StihoveBG.com
рекламирай творбите си
Начало

Наши приятели

Статистика
   Произведения: 157,727
   Потребители: 12,277
   Автори: 3,964
   Коментари: 300,716
   Точки: 2,611,473
   Съобщения: 109,876
   Лексикони: 4,467
   Снимки: 10,835

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Намерен спомен 3

Какво има в този овехтял и прашен куфар, стоящ кой знае от кога на тавана? Мили Боже! Детските ми дрехи – проядени от времето и прогнили дори... Помня тази фланелка със самолет отпред...!
Дали са тук и дънките, които упорито търках с керемида, за да са като от „Кореком”?...”
 
(Правописът е умишлено пренебрегнат, с цел достоверност.)


*
 
            Както всеки август, така е през този – софиянците дойдоха за традиционния Видински панаир -  кумовете Гошо и Венка, дъщеря им – хубавата Марияна и синът им Ани. Така и не разбрах и до днес – защо винаги отсядаха в къщата на леля Иванка, а уж са наши кумове.
Още същата вечер бе организирано неизбежното събиране – с отрупана с всичко маса, весели закачки, шеги, клюки и за финал - задължителните песни, които всички пееха в края на вечерта... И нямаше недоволни, протестиращи съседи..., нямаше пристигащи органи на реда... Гласовете на няколко семейства, ехтяха до късно в августовките нощи на онези безгрижни времена...
 
*

-         Миткееее! Мито ма! – Иванка влизаше у нас, както винаги гръмогласно, та
всички наоколо да чуят, с неизбежното – в добавка : - Тука ли си ма, да те турнем при баща ми!
-         Що не си станала певица, ма Иванке? – майка ми я посрещна ухилена; - С
това гърло, до сега да си я засенчила Лили Иванова!...
-         У, да те засенчи Йоцо Мутия! – двете жени разляха веселия си смях из
къщата и седнаха една до друга на диванчето. – Къде е Валчо, ма?
-         За кво ти е сина ми па на тебе ма? – слисано изстреля майка ми, с тон,
 сериозен като инфаркт – Да не е направил пак някоя маймунщина? – и заби очакващо погледа си в очите на приятелката си.
-         Не, ма! Нищо не е направило детето. Ама... – тя сниши тон; - Мойта Надка и Мариянка искат да
ходят на сладкарница. (и двете вече се момееха, а това нямаше как да остане незабелязано от вечната опасност за момеещите се вече момичета – батковците...) Ама нали знаеш – не ми се ще да ги пускам самички, а и Венка не иска. Че го пратиме с тях – тъкмо че изяде някоя паста...  – Иванка се захили, а Митка – вече отдъхнала си успокоено, отвърна със съзаклятническо намигване и изрева: - ВАЛЧООООООООО! Я ЕЛА ТУКА БЕ!
 
*

Валчо, (демек – аз!) в този момент беше зает с важна работа в стаята си. От кога исках да имам дънки като на батковците – от ония, корекомските, избелели отпред и отзад. Врънках, молих, врънках, молих – но всуе молбите ми. На Кореком дънки за деца просто нямаше. Накрая майка му донесе от някъде дънков плат – (ейййй ... много е готски!) и още на другия ден Дечо-шивача ми взе мерките. „Искам с широоооки крачоли долу! Чарстон... Да са по модата!” настоя Валчо. „Добре, добре, широки ще са. Чарстон...” – ухили се Дечо, докато кимаше на Митка, която красноречиво клатеше глава зад гърба на сина си „в пълно съгласие” с идеята му за .... дънки на битник. Тъпите дънки обаче, освен че не бяха ушити като на батковците – с широки крачоли-чарстон, при това упорито отказваха да избеляват като корекомските, само дето все повече и повече заприличваха на ...дочени панталони. Накрая Любчо-Джуката откри тайната на избелелите дънки: „Че ти кажем, Вал, ама че ми дадеш онова „сирийче-бияча” и че ми дадеш три кръгчета с колелото. Иначе – не” – категоричен бе Джуката. Сделката бе сключена и тайната разкрита. Любчо моментално придоби тайнствен вид, озърна се на всички страни и изстреля с мистериозен шепот: „Един път надникнах тайно в стаята на батко ми и го видех как търка си дънките с керемида. Така ги правят да са избелели, да знаеш пък... а Бицето вика, че и с тухла става!”
Ееееей. Стана! Бандата се пръсна от завист, като ме видя с дънки „като на батковците”, като отидохме да гледаме „Ну погоди!” на следващата неделя в кварталното кино „Вапцаров” от 10ч. сутринта...
 
Керемидата тутакси бе пъхната под дюшека, дънките увиснаха на закачалката и Валчо изприпка по стълбите при майка си.
-         Кво ма, майко? - Докато тя каже нещо, Иванка ме придърпа до нея на
диванчето:
-         Слушай сега, мойто момче. Кака ти Надка че оди с кака ти Марияна на
сладкарницата. Ама... – тя се запъна за малко и изведнъж придоби тайнствен вид: - ама ги е страх да идат сами и искат да идеш с тях, че са момичета, а ти си вече голем мъж, а? – тя погледна с преправено възхищение „големия мъж” и добави, като оправяше вечно недооправените си червени букли: - А като се приберете, че дойдеш да ми кажеш дали са си говорили с момчета.  – тя натърти на последното; - Чу ли? И да запомниш кои са били тия момчета – всичко че ни кажеш, нали!
„Да бе, да... – мислеше си „големият мъж” – страх ги е от момчетата та се напикават от страх. Да съм ги пазел аз... Пращат ме да им бъдем „опашка” и да после бъдем ...предавател и издавач! Знам аз...” – разсъждаваше си негласно „големият мъж”, но благоразумно отвърна, по детски наивно: - Добре, лельо Иванке. Сичко че ти кажем после...

*
 
По онова време нямаше ни Интернет, ни джиесеми – как ставаха тия неща, сигурно никога няма да разбера, но при влизането ни в кварталната сладкарница, там беше само Христина Мичкината да пие боза и да си бъбри с леля Йонка – сладкарката Още не бях преполовил любимата си паста „Фантазия” и сладкарницата вече се пръскаше по шевовете от батковци – разгърдени, мятащи дълги перчеми и гръмогласно бълващи неразбираеми за мен думи и приказки, - „Ееееей, ама толкова готско звучат! Трябва да ги запомня всичките!”. Тогава погледът на Йонка-сладкарката, която ни гледаше през дима на цигарата си, ми се стори тъжен, на фона на „Панаири, панаири”, дето се лееше с гласа на Лили Иванова от неизбежния грамофон. Сега, като си я спомням – вече знам: на това му се вика носталгия, умиление и цял наръч от още чувства – присъщи само на жените и останали неразбираемо-неизвестни за мен и до днес.;
Разбира се, че дойдоха и кака Павлина, и кака Яна, и кака Мими , а аз гордо пъчех мъничките си гърдички на масата – единствен мъж между най-личните моми на квартала...
Поне десет пъти, докато бяхме там, се чу оглушително бръмчене. Бате Младен с мотора си... Всички момчета искахме да сме като него! Имитирахме походката му. Запомняхме всяка дума, дочута от него. Гледахме да се обличаме като него. И при всяко избръмчаване, момите събираха главите си и си шепнеха нещо на оня чужд за мен, момичешки език – а хубавата кака Марияна, опъваше вратните си жили към отдалечаващия се мотопед по улицата...
 

*
 
----------------
Джуката ме биеше. С моето (вече негово) сирийче-бияч. Играта на „Копчета” почваше да не ме кефи вече.
-         Валери! Я ела да те питам нещо! – Джуката се облещи, та чак забрави, че е
негов ред да бие по копчетата. Беше бате Младен ... и ме викаше. МЕНЕ! Беше седнал на катерушката на детската площадка, дето си играехме ние, децата и пушеше, като ме подканваше с ръка приятелски. Дотътрих се до него и измучах:
-         М? – батковците никога не говореха с нас, малките. Направо не ни
забелязваха... А сега, да говори с мене, лично беше дошъл готския бате Младен... Джуката беше надул вече джуки и го чух да прогъгва, докато се отдалечаваше: „Аз си тръгвам пък...”.
-         Валери, аре да ми направиш една услуга, а! – бате Младен ми
 намигна приятелски; - А аз че ти дадем един „топуз”. Ама... аре, като видиш кака ти Марияна, да й дадеш една бележка, а? Ама, ей! Гледай никой да не види! И Надка да не види! А? – „топузът” беше мечтата на всички момчета от квартала, това беше „царят” на биячите в играта на „Копчета”... Но и без „топуз” за награда, пак щях да приема задачата, без да се замисля.
-         Ъхъ. Добре, бате Младене! – съзаклятнически прошепнах аз, тикнах
бележката в задния джоб на късите си панталони и поех към дома, като тайнствено се озъртах на всички страни – същи конспиратор от бандитски филм, натоварен с тайна и супер-важна задача, от която зависи спасяването на Света!
Промъквах се на прибежки, скривах се зад всеки стълб и внимателно проучвах обстановката – още маааалко и съм си у дома! Можех веднага да ида у иванкини, ама прецених, че за изпълнението на такава важна задача, трябва да имам и съответстващ външен вид. Облякох натритите си керемида дънки и се мушнах в любимата си фланелка с оня готкси самолет отпред. Ъъъъ... нещо липсва. Влязох в банята и подуших дезодоранта на майка ми първо. Ух – бляк! Смърди като увехнала цънцеружка... Грабнах одеколона за след бръснене на баща ми и щедро се полях с него. Навсякъде! Така. Вече мога да пристъпя към отговорната си задача...
 
*

Откак  хубавата софиянка, кака Марияна беше дошла у иванкини, нашата улица се превърна в нещо като алея в градската градина, по вечерно време. Поне през петнайсет минути, минаваха батковци – натъкмени като за сватба, мятаха перчеми и имаха безкрайно делови вид, бързащи за някъде и за нещо изключително важно. Една вечер дори се събраха на пейката на Тодорка и се дочу и звън на китара. А малко след това, мощния глас на Иванка изкомпанира на китарения звън от прозореца: „Абе, вие улици и дом немате ли си, ами сте дошли тука от п---а си майчина, да безпокоите хората, дето утре стават за работа???”;  
Съответно, дворът на иванкини, ежедневно, от сутрин до мрак и почти непрекъснато се метеше – ту от Иванка, ту от гостуващата леля Венка – мариянината майка. То беше метене, метене, метене на смени – чак изстъргаха оня двор. Блестеше „с език да лижеш” (по думите на майка ми) и ... пак - все не беше преметен както трябва. Дори и в момента, Иванка чевръсто помиташе несъществуваща смет, а погледа й враждебно изпращаше поредната групичка батковци, които се отдалечаваха нанейде, за да минат след малко пак... Но най-ужасното беше, когато зачуеха бръмченето на мотора на бате Младен. И двете жени грабваха по една метла и се почваше метене като за социалистическо съревнование, а майка ми се кикотеше скрита зад пердето...
-         Здрасти, лельо Иванке! Горе ли е кака Надка, да искам една плоча за
грамофона? (не можах да измисля нищо друго, като повод да ида при „Величка и Захаринка Зазиданите”...) – Ще ходя на забава при Гецата и обещах да занеса плочи... – и запристъпвх от крак на крак.
-         Горе са, горе са... – и аз (без обаче да бързам – ще е подозрително) се
запътих към входната им врата, като зад мене се дочу: - Не сте ли още малки за забави и журове вие?....
            Още докато се качвах по вътрешните стълби на къщата, ме блъсна онази невъобразима смесица от разни миризми, повечето от които, изобщо не знаех от какво са, разпознавах само миризмата на лак за нокти и лакочистител... А като влязох в стаята, дето бяха каките, тази миризма направо ме засипа и притисна... От грамофона думкаше любимата на цяла България „Музикална стълбица” с „Ма Бейкър” на Бони М и „Буги, буги” на Бакара (вече ми омръзнаха. По сръбското радио пускат по-нови вече), а в стаята цареше тайнствен сумрак - каките седяха „по турски” на леглото – около тях, във впечатляващо изобилие и в пълен безпорядък, се търкаляха лакове, дезодоранти, спирали за мигли, червила, кремове, лакочистители, маши за коси, ролки и още ... не знам какво. Сега идваше най-трудното – как да дам заветната бележка на бате Младен, без кака Надка да види...
Тъпчех притеснено в тази светая-сетих на „моминското разкрасяване, което никой няма да види” (защото когато излизаха, винаги бяха с родителите си, или с мен – и изглеждаха като облечени лично от строгата ми класна, другарка Михайлова, която редовно проверяваше за неизрязани нокти, мръсни уши и яки и връщаше от училище за ... „неподходящи” дрехи (униформата влизаше в сила след 8-ми клас).
Момичетата едва сдържаха досадата си от присъствието ми, но бяха ...любезни. „Малкия” това... „Малкия” онова... „Кво праи леля Митка, малкия?”... бла, бла... „Сега че видите вие колко съм малък, аз!!!” и изстрелях голямата бомба, без предупреждение и излишни въведения:
-         Преди малко говорих с бате Младен! –
отчетливо изрецитирах аз и гордо 
изпъчих мъничките си гърдички. „Малкия” автоматично изчезна! Тутакси станах „Валери”, каките скочиха, като изстреляни от невидими пружини към мен, чак се уплаших, че ще ме съборят на пода...
„Кога, кога?”, „А какво ти каза?”, „А пита ли за мене?”, „А как беше облечен?”, „Ама с мотора ли беше”, "А сам ли беше?"... – въпросите се сипеха върху нещастната ми глава със скорост, на която не смогвах да проявя дори разбиране на казаното, камо ли да приложа някакъв отговор, при това едновременно от двете. Но това беше само първата ми бомба, пусната с цел "привличане на вниманието". „Атомната”, баш-бомбата, беше още в джоба ми и кротко изчакваше да изгрее и тя на сцената. Ако не бях толкова главозамаян от собствената си важност и значимост в този момент, сигурно щях да забележа подозрителното прошумяване от вратата на стаята. Не го забелязаха и те. Затова, въпросите продължаваха да се изливат (вече бях забравил първите десетина) и... накрая свършиха. Като се наслаждавах на ролята си на главен герой и конспиратор и НАЙ-ВАЖЕН участник в интрига на големте батковци и каки, аз придобих възможно най-мистериозния си вид и бръкнах в джоба.
-         Бате Младен даде това, да го дам на кака Марияна. Ама обещах, че кака Надка нема да ви...
Вратата се отвори с трясък, в вътре, със скоростта на кораба на Седморката на Блейк, влетяха с развети пеньоари леля Иванка и леля Венка и с хищническа безпогрешност се насочиха право към мен, сграбчиха ме и буквално за секунди. Бележката беше в ръцете им...
-         Бегай си у вас, Валери! – процеди леля Иванка, докато кумицата ми ме
гледаше с мълчалива осъдителност. Изнизах се като... пръдня от скъсани гащи! Още припках по стълбите и до мене вече долитаха сподавените писъци на ...момите и яростните викове на двете жени: „На среща ще ми ходиш ти?! Вчерашна пикла любов ще ми въртиш?! По мотори ще ми се качваш? А? Децата на сводници ше правиш?!!!” , докато другата пригласяше: „Плоча си щела да му даваш на Валери, а?”, „Че те прибием ма ей! Съ'га... че ссссскинем таа блуза от тебе! От къде я имаш ма??? Не съм ти я купила аз... Казвай ма! На ... битничка у къщата ми ли че се правиш ма???”....
 
Заключих се в стаята си. Моето – тепърва предстоеше. Те щяха да кажат всичко на майка ми. Мъртъв съм, като се прибере от работа... Валери, мъртъв си, братче...
 
---------------------------------------------
Бате Младен не се ожени. Почина много млад – аз вече ергенувах...

Кака Марияна се ожени в София. Има две деца.

Кака Надка се ожени за първата си любов, от гимназията. Роди им се момче. После се разведоха. Омъжи се повторно

Джуката в момента е в Испания. От много години. Бях го забравил дори... Добре, че намерих тази фланелка със самолета! Кво ли праи тъпото копеле?

Леля Венка почина преди години.

Леля Иванка е още жива. Спохождам я понякога.

Майка ми Митка... – вече знаете за нея. :)

Валери – няма нужда да ви го представям кой е, нали?
:)

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2017-08-12
прочитания: 64
точки: 10 (виж далите точки)
коментари: 7 (виж коментарите)
препоръчано от: 5 (виж препоръчалите)

Вход

placeholder