StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,460
   Потребители: 12,362
   Автори: 3,999
   Коментари: 317,519
   Точки: 2,643,297
   Съобщения: 151,853
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,779

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Надежда

Вървях леко приведен, опитвайки да се предпазя от изсипващия се, като порой, дъжд. Старият ми, прокъсан каскет беше плътно захлупен над очите, в опита ми да спра дъждовните капки да се стичат по очилата. Защото беше невъзможно да виждам през тях, когато малки рекички се стичаха по иначе ясните им стъкла. Вървях като пияница, който току що е излязъл от някоя кръчма прилично пиян. Движех се на зиг-заг и подскачах от едната страна на тротоара до другата, за да избегна локвите. Само преди няколко дена бях взел наново закърпените си обувки от обущаря. Но не изпитвах достатъчно доверие нито към него, нито към работата му, за да изпробвам дали ще пропуснат вода. И въпреки големите си усилия, започвах да чувствам как влагата си пробива път във вътрешността на обувките ми и вече достига до старите протъркани чорапи, многократно кърпени на големият пръст. Свалих очилата си и погледнах към небето с надеждата, че ще видя някаква светлина през облаците, някакъв знак, че пороят е към своя край. Нямаше такъв. Целият небосвод беше металически сив и дъждът се сипеше неуморно от него, без да дава признаци за скорошен край. А напред, някъде в планините извън Града се виждаше и проблясъка на светкавици, които раздираха сивотата на небето с ярките си проблясъци. Докато гледах захласнат към небето, стар мустанг мина покрай мен, изхвърляйки всичката вода, която се беше събрала в дупките по асфалта, отгоре ми. Супер! Всичкият труд, който си давах за да се предпазя сух беше на вятъра. Бях прогизнал до кости.

Завих по една странична улица, откъсвайки се от натоварения с движение булевард. Дъждът продължаваше да вали все така проливно, а аз стремително си проправях път по наводнената, търговска улица. От двете ми страни се изреждаха магазини за какво ли не.

Сладкарница, пълна с всякакви по вид бонбони, торти и най-разнообразни сладкиши, както и цели фонтани от течен шоколад - грижливо подредени и изложени на витрината, гледаща към улицата. А на срещуположната улица, две малки, одърпани циганчета стояха в един вход. Сгушени едно в друго, тъй като прошарените им от дупки пуловери и скъсани дънки не ги предпазваха достатъчно от студа и пронизващата костите влага. И въпреки студа, те бяха вперили големите си черни очи към витрината на сладкарницата и тънка усмивка беше изписана на лицата им. Бяха безразлични към студа, който беше обзел телата им, защото мислите им се рееха някъде там из безброй мечти изпълнени с всякакви по вид лакомства. В съседство до сладкарницата беше разположен бутик за маркови италиански обувки. Няколко съпруги, на средна възраст, от висшата класа на Града седяха на изисканите бели канапета, от естествена кожа и пробваха моделите от най-новата колекция. Други обикаляха магазина, хванали навирената си брадичка с палец и показалец и изцяло отплеснати в размишления, кой точно модел им харесва повече и в каква разцветка да го пробват. Вътре в магазина въздуха беше натежал от тежките миризми на скъпите френски парфюми, смесени заедно. Колко изискано и класно беше всичко!

И въпреки това, малките циганета някак си пропускаха изобщо да ги забележат. Техните мисли и влажни погледи бяха насочени към шоколада извиращ от фонтана и целите лешникови ядки носещи се из него. В тъмния вход, намиращ се  в съседство с магазина за обувки се бяха събрали няколко младежи, които параноично оглеждайки се въртяха помежду си цигара марихуана. Покрили главите си с шапки и качулки в опит да предпазят самоличността си от любопитни погледи. Тежката, натрапчива миризма на марихуаната се разнасяше по цялата улици, карайки много хора да се оглеждат и да търсят източника й. Колко глупаво от тяхна страна да изберат една от най-оживените градски улици за да се напушат. Беше въпрос на време да мине някой патрул и да ги прибере за безплатна нощувка в районното. Пресякох напречната улица без да се огледам, разчитайки на слуха си повече, отколкото на зрението. На ъгъла беше разположена голяма книжарница, на три етажа. Останах доволен, като погледнах към нея и я видях пълна с хора – разглеждащи и избиращи книга за себе си или за подарък на някой близък. Хората не четели. Що за глупости! Хората никога няма да престанат да четат, естествено обществото е удавено от съвременните технологии и пошлата култура издигаща на пилон фалшивите ценности и идеали. Но винаги е имало и винаги ще има хора предпочитащи миризмата на хартия, лъхаща от новата книга. Безбройните пленяващи и интересни истории скрити из изписаните страници и думите, магически подредени, така че да изразят индивидуалното мислене и виждане за света, на всеки отделен автор. Няма книга, приличаща или подобна на друга. Също като хората всяка книга носи в себе си душа, която е уникална и неповторима сама по себе си. Едно произведение на изкуството представящо своя създател или по-скоро представата му за света, пречупена през призмата на неговото съзнание. А неговото съзнание е следствие от всички събития, помисли и преживявания случили се през живота му и тяхното влияние върху него и това как са оформили неговият характер. И така както всеки характер е уникален, поради множеството различни житейски случки оформили разбиранията на автора, така и всяка книга е уникално представяне на тези виждания.

Изведнъж се оказах на на малкото пазарче, където продавачите предлагаха домашно отгледаните си плодове и зеленчуци на примамливи цени. Много хора се бяха скупчили около сергиите, едновременно криещи се от дъжда, под найлоновите покриви и същевременно пазарувайки, а лицата им бяха застинали в строги и преценителни маски. Прибавяха, с кимване и самодоволна усмивка, одобрените продукти към износените си, платнени пазарски чанти и отхвърляха със сумтене и цъкане с език, тези, които не им вдъхваха достатъчно доверие. По същия начин се отнасяха и с хората. Успоредно на пазара беше разположен площад “Надежда”, в долния му край се намираше църквата. Точно пред централния й вход се намираше градинка, продължаваща успоредно на пазара, по цялата дължина на площада. От двете й страни минаваха две алеи, чиито краища се събираха пред входа на църквата, точно при шадравана. По краищата на двете алеи бяха разположени скамейки, които в момента стояха пусти и безлюдни, единственият им приятел беше непрестанният дъжд, изсипващ се постоянно отгоре им.

Свих през пазара и излязох на площада пред църквата, най-краткият път към домашния уют минаваше оттук. Въпреки дъжда надигнах глава да огледам малката статуя, която се извисяваше над шадравана. Винаги предпочитах да гледам шадравана и придружаващата го статуя вместо тъмната и мрачна църква, издигаща се срещу него. Бях го виждал стотици, може би хиляди пъти, но винаги намирах нещо ново и интересно, което да привлече вниманието ми. Винаги успяваше да ме плени. Малкото мраморно момченце все така стоеше стъпило на един крак, докато другият му бе присвит в коляното. Ръцете му бяха вдигнати встрани от тялото. А малката му глава, покрита с бели къдрици гледаше някъде нагоре, но вместо водата да излиза от присвитите му устни този път тя се сипеше от небето. И до ден днешен не ми е ясно, какво беше различното тогава, но нещо, някаква невидима, неконтролирана от мен сила, просто измести главата ми в дясно. Към църквата.

Там, под портика, беше седнало младо момче. Нямаше повече от двадесет години, беше облечено в стари, износени дрипи, а краката му бяха боси и черни. То си стоеше мирно и спокойно, а в ръцете си държеше някакви консерва, най-вероятно намерена в някой контейнер за боклук, в която бъркаше настойчиво с пръст в жалък опит да изкара това, което беше засъхнало и полепнало по дъното. При гледката, на това дете, което би трябвало да е бъдещето, а живееше забравено от настоящето - душата ми се сви. Пребърках джобовете на стария си шлифер, но единственото, което намерих в тях бяха дребни монети и едно копче, което по-рано днес се беше скъсало от шлифера. Бях го прибрал в джоба си с надеждата, че като се прибера жена ми ще го пришие обратно. Зимата приближаваше, а без него ми беше невъзможно да се закопчая изцяло и студеният въздух нахлуваше в шлифера без никой да може да го възпре. Тогава се сетих, че в старата си канцеларска чанта освен многобройните листи и всякакви по вид документи, имах и един недоизяден сандвич останал от обяд. В първия момент изпитах неудобство и срам от факта, че единственото, което мога да предложа на тази забравена от всички душа е просто един нагризан сандвич. Но се съвзех и осъзнах, че той едва ли ще намери  нещо по-добро по кофите. Запътих се към портика на църквата.

То все така настървено продължаваше да се опитва да достигне дъното на консервата със слабите си кокалести пръсти, но не успяваше. Пръстите му бяха прекалено къси. Стигнах портика и се скрих под него. Вратата на църквата беше затворена, но от вътре се носеше тежката, успокояваща миризма на тамян. Свалих очилата си, за да ги забърша от малките рекички, стичащи се по тях. Момчето не ми обърна никакво внимание. Годините живот по улиците го бяха научили да изпитва подозрение към всичко и всеки, точно като улично псе. Но явно близостта на божия дом го успокояваше и той дори и не си помисляше, че тук някой може да му посегне или да го нарани. Отворих старата си кожена чанта и зарових из купищата листи и всякакви канцеларски материали. Момчето явно осъзна, че не се намирам там случайно, нито имам намерение да влизам в църквата. Спря да рови в консервата и надигна очи към мен. О, какви очи! Очите му имаха блатисто зелен цвят, леко размит из сиви отенъци. А там някъде в центъра им, сякаш малки пламъчета горяха. Щом срещнах погледа му, сякаш душата ми напусна тялото и се понесе нанякъде. Не усещах тялото си, сякаш бях просто душа носеща се в небето, в сиво, облачно небе, а някъде долу под всичките облаци някакво блато се зеленееше. Бях се загубил в очите му. Бях виждал много хора с ясни сини очи, като горски поток. Представящи стихията на водата. Но никога досега не бях виждал някой, съчетаващ в себе си останалите животворящи сили. Въздушната сивота и земната зеленина, а някъде там разпръснати из тях горяха малките пламъчета на живота. Единствено синият цвят липсваше от погледа му. Синьото, което представя постоянно променящата се стихия на водата. Животът му беше спрял на едно място, той живееше всеки ден за себе си. Изпълнен единствено с надеждата да намери топло място, където да пренощува, скрит от безпощадния студ на улицата и да открие нещо, с което да залъже гладния си стомах. За миг през ума ми мина мисълта, че може би това е причината синьото да отсъства от пленяващите му очи. Дали беше възможно животът на човек да е пряко отразен в очите му?

В този момент пръстите ми полепнаха по нещо и това ме изведе от транса, в който бях изпаднал. Бях намерил увития в найлоново фолио сандвич. Извадих го от чантата и го подадох на момчето. Бях навел главата си, защото не смеех да го погледна отново в очите, а и изпитвах притеснение от това как би реагирало на моя недояден сандвич. Все пак то не стоеше там за да проси, а просто си беше намерило място, скрито от дъжда, където да изяде консервата и да засити, доколкото може, глада си. С плавно и примерено движение то се просегна и пое найлоновата опаковка от ръцете ми, бързо я разкъса и лакомо почна да гризе сандвича. Тогава изведнъж се сепна, трудно преглътна последната недосдъвкана хапка, погледна ме и каза:

-          Бог да те пази!

След това наведе красивите си очи към това, което беше останало от сандвича ми и без много да мисли отново се нахвърли отгоре му. Лека усмивка се изписа на лицето ми. Чувствах се щастлив. Но не беше това огромно щастие, което те обсебва, помита те, взима те със себе си и те отнася някъде другаде. На място в което дребните неща вече нямат значение, където всичко е толкова безлично и незаслужаващо внимание. В такива моменти дори и проблемите ти те радват и те карат да се чувстваш щастлив. Можеш да мислиш за всичко на света и нищо не те притеснява. Всяка една мисъл, която влиза в главата ти и обсебва вниманието ти е приятна и някак си, по своему, сияеща. Всичко ти носи екстаз. Не, не беше такова щастие. Беше малкото, сгряващо душата щастие, че си постъпил правилно. Чувството на задоволство от самия себе си. Че дори и да си се лишил от нещо, си помогнал на някой друг, който е изпитвал по-голяма нужда. Това малко, стоплящо, приятно щастие, чийто единствен външен признак е доволната усмивка. Така, с изписана на лицето си усмивка, безмълвно кимнах на момчето. Обърнах се и продължих своя път в дъжда...

*******

Беше изминала година, а може би и повече. Бях забравил цялата тази история. Не бе издържала теста на времето. Бях забравил момчето и срещата с него, така както забравяме хората, от които нямаме полза. Споменът за това изтормозено от живота дете не бе останал в паметта ми. Колкото и да бях трогнат на момента и въпреки силната емпатия, която чувствах в онзи дъждовен ден, бях го забравил. Така както забравяме или по-скоро не обръщаме достатъчно внимание, на всички проблеми, които не ни засягат лично.

Вече от седмица неспирно валеше сняг. Всичко беше покрито с бяла пелина. Пътищата бяха трудно проходими, а снегорините, отново се губеха някъде. На повечето хора се налагаше да си останат по домовете, просто защото беше невъзможно да стигнат до работните си места. Градът беше замръзнал, хванат в здравата прегръдка на зимата. Но не и за мен. Преди няколко години когато ме наеха на сегашната ми позиция бях щастлив, че работното ми място се намира само на няколко минути от дома ми. Сега докато вървях по заснежената улица, а снегът продължаваше да се сипе отгоре ми – проклинах този си късмет. Беше ранно утро, слънцето все още не беше изгряло - едва ли щеше и да изгрее днес. Улиците бяха празни, рядко пред очите ми се мяркаше някой друг, подобен на мен, клетник. Свил се в дебелото си зимно яке, нашарено от кръпки, със сънливи очи, аз тътрех краката си по до болка познатия маршрут. И както всяка сутрин и всяка вечер, в продължение на години, щом свих по улицата пред мен се показа църквата на площад “Надежда”. Не изглеждаше особено внушително, нито успяваше да вдъхне в мен някакво чувство на уважение или преклонение.

Никога не съм харесвал църквите. Може би цялата тази ненавист, която таях към тях се криеше дълбоко в миналото ми. Още в най-ранно детство. Спомням си как, като бях на четири или пет години(какво ли значение има) баба ми, която беше натоварена със трудоемката задача да се грижи за мен и братовчед ми, ме заведе на първото ми църковно посещение. Тя беше изключително набожна жена, качество, което на по-късен етап от живота си наблюдавах и у своята майка. Може би е вярно това, което казват хората, че мъжете си избират жени по подобие на майките си. Знае ли човек... И до ден днешен помня това мое първо влизане в божия дом. Беше в малката селска черква, в родното село на предците ми. Още щом стъпих вътре ме побиха тръпки. Всичко беше толкова тъмно и мрачно и наоколо се носеше някаква странна, натрапчива миризма. После разбрах, че тази миризма идва от кадящия тамян. Но какво разбира едно малко дете от църковни обичаи и обреди. За мен всичко, което се случваше изглеждаше страшно. Тъмната постройка, изпълнена със стари хора, които монотонно повтаряха някакви неясни, за мен, думи, а понякога и запяваха, огромните икони, които ме наблюдаваха от всички стени, дори и от тавана ме плашеха още повече. В цялата обстановка имаше нещо окултно и мистично, което не ми се харесваше. Така и не се научих да го харесвам.

Но да се върна в настоящето. Величието на църквата се губеше в снега. От всичките й страни плътно до стените бяха натрупани огромни купчини сняг, вследствие от наскоро почистения площад. Някои от тях бяха високи почти един човешки бой. Само пред входа беше разчистено за да могат вярващите да влязат и да стигнат до крайната точка на малките си, ежедневни преклонения. Да достигнат своя малък Йерусалим. Всичкия този струпан около храма сняг някак си му придаваше умален и схлупен вид. Въпреки, че само няколко метра над купищата сняг се издигаха позлатените куполи и кръстовете от чисто злато. Но дори и те не успяваха да върнат величието му, което беше временно затрито от една прищявка на природата. Колко непрозорливо от страна на Бог да позволи това да се случи...

Вече подминавах църквата, вървейки по пътя водещ към работата ми. Бях тръгнал на свое собствено преклонение. Преклонение пред материалното, преклонение пред парите. Но нима имах избор? От успеха на това ми, по своему духовно, пътешествие зависеше не само моето преживяване, а и това на цялото ми семейство. Не можех да си позволя лукса да търся спасение за душата си. Нямах време. Духовното избавление е за тези, които имат толкова много свободно време в ръцете си и нищо по-плодородно за вършене. А и ми беше все тая дали ще прекарам отвъдния си живот в безкрайни мъки и горене в пъклите на ада. Прекалено бях зает да мисля как да оцелея в настоящия. Как да свържа двата края и да сложа храна на масата. А и честно казано не изпитвах съжаление за нищо, което бях извършил през живота си. Не изпитвах вътрешна нужда да се разкая за греховете си. Според мен самия – дори нямах такива. Вярно, през живота си бях извършил някой неща, с които не се гордеех. Но не приемах никое от тях като нещо за което трябва да съжалявам или да търся опрощение. За мен, това бяха просто минали грешки. А за такива грешки човек никога не трябва да съжалява и да се наказва. Трябва да ги приема и признава. Да се учи от тях, да извлича най-ценните уроци, а останалото да загърбва в миналото. Станалото – станало.

Накрая на площада, точно преди пазара нещо привлече вниманието ми. Една от скамейките, която се намираше точно на пътя ми, се отличаваше от другите по външния си вид. Не беше затрупана от бяла купчина сняг, а на нея имаше някакво странно, шарено кълбо. Отне ми момент да осъзная какво е това пред очите ми. Човек! Това беше човек. Някой клет бездомник, свил се на кълбо в жалък опит да се прикрие, поне малко, от пронизващия студ. Продължих уверено напред, с бърза крачка, а очите ми не се откъсваха от това жалко същество. Вече бях почти до него, когато то се размърда и от странната фигура, с неясни форми, се подаде една чорлава глава. Огледа се и спря блатистият си поглед върху мен. О, какви очи! Замръзнах на място, а в главата си чувах само едно непрестанно жужене. Всичко се връщаше. Споменът от онзи далечен ден, някъде преди около година се върна в съзнанието ми. Толкова ясен, сякаш се беше случил вчера.

Бях вцепенен. Изпивах с очи клетото момче. Изминалата година и живота по улиците беше взел дължимото си. Въпреки, че беше изминала само около година, той изглеждаше състарен поне с пет. Косата му беше станала дълга, сплъстена и немита от незнайно кога. По неимоверно състареното му лице, набраздено не от старчески бръчки, а от тези, които се появяват в следствие на тежък и непосилен живот, беше набола гъста, русолява брада. На гърба си носеше стар, може би навремето кафяв, пуловер. Целият беше раздърпан и прокъсан, а на места личаха нескопосаните опити за кръпки. Надолу беше обут със също толкова прокъсан, стар, ленен панталон. Най-вероятно го беше намерил до някой контейнер за боклук или някоя добра душа му го беше дала, от съжаление. Но това, което най-много ме потресе, не че имаше някаква част от цялата, стояща пред мен гледка, която да не беше потресаваща, бяха краката му. Обути в чифт чехли, те бяха посинели и подути. Беше просто въпрос на време това жалко създание да умре от простуда, хванат в смъртоносната прегръдка на пронизващия и вкочаняващ мраз.

Продължавах да стоя все така втренчен в него, без дори и да ми идваше на ум да помръдна. Дори и да исках едва ли можех. Отново бях в плен на чувствените му очи и на жалката гледка, в която той самият се беше превърнал. Момчето се размърда, което заради студа му костваше неимоверни усилия. Но повече благодарение на духовната си сила и на желанието си да продължава да живее, слабата му светлина да продължава да гори в този черен свят, отколкото на физическата си сила, той успя да се изправи до седнало положение. Видях как в големите му красиви очи се изписа непосилна болка, когато изтормозените му нозе стъпиха на земята и бяха покрити от снега. Видях сълзите, които почнаха да си пробиват път от дъното на душата му към повърхността на очите му. Видях малките кристални езерца, които те образуваха в краищата на блатистите му очи. Видях как се стекоха по зацапаните му с мръсотия бузи, през гъстата му брада. Видях първата сълза, която успя да се откъсне от лицето му и понесена от привличащата сила на Земята, падна надолу към безкрайната бяла пелина, покриваща всичко наоколо. Това просто действие, изправяне, което за всеки от нас е въпрос на съвсем леко физическо натоварване, за тази изтормозена душа, беше цяло предизвикателство. До това положение го беше докарал живота, да трябва да впрегне цялата сила на волята си за да може просто да се изправи. При  всяко негово несигурно, треперещо движение сякаш някой забиваше кинжал в сърцето ми. Той подпря лакти на коленете си, защото кръстът и гърбът му бяха схванати и сковани от коварния студ и му беше почти невъзможно да стои изправен. Погледна ме право в очите и каза:

-          Аз те помня. Ти един ден ми даде сандвича си.

В този момент друга сълза повикана от земното привличане се понесе към земята. Но този път тя не беше негова...

Представете си! Можете ли да си представите колко хора, за изминалата година, бяха дали нещо на това дете, за да помни точно мен? Нима аз бях един от малцината, а може би единствения, който през последните месеци беше погледнал на него като на човешко същество. Не го беше подминал, като непотребен боклук, захвърлен до кофата за боклук. Беше спрял до него, беше го гледал в очите и му беше помогнал с малкото, с което можеше да си позволи сам да се раздели. Светът беше толкова студен! Но зимата нямаше нищо общо...

Не можех да стоя безучастно. Още в момента, в който той ме погледна с блатистите си очи, всяка мисъл за това накъде се бях запътил се изпари. Не ме интересуваше това, че днес може би ще се наложи да пропусна работа. Не ме интересуваше, че после шефът ми щеше да ми крещи, да ме гледа на криво, а дори може би и да си удържи дължимото от заплатата ми. Тези мисли дори и за момент не ми хрумнаха. Бях забравил за задълженията си. Бях забравил за заплатата си, от която толкова много се нуждаех. Бях забравил за семейството си, което ме чакаше у дома и разчиташе изцяло на мен да сложа вечеря на масата. Забравих дори за самия себе си. Успях да се окопитя и да изляза от ступора, в който бях изпаднал. Свалих старото си, многократно кърпено зимно яке и му го подадох да го облече. Не беше кой знае какво помощ, премръзналите му крака щяха да си останат все така сини и подути, но поне щеше малко да сгрее кръвта му. Хванах го здраво под мишницата и бавно, но сигурно му помогнах да се изправи. Целият трепереше от студа и от болката, която тръгваше от премръзналите му стъпала и се разпростираше из цялото тяло. Беше нечовешко изпитание за него да стои прав, а още повече да ходи. Но не можех да го оставя да умре тук, на тази скамейка. Дотук добре, дадох му якето си поне малко да се стопли, помогнах му да се изправи и раздвижи за да не умре от студ. Но сега какво? Огледах се наоколо - не минаваше никой, който можеше да помогне. Никога не бях виждал площада толкова празен. Сякаш всички хора се бяха уговорили, точно в днешния ден да не минават оттук. Какво да правя? Почна да ме обзема паника. С цялото си сърце исках да помогна на това момче, а не знаех какво да направя. Нима всичко щеше да свърши просто така? Нима той щеше тихомълком да умре в ръцете ми, а аз щях да стоя и да гледам без да мога да помогна. Вътре в мен почна да се надига чувство на ненавист. Ненавист към самия мен. Как можеше да съм толкова безполезен? Аз бях по-безпомощен дори от него самия. Тогава ме осени една идея. След години като се сещах        за този случай, отново и отново, си мислех, че тук може би беше намесена някаква по-висша сила. И може би на света наистина съществуваше нещо, което не беше напълно ясно и достъпно за човешкото съзнание. Ще го заведа в църквата! Нима не беше това истинската същност на църквата? Да помага на тези, които най-много се нуждаят от помощ. На изпадналите души, на тези жалки подобия на човешки създания, които по една или друга причина са били заплюти и отхвърлени от нашето иначе толкова цивилизовано общество. Да! Бях убеден, че там ще намеря помощ. С нови сили, окрилен от тази си идея и от стоплящата душата надежда, че ще мога да помогна на този нещастник, аз го хванах здраво през раменете и с бавна, но сигурна крачка се запътихме към храма.

Църковният портик беше затворен. Но през процепите на старинните дървени врати се процеждаше меката светлина от горящите вътре свещи. И дъхът на тамян се носеше в заобикалящия въздух. Пробвах да отворя едната врата. Едва се открехна. Колкото и да беше леко момчето, все пак тежеше и бях изразходил голяма част от силите си за да му помогна да стигне дотук. А и ми беше трудно да отворя вратата само с една ръка, докато с другата се опитвах да го поддържам изправен. Направих втори опит, впрегнах всичката си останала сила и вратата поддаде още, но пак не беше достатъчно за да можем да минем. Осъзнах колко са безсмислени опитите ми да се справя сам, затова почуках с юмрук на вратата с надеждата, че някой вътре ще ми отвори. Минаха няколко минути - никой не се чуваше да се движи из вътре. Погледнах през процепа, който бях успял да направя – вътре цареше сумрак, разсейван само от няколкото запалени свещи, разположени в свещниците пред иконостаса. До лявата стена беше сложена стара печка на дърва и въглища. Доколкото видях – единственото нещо, което затопляше църквата. Но явно беше достатъчно, защото щом се доближих до процепа топлината погали премръзналото ми лице. Провикнах се вътре. Отново никакъв отговор. Прокарах свободната си ръка в процепа и отново опитах да отворя вратата. Съпровождана от ужасяващи, скърцащи звуци тя едвам се отмести. Тогава видях два крака, обути в черни обувки, които почти не се виждаха от черното расо, което се спускаше върху тях и ги покриваше отвсякъде, с трепереща и бавна крачка да слизат от стълбите прилепени за дясната стена на храма. Плътно до тях се виждаха още два крака, обути в стари, кафяви, кожени обувки. А нагоре в бежов, женски чорапогащник, който се губеше под дълга вълнена пола.

Отецът, който слизаше по стълбите беше толкова възрастен, че му беше почти невъзможно да се движи сам. Това обясняваше другите два крака, които се движеха успоредно с неговите. Те принадлежаха на дебелата клисарка, която се грижеше за храма и го поддържаше чист и подреден доколкото й стигаха силите. Те се движеха заедно, като храмовата клисарка беше хванала, с месестите си ръце, свещеника за лакътя и здраво го държеше да не се строполи на земята. Отчето беше нисък, възрастен човек. Многото години, които беше преживял бяха взели полагаемото си. Лицето му беше гладко избръснато и покрито с безброй бръчки. Единственото място на което кожата му все още стоеше гладко изпъната беше, нашареното му от старчески петна, теме. Чифт огромни очила, с дебели стъкла, се подпираха на орловия му нос. Кокалестото му тяло беше прикрито от традиционното черно, проповеднически расо. Беше толкова слаб и изтощен, че изобщо не се учудвах, че му е трудно да се придвижва сам. По всичко личеше, че оставащите му дни на тази земя не са много. До него се движеше контрастиращият образ на клисарката. Жена на средна възраст, с едра фигура, която сигурно надвишаваше килограмите на отеца двойно, ако не тройно. Беше късо подстригана, а на горната й устна се чернееше ситен мъх. Беше с една глава по-висока от възрастния свещеник. Огромната й месеста фигура тежко пристъпваше редом с него и някак си, с неприсъща за нея нежност го държеше здраво, но внимателно.

Приближиха се до вратата от вътрешната страна. Отчето седна на една от дървените пейки наредени в две колони пред иконостаса, а огромната клисарка дойде по близо:

-          Какво се е случило? Какво си се развикал?

-          Момчето е премръзнало – отвърнах й. – има нужда от помощ! Моля ви, отворете вратата за да влезем и да се стопли.

Тя огледа окаяното момче от глава до пети. Изражението на лицето й се промени, като погнусата и отвращението ясно си личаха. Нямаше никакво желание да пусне този опърпан, миризлив скитник в божия дом. Изсумтя звучно. Погледна към свещеника с надеждата, че той ще й позволи да ни отпрати и тя няма да се налага да се занимава с нас. Но възрастният човек просто кимна смирено.

-          Пусни ги да влязат!

Тя хвана вратата с двете си мечешки ръце и без да се напъва особено я отвори достатъчно за да можем ние двамата да се промушим. Най-накрая, скрити от вцепеняващия студ, който цареше навън почувствах облекчение. Сякаш огромен товар беше паднал от раменете ми. Ако не друго поне вече сме на топло. Тя мина от другата страна на момчето и го подхвана през раменете и със също толкова леко движение, както отвори вратата, го понесе към най-близката дървена скамейка, на която стоеше и свещеникът. Той го погледна през дебелите стъкла на очилата си и му се усмихна топло.

-          Как се казваш, момче? – приятелски го запита.

Момчето го гледаше право в очите, но не пожела да отговори на зададения въпрос.

-          Откъде си? – последва въпрос от страна на свещеника.

Отново никакъв отговор не дойде от клетника. Възрастният човек все така продължаваше да го гледа в очите, а на лицето му стоеше изписана благата усмивка. Той се приведе напред и със старческата си, кокалеста ръка погали момчето по главата, след което го прегърна силно.А то, сякаш само това чакало – заплака. Този елементарен жест на човешка привързаност беше напълно достатъчен да разтопи замръзналата му душа. Изплака цялата натрупана в сърцето си болка само с няколко думи.

-          Студено ми е на краката!

Меката светлина, която се излъчваше от малобройните запалени свещи, се отразяваше в сълзите му. И ги караше да блестят като бисери.

Мина известно време. Ние стояхме в църквата, събрани около печката. Измръзналите ни тела събираха всичката, колкото й нищожна да беше, топлина, която се излъчваше от нея. Момчето вече се чувстваше по-добре. Клисарката му беше приготвила пълен супник с попара, който той излапа почти мигновено. Не можеше да свари да бута лъжицата в устата си и в същото време с пълна уста да благодари на дебелата жена. В отговор тя просто изсумтя насреща му и продължи с църковните си задължения. Момчето беше толкова пленено от пълния, с храна, супник, че не обърна никакво внимание на реакцията й. Краката му се бяха постоплили, отокът беше спаднал и те бяха си възвърнали здравият, розов цвят. Вече можеше да стои изправено и дори да се разхожда.

На краката му все още продължаваха да се крепят старите, износени чехли. Виждах как тази гледка тежко огорчаваше отеца. Той се приближи до мен.

-          Колко пари имате в себе си? – с приглушен глас ме попита.

Аз зарових ръце в джобовете на панталона си. Всичко на всичко намерих около десет лева. През това време той беше се приближил до клисарката и явно я питаше, колко пари може да отдели от църковната каса. След малко се върна до мен и като подаде ръката си напред изсипа известен брой монети в шепата ми, очевидно днешната печалба от продадени свещи. Преброих ги – възлизаха на около шест лева. Общо успяхме да съберем около шестнадесет лева. Аз ги преброих отново, да съм сигурен в броя на парите и се приближих до печката. Момчето продължаваше да стои близко до нея и неутолимо да събира топлина. Подадох ръка към него, избягвайки погледа му. Все още се притеснявах като го гледах в очите. То подаде своята напред и разтвори длан. Няколкото книжни банкноти и железни монети се изсипаха в изсъхналата му, мръсна длан. То погледна към тях, след което ме погледна в очите.

-          Отиди да си купиш обувки! – отговорих, в знак на незададения въпрос.

Шестнадесет лева. Колко бяха шестнадесет лева? Какви обувки щеше да си купи с тези пари? Предпочитах да не мисля за това. Съзнанието ми блокираше тази мисъл с идеята, че все ще успее да намери нещо в някой магазин за използвани стоки. Не исках да приема идеята, че тези пари са просто една нищожна сума, с която трудно би могло да си позволи каквото и да било. Какви обувки щеше да си купи момчето, дори и втора употреба? Но все пак предпочитах да пренебрегвам жестоката истина, която беше всеизвестна. Както правеха повечето хора. Всичко живо тънеше в бедност и мизерия. Това момче далече не беше единичен случай. Моите обувки струваха двадесет и пет лева, взети от магазин втора употреба. А бяха най-евтините.

Без изражението му да се промени – той прибра парите, в един от джобовете на износения си панталон. Без да каже нито дума се изправи и без да погледне никой се запъти към изхода на църквата. С останалата в кокалестото му тяло сила натисна вратата и тя се отвори достатъчно за да се промуши. Затвори я след себе си и изчезна някъде в зимата.

През това време свещеникът се обади у дома си. И поръча на жена си да му донесе стари негови дрехи и яке. Обувките бяха проблем, защото въпреки слабото си телосложение момчето имаше големи крака. Отеца можеше да му намери всичко останало, но не и обувки.

Клисарката се приближи до нас. И презрително добави:

-          Ще си купи пиене!

Свещеникът повдигна ръмене в незнание. Не му беше безразлично, просто нямаше как да знае със сигурност. Той беше изпълнил своя дълг на праведен християнин. Беше помогнал на съближния си. Нямаше как да бъде уверен в това дали момчето наистина ще си купи обувки или ще пръсне парите за алкохол и наркотици. Но той беше задължен да даде всичко от себе си за да му помогне. Беше един от малкото разбрали същността на учението, което преподаваха.

Бяха минали вече около два часа. Момчето никакво го нямаше. Аз продължавах да стоя заедно със свещеника и клисарката -  в очакване. През това време пристигна съпругата на свещеника. Тя донесе заръчаните дрехи и яке. Клисарката беше твърдо убедена, че момчето е пропиляло парите за пиене. Свещеникът и съпругата му се притесняваха дали момчето ще се върне – не по друга причина, а защото истински желаеха да му дадат дрешките. Аз все така продължавах да стоя свит до огъня. Бях твърде убеден, че момчето не си е купило алкохол. Дори не го допусках като възможност. Бях погледнал в душата му. Тези дълбоки зелени очи не бяха способни на нещо подобно. Силно вярвах, че си е купило обувки, но просто е тръгнало нанякъде. Беше продължило с живота си. Нямаше да се върне просто за да ни покаже новите си обувки. Но грешах.

Докато стоях загледан в огъня, свещеникът и съпругата му стояха на най-близката скамейка, а клисарката се беше загубила някъде – вратата се натисна отвън. Леко се отвори. И момчето влезе. Не се беше върнало за дрехите. Не го водеше идеята за лична облага. Още по-голяма от тази, която вече беше получило. То не знаеше, че жената на отеца щеше да го очаква тук с пакет стари дрехи и няколко сандвича, които беше приготвила лично. Беше дошло водено от добротата на сърцето си – искаше да върне останалото ресто. Приближи се до мен и ми подаде останалите пари.

-          Вземете! И вие ще трябва да ядете нещо днес.

Дебелата клисарка, която се беше върнала междувременно, бе силно повлияна от този израз на човечност, от страна на момчето. Кристално ясни сълзи се събраха в краищата на очите й. Тя мигновено се обърна към стената. Не искаше да видим слабостта й.

Аз отказах. Та, как можех да приема парите? Аз да приемам милостиня от това, толкова изтормозено същество. Въпреки бедността и нищетата, в която живееше – душата му беше чиста. Не беше замърсена от егоизма и скъперността на заможните. В неговата душа царяха изконните човешки ценности. Беше повече човек от повечето хора. Съпругата на свещеника, също обляна в сълзи, се приближи, падна на колене и прегърна младежа през кръста. Ридаеше неудържимо. Момчето се почувства неудобно и не знаеше накъде да насочи погледа си. Свещеникът също се приближи до него и му подаде вързопа с дрехите. Усмихна му се и му стисна ръката. Младежа ги прие сърдечно.

Поостана още няколко минути и поговори с нас. Докато говореше забелязах нещо променено в него. В погледа му. Имаше някакви синина, която се беше появила в очите му. Беше видяло надеждата. Беше разбрало, че в живота промяната е нещо постоянно и неизбежно. Живота криеше изненадите си точно зад следващия ъгъл. Нещата винаги можеха да се променят. Беше се пуснало по бурната река на живота. След това искрено благодари на всеки един от нас  – сбогува се и напусна храма. Ние стояхме назад, насядали до печката. Наблюдавахме го как излезе навън, в непрощаващият студ и изчезна. Никога не го видях отново...

 


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2014-04-09
прочитания: 117
точки: 10 (виж далите точки)
коментари: 5 (виж коментарите)
препоръчано от: 6 (виж препоръчалите)

Вход