StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,119
   Потребители: 12,371
   Автори: 4,007
   Коментари: 318,548
   Точки: 2,649,815
   Съобщения: 153,788
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,756

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Мил човек

 

  Всички, които го бяха виждали какво прави, го мислеха за мил човек – просто излъчването му бе такова – мило. И проявяваха съчувствие към него заради мъката, която той явно изпитваше. По външния му вид личеше, че е съкрушен. Очите му винаги бяха тъжни, раменете – леко приведени. Никой обаче не го заговаряше, не го питаше какво му е, защото причината за терзанието му бе повече от очевидна. Любимата му бе пострадала при катастрофа и лежеше в болницата вече повече от месец.

  Единствен той идваше на свиждане на Стела, защото нейните родители бяха се развели отдавна и бяха заминали в чужбина. Те дори не бяха разбрали, че дъщеря им е пострадала. Странно, но никой от колегите и приятелите на Стела не бе проявил желание да я посети в болницата. Може би не искаха да си развалят настроението с грозната гледка. Всъщност тя нямаше истински приятели в големия град.

  Милият човек – Георги – идваше на свиждане всеки ден, точно когато вратите се отваряха за външни хора. Сядаше до леглото на Стела, въздъхваше тежко и се заглеждаше в пораженията по тялото на младата жена. Очите му често пъти се изпълваха със сълзи, които потичаха, нашарвайки бузите.

  Стела бе със счупена челюст и не можеше да говори. Дясната й ръка, гипсирана до рамото, винаги лежеше неподвижно върху корема, с потрепващи спазматично върхове на пръстите, докато лявата сякаш никога не можеше да си намери място от нерви. Левият й крак стърчеше изпънат нагоре, покрит с гипс от глезена до слабините, със застинало по странно вдървен начин стъпало. В бедрото на десния бяха забити железа, които държаха в правилно положение фрагментите на счупената кост. Стела на практика можеше само да лежи, и то в една поза, да спи, когато болката бе умерена, и да гледа тавана на болничната стая. Животът за нея се бе превърнал в мъчение. Може би само присъствието на Георги донякъде я успокояваше. Не че очите й издаваха друга емоция, освен страдание. Тъжно бе да я гледа човек, още повече че тя бе красива. Една от другите пациентки в стаята казваше, че момиче като нея не заслужава подобна участ. Та кой ли заслужава.

  Седнеше ли до нея, Георги подхващаше нежно дланта на здравата й ръка и я стискаше, сякаш в опит да вдъхне сили. Стела го гледаше с премрежен от болка поглед и помръдваше устни, но не успяваше да изрече нито дума. Той избърсваше лицето й с влажна кърпичка и погалваше челото й. Гледката бе много мила. Всеки ден разресваше дългата й къдрава коса с пръсти, а после и с гребен, за да не се образуват възелчета. Ако не друго, то поне косата й можеше да поддържа в добър вид. Даваше й да пие сокчета със сламка и старателно избърсваше потеклата по брадичката течност. Стела се затрудняваше да си и издухва сама носа, така че той й помагаше и за това. После намазваше възпалените й ноздри с крем. Една медицинска сестра му бе позволила да дезинфекцира със специален разтвор дупките, през които фиксаторите влизаха в счупената бедрена кост. Тя му имаше доверие, виждайки колко е отдаден да помага. По своя инициатива той масажираше стърчащото от гипсовата превръзка босо стъпало, което бе адски сковано, все едно всички мускули и сухожилия там бяха от дърво. Стела явно почти не го чувстваше, защото само палеца си успяваше да помръдне от време на време.

  Георги постоянно редеше мили думи. Обясняваше на пострадалата, че скоро ще се оправи, че само трябва да прояви още малко търпение. Заклеваше се, че винаги ще е до нея и ще й помага във всичко. А Стела го гледаше с ужасени очи, сякаш не му вярваше. Явно бе изпаднало в тежка депресия. Никой не знаеше какви мисли се въртят в главата й.

  Георги – милият човек– всъщност изобщо не бе мил. Той постоянно търсеше начини да причини болка на Стела. Под привидната му нежност и загриженост се криеше желание за отмъщение. Когато бършеше лицето й, той нарочно побутваше наранената й челюст. Когато дезинфекцираше, с леки движения се опитваше да размести фиксаторите, за да причини страдание. Масажите на стъпалото целяха предизвикване на гъдел, така че Стела да се разтресе и всичко да я заболи. Той бе мъчител, жесток мъчител. Но никой не забелязваше това, а Стела не можеше да се оплаче. Тя бе принудена да търпи. Чакаше с нетърпение да свърши часът за свиждане, за да може да си почине.

  Жестокото отношение на Георги се дължеше на един прост факт. След нощна смяна, прибирайки се вкъщи, Стела бе заспала зад волана. Колата бе излязла на тротоара и бе помела тригодишната дъщеря на Георги, убивайки я на място, после се бе забила в електрически стълб. Стела бе оцеляла, малкото момиченце –не. Това бе причината Георги да търси отмъщение. Понякога му идеше да хване убийцата за врата и да я задуши. Засега се въздържаше. На всичкото отгоре приятелката му го бе напуснала, тя не искаше да живее с него след загубата на детето – нещо в нея се бе пречупило завинаги. Георги бе останал сам. Единственото, което искаше, бе да мъчи Стела, да направи живота й още по-черен.

  След месец, когато здравословното й състояние се подобри значително, Георги престана да идва в болницата. Бе си свършил работата. Бе постигнал някакво удовлетворение, макар и минимално. Очакваше тя всеки момент да го натопи в полицията заради стореното.

  Полицаи така и не позвъниха на вратата му. Но той постоянно бе на тръни.  

  Георги знаеше къде живее Стела, защото бе виждал личната й карта. След дълги колебания реши да я посети, макар че го беше страх да се изправи лице в лице срещу нея. Желанието да излее чувствата си бе надделяло.

  С трепереща ръка той натисна звънеца на входната врата. Малко по-късно се чу ритмично потракване. Шумът постепенно се засили. Накрая вратата се отвори. Стела стоеше на прага, подпряна на проходилката си. бе облечена в торбеста зелена фланелка и черни шорти. Виждайки кой е дошъл, тя ококори очи и прехапа долната си устна. Лицето й пребледня, ръцете й потрепериха върху дръжките на проходилката.

  – А, моят мъчител! – каза тя хладно, опитваше се да запази самообладание.

  – И баща на момиченцето, което убихте – отвърна разтреперан Георги.

  – Какво искате?

  – Искам да поговорим.

  Тя изпъшка и присви замислено вежди.

  – Добре, заповядайте. Сама съм, така че спокойно можете да ме пребиете, да ме убиете дори. Виждате, че няма как да окажа съпротива.

  – Нищо лошо няма да ви сторя. Само искам да поговорим.

  Стела се зае да завърти проходилката. Местеше я настрани с несръчни движения. Краката й пристъпваха сковано. Обръщането й отне повече от минута. Георги чакаше търпеливо, загледан в напрегнатото й лице.

  Стела заситни по коридора. Краката й бяха нашарени с белези, но всички средства за обездвижване бяха махнати. Не можеше да стъпи с цялото ляво стъпало, а само на пръсти. Голата пета потреперваше и се люшкаше. Младата жена нито един път не погледна през рамо, може би за да покаже, че не я е страх.

  Настаниха се един срещу друг, той – на канапето, тя – на фотьойла.

  – Само да кажа, че съжалявам за случилото се и никога няма да си простя – промълви Стела и наведе глава.

  – Какво точно стана? – попита Георги.

  – Връщах се от нощна смяна. Работя в едно казино. Всъщност работех. Когато седнах зад волана бях уморена, но не и сънена. Бях изпила много кафета. Но в един момент мозъкът ми изключи. Спомням си удара и ужасната болка. Събудих се в болницата. Чак седмица по-късно разбрах, че съм убила дете. Нека ме тикнат в затвора, не ми пука за това. Заслужено ще е.

  – Защо не казахте на никого, че съм ви измъчвал в болницата?

  – Защото… приех това като заслужено наказание. Щом той иска да страдам, добре, така си казах. Веднага се сетих кой сте.

  – Не биваше да ви мъча. Това бе долно. Но в онези седмици мислех само за отмъщение. Бях се побъркал. Вече съм ви простил. Самият аз веднъж заспах зад волана, но извадих късмет и никой не пострада.

  – Наистина ли ми прощавате? – в очите на Стела искреше надежда.

  – Да.

  – Много благодаря. Не очаквах такъв мил жест. Да ви питам… последните две седмици вие спряхте да ме изтезавате. Държахте се към мен като към близък човек.

  – Тогава ви простих, същевременно се засрамих. И като ви гледах в това състояние, цялата натрошена, прикована към леглото, ми стана мъчно.

  – О!

  – Вие… как сте сега?

  – Ами виждате, едва кретам. Но лекарите казват, че ще се оправя. Може да мине година обаче. Една жена идва да ми помага. Пере, готви, пазарува, чисти, къпе ме. Почти нищо не мога сама. Скоро смятам да започна да излизам на разходки с инвалидна количка. Искам да подишам чист въздух, искам да ме пекне малко слънцето. На призрак заприличах. Но стига съм приказвала за себе си. Още един път благодаря, че ми простихте. Осъзнавам колко ви е тежко. Вие се оказахте мил човек.

  – Може ли да намина пак, да ви видя как сте? – попита плахо Георги.

  – Ами… защо не.

  – На разходка например да ви изведа с количката? Предполагам сама ще ви е трудно. Тук улиците са доста разбити.

  – Хубаво… но ми е неудобно. Това, което ви причиних…

  – Лошото е забравено, заклевам се.

  На лицето на Стела трепна несигурна усмивка.

  Година по-късно Георги разбра, че жената, убила дъщеричката му, ще го дари с рожба.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-11-29
прочитания: 27
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход