ме зализаният мъж с изгладена риза и тиранти, въздържах се да не прихна. – Какво ще обичате?

- Джак – казах. – Двоен.

- Отличен избор – поклони ми се той, видимо слисан как поръчвах алкохол в ранният следобед. – А за дамата с вас?

- О, ами аз – тя объркано вдигна очи.

- За нея най- доброто червено вино, което имате – изпреварих я.

- Сър, най- доброто ни вино е 285 злота за бутилка – снизходително се обърна към мен той.

- Аз – пак поде момичето – нямам толкова...

- Действай, човече, няма да стана по- млад – кимнах към него, карайки го да се почувства неудобно, че ни е накарал да чакаме.

- Вижте, не мога да приема подобно нещо.

- Как ти е името? – прекъснах я, облягайки се на обрамченият с дървена рамка диван, на който бяхме седнали един до друг.

- Елвира.

- Да минем на ти? – предложих. – Предполагам си пила само разредено с вода вино по семейни вечери. Можеш да продължиш да го правиш от утре, позволи ми днес да ти покажа нещо различно.

- Това е много мило от ваша... от твоя страна – поправи се и се усмихна свенливо. Беше хубава зад стеснението си. – И грешиш. Не съм пила.

- Никога? – не скрих изненадата си.

Тя поклати глава и свали палтото си, остана по червена блуза, не носеше бельо, гърдите й още не бяха оформени напълно, но женствеността й нямаше как да бъде поставена под въпрос. Давах й седемнайсет, не повече.

- Как да те наричам? – попита тя и си позволи да ме гледа за малко по- дълго.

- Алекс – отвърнах и се усмихнах.

Преди да попита още нещо дойдоха поръчките ни, пръстите й несигурно хванаха чашата.

     Когато отпи затвори очи за момент, черните ресници бяха дълги и гъсти, потрепнаха, когато пак отвори очи.

- Е? – попитах с интерес, отдавна бях забравил първото чувство от това да вкуся нещо ново.

- Тръпчиво е – каза тя. – Има смесен аромат, на грозде, нещо сладко и като че ли на дърво. И е силно, но не прекалено.

- Дегустаторите на вина могат да се гръмнат, това беше изключително добро определение!

Тя се изчерви и остави чашата си.

- По работа ли си тук, Алекс?

Поклатих глава.

- Минавам.

- Значи няма да останеш?

Изражението й изведнъж помръкна. Представих си как е правила планове за нас, да я водя по срещи, дори да има семейство с мен, деца...

- Научи се да живееш за момента – казах й. – Само него имаме.

- Ами бъдещето? – престраши се да попита и се извърна още малко към мен, кръстосвайки крака, носеше чорапогащник под черната си пола.

- Няма бъдеще – рекох, свеждайки очи. – Има днес, има утре. Чакайки нещо по- добро да дойде, губиш времето си, живота си.

- Хората са свикнали да вярват, че идва по- добро бъдеще – каза тя и устничките й отново се докоснаха до финото стъкло, поемайки от кървавочервената течност.

- Хората – повторих, замислен.

     Не бяхме сами в заведението, идваха предимно пияници, които пръскаха парите на семействата си, женкари с компаньонки... Колкото и високо да бе реномето на това място, те печелеха най- много от случайни посетители. Като нас.

Но никой не ни гледаше, никой не се интересуваше от нас.

- Аз никога не съм... не съм виждала мъж като теб – вече отпуснала се след изпитата чаша вино каза тя и се засмя. – Ти си толкова...

     Гледаше ме, отгатвах какво си мислеше и без да се напъвах да чета мислите й. Тревожеше се дали не съм я довел тук да я напия и да се възползвам от нея, но беше опиянена, не й пукаше. Добре беше, че днес и на мен не ми пукаше особено. Поръчах още една чаша за себе си и се наведох към нея.

- Нека ти разкрия нещо – казах тихо – аз не съм човек.

Тя се изкикоти и се осъзна.

- Прощавай. Аз никога...

     Не я оставих да довърши, поех устните й и тя остана шокирана.

Но после се предаде, всички така правеха. Когато ръката ми се плъзна между краката й дори не се противи, щеше да си позволи да изживее мига, тук с мен, и може би никога нямаше да повтори, връщайки се обратно в света, който очакваше тя да е свенлива, примерна и затворена, който я учеше, че човешките нагони са смъртен грях.

 

- ...Върни ми я, Чаз, с автограф от Зак Уайлд ми е!

Осъзнах се и погледнах надясно, където Джейми се караше на Честър, който дрънкаше на китарата му.

- Няма да я изям, остави ме да пробвам... Как ми липсва свиренето.

- Нали каза, че не ти липсва? – осъдително го погледна Емили.

- Казах, но ако Майк ме иска обратно... Ейми вече пълзи, аз за какво съм ти?

Повечето се разсмяха, другите още бяха под влиянието на наркотика.

     Извърнах се наляво към Майкъл, който се бе отпуснал назад и тъмносинята тапицерия на фотьойла го караше да изглежда някак по- малък, свит в него. Беше затворил очи, очилата с правоъгълна рамка се бяха наклонили на една страна, не знам къде беше в този момент, но едва ли мястото беше хубаво, изглеждаше измъчен.

    

     И тогава го реших, просто в онзи момент повече не можах да понеса да гледам най- добрият си приятел, който ослепяваше пред очите ми и никакви техники и проклети човешки науки не можеха да му помогнат. Сграбчих отварачката за бутилки от масата и разрязах ръката си, кръвта шурна и я поднесох към чашата му. Всичко това стана за секунда, може би две. Върнах отварачката на мястото й и разклатих чашата, за да се смеси кръвта ми с уискито. А сетне се облегнах обратно на мястото си и зачаках.

 


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-04-07
прочитания: 78
точки: 1 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход