Казваш ми, че съм гениален, но разбираш ли какво означава това за мен??
Аз съм просто себе си, объркан и притеснен за всичко, което не се отнася пряко за мен... гениален себе убиец,жива примамка за демона,който ти боготвориш,чиято зараза пренасяш направо в душите на порочните ти,гладни и жадни роби.Защо открадна от един окаян клетник горещите чувства под измръзналите му крака, кога прикри издраните му, сухи ръце с пелерина от живи пеперуди, как откъсна единственият плод от полумъртвата му утроба, който можеше да го засити? Красивите ти тълкувания заличиха калта от сълзите ми, превърнаха ги във вино, а виното увлече робите в танца на тайнственото ти настроение и в тяхната вихрушка освободи себе си от моето присъствие. Превърна ме в бледа проекция на собственото си отражение, жалък и отлъчен образ, материя единствено за хроникьорите пълзящи по релефа на моята истина. Запазих себе си, за да стена окован върху твоите крила, да гледам залеза на чувствата си смачкани в парче хартия, небрежно подхвърлени по контейнер от нечовешки, плитки и бледи погледи. ТИ създание бездушно влачиш душата на моето сърце по острото стъкло на цветната ми призма, примамвайки детските ми очи да гонят дъгата, която изтри с траура на гениалното ми призвание. Къде е насладата, която ми обеща? Коя е моята победа? Не виждаш ли, че аз пропадам в агонията по изгубената си кръв, с която храниш преклонните ти погледи? Не виждаш ли, че умирам предаден дори и от себе си? Сълзите ми са замръзнали, защото твоят подем е пожарът в мен и не вярвам, че някой може да ме спаси, без да изгори и себе си, без да не се отврати от белязаното ми тяло... Моят живот е твоето начало, а моята смърт е твоето безсмъртие, в което моята искра е просто една малка светулка в булото на твоята мистерия...

Ти моя зла творба.