Прибирам се вкъщи. Отключвам входната врата и се запътвам към асансьора. Вратите се отварят и насреща е собственото ми отражение в огледалото. Доближавам се и се взирам в очите си. Изглеждам уморена, но много щастлива. Нямам търпение да се прибера преди него... След секунди асансьорът отново отваря врати и аз слизам. Стъпките ми озвучават етажа. Глухо е. Поглеждам към стълбището и се усмихвам. Винаги когато минавам покрай тези стъпала, се сещам как снимахме клипа на онова парче и двамата се катерехме по сто пъти оттам, докато направим желания кадър с разминаването.

   Изваждам ключовете, отключвам си и влизам вкъщи. Спокойствие. Най-накрая у дома. И тъкмо когато посягам да оставя чантата си, виждам чифт малки женски кецове до вратата. Не са мои. Поглеждам към плота и намирам връзка ключове. Отново непознати за мен. В апартамента съм само аз, но в него има и нечии вещи, и дори не знам чии са. Какво става...

   По дяволите! Чак сега се сещам, че аз изобщо не живея тук! Нали се разделихме преди 3 години… Това са нещата на новата му приятелка. А аз какво правя въобще тук, нали му пуснах ключовете в пощенската кутия. Как влязох… Защо... Съвсем не ми е мястото тук. Добре, че тях двамата ги няма. Бързо трябва да се махам преди да... По дяволите, прибират се! Обръщам се и погледът ми се засича с две уплашени женски очи...

   Събуждам се. Пак съм сънувала този кошмар. Сънувам един и същи сюжет толкова много пъти... Будна съм и нямам идея докога ще продължава това. Научих се да спя възможно най-малко с идеята да намаля риска от този сън. Да отворя очи в ужас, след като в съня ми съм се срещнала с погледа на онова момиче... и после да трябва да започна деня си нормално... как?!

   Много пъти си задавах въпроса защо сънувам точно това. Защо не е нещо друго, защо съм в миналото и после изведнъж се сблъсквам с реалността, защо той липсва в съня ми, а нейните очи са основното, което помня. Защо изобщо съм там в кошмарите си...

   Мислех си, че може би още го обичам. Но ако го обичах, щях да се боря за него, а аз се отказах още при първата трудност по пътя – все едно само нея чаках, за да се убедя, че не това е правилния път.

   Може би не умея да губя и не съм преглътнала, че нещата не са се случили така, както аз съм ги създавала в представите си за бъдещето. И това не е. На раздялата ни не гледам като на загуба, а като шанс за двама ни да намерим по-подходящ човек, с когото да сме истински щастливи. Освен това винаги съм искала животът ми да е непредвидим и щастлив провал на изгражданите от мен планове.

   Може би ненавиждам неговата приятелка, заради която той ме остави... Но и тук не е разковничето. Те са заедно откакто се разделихме, а не от три месеца. Ако ме беше оставил заради жена, с която щеше да се задържи за кратко, щях да я намразя, че заради нея се съсипа всичко. Но тя е подходяща за него, дори повече, отколкото бях аз. А и с нея нещата станаха някак по-лесни – тя беше бързото решение на отдавна започнали проблеми...

   Нямам повече предположения. Не знам защо сънувам този кошмар,но ми се иска да се освободя от него. Където не бих се върнала в реалния живот, все още си живея в сънищата. Все едно не съм си тръгнала или се връщам хиляди пъти, във всеки следващ, повтарящ се сън. Сякаш съм оставила нещо толкова трайно там, където живеехме заедно, че част от мен до днес диша между стените в светлите стаи.

   Ето го разковничето! Аз наистина живея там, в действителност част от мен е още в дома му, дори е скрита в собствената му спалня...

   Когато се нанасяхме, се чудехме къде да приберем сантименталните предмети, които всеки пазеше – първия бележник, първата грамота, първата играчка, която сме докоснали като деца, първите рисунки, първите писма, пращани от детската ни любов... Всички тези дребни предмети с емоционална стойност прибрахме в една голяма кутия от обувки. Сложихме я под матрака в спалнята и така всеки от нас остави миналото си да отлежава спокойно.

   Когато взех багажа си и напуснах този дом, забравих да взема сантименталната кутия с вещите на моето минало. Дали е още там не зная – може би все още я пази от уважение към онова, което сме имали заедно. Може и да я е изхвърлил, за да спи без миналото ми да се обажда нощем. Вероятно няма да разбера какво е настоящето на моето минало, но само на едно мога да се надявам – дано поне те двамата спят спокойно...