StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,370
   Потребители: 12,359
   Автори: 4,000
   Коментари: 319,116
   Точки: 2,663,550
   Съобщения: 149,893
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,778

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Майната й на поезията - част 1

     Имаше моменти, в които групата удряше на камък. Петимата седяха в общата стая, разпръснали листове с текстове и бележки, нищо не се получаваше, дори да изкарваха неизпълнявани до сега песни. Дори Честър, Тони и Уил се бяха включили в писането, не вървеше и не вървеше.
    
     Колко романтично изглеждаше всичко отстрани: групата се бе събрала в голямата им призрачна къща, листовете бяха пръснати навсякъде около тях, а петимата красяха обстановката от старинни готически мебели, докато вън валеше вече трети ден без спиране.
Къщата се бе сгушила между смърчовете, уведени, тук таме подаващи сребристи клони под белия сняг, прозорчетата уютно светеха, кой не би мечтал за такава идиличност?
- Можем да вземем тези двата и да ги съберем – в отчаянието си посочи Майкъл два недовършени, абсолютно разностилни текста, Уил го погледна примирено.
Тогава Алекс стана, замахна рязко и пръсна струпаните текстове, които хвръкнаха из стаята, в жеста му се усещаше явен гняв. Изгледа ги още преди листовете да се бяха приземили и изпука кокалчетата си.
- Майната й на поезията, стига с това!
- Алекс, трябва ни… - подхвана внимателно Майкъл.
- Ние рок банда ли сме, или какво? Затворили сме се като вдовици и ровим из някакви стари страници, писна ми!
- Последният албум не се прие особено добре, главно защото теб те нямаше – напомни Уил и се облегна назад, тъмносиньото му горнище с черни ивици на гърдите се изпъна по него. – Трябва да изпълняваме нещо все пак. Хората не искат само стари песни.
- Я вземи да се избръснеш – лавна му Алекс. – Приличаш на педал.
Уил вдигна вежди и се намести по- удобно, без въобще да се смути. Катинарчето, което беше пуснал правеше впечатление на всички, но никой не беше коментирал до този момент.
- На Сам й харесва.
- Не й харесва, опитва се да ти угоди.
- Много е досадно, когато знаеш всичко – засегна се Уил и се изправи, прокарвайки ръка по лицето си с разклатена увереност.
     Със Саманта бяха тръгнали сериозно, правеха вече месец, той щеше да празнува Коледа с нея в интимна обстановка. Беше я поканил в къщата, но тя бе традиционалист и искаше да празнуват двамата заедно.
- Ще му мислим утре, очевидно сега няма да ни се получи – Майк обикаляше из стаята и събираше пръснатите текстове, като подравняваше листовете и ги обръщаше с лице напред и нагоре.
- Зациклих, човече, съжалявам – Честър вдигна ръце.
- Няма нищо, прибирай се. Вече се стъмва, Емили трябва да се е прибрала.
     Честър пожела на всички лека нощ и го чуха как пали колата си и заминава надолу към портата и главната улица. Беше оставил малката да играе в снега с приятелите си в един детски център, където изработваха скулптури от лед, имаше ледени замъци и какви ли не атракции според сезона. Допускаха дори кучета, тя отказа да отиде където и да било без Мая.
     Честър караше надолу по заснежената улица, размина се с две големи оранжеви машини, разчистващи снега, един от пътна полиция му даде знак да престрои, бяха разчистили само едната лента.
     Той усили парното и намали музиката, за да не го разсейва, излезе от двулентовия път и обърна към центъра. Тревожеше се за Емили, а не бе споделил с никой.
    Откакто с майка й се разделиха, тя стана по- затворена от преди, а след смъртта на първото й куче промяната беше очевидна – Емили избухваше много лесно, беше свъсена и гневна през повечето време. Отказваше да се отдели от кучето и се изпокара с приятелите си, които не искаха Мая заедно с нея, когато им гостуваше. Сега специално бяха избрали заведението, за да може и хъскито да влезе.
     Тя е дете, биха казали повечето възрастни, но Честър не можеше просто да остави нещата да се случват. Емили отказа да отиде с него на семеен консултант и той анулира часовете, надяваше се трети човек, гледащ  отстрани да отсъди по- добре за нея. Ами ако наистина той се проваляше като родител? Какво можеше да направи в така създалата се ситуация?
Нищо, каза си и изчака на светофара, а после зави вдясно за детският център. Но имаше някой, който може би можеше.
 
     В къщата Уил се беше качил в банята и след малко се върна гладко избръснат и дори сресан. Майкъл прибра всички текстове и вместо това извади списъците на всички издадени до сега албуми, беше повече от очевидно, че рейтингът им спадаше.
- Ще си ходя – Уил метна якето си и също тръгна към вратата. – Саманта ме чака за вечеря.
- Приятно – махна му Тони.
Майк седеше на дивана, лицето му се беше изопнало, през прозорците се виждаше как снегът си усилва. Алекс кацна на облегалката на креслото и му се ухили заядливо.
- Децата ни пораснаха, а?
- Не се занасяй – жегна се той.
- О, стига, криво ти е, че заминават, щеше да е по- добре всички да се смушим в укритието си, и да бъде мрачно-идеално. Нали така?
- Тревожа се – възрази Майк. Тони надаваше ухо, въпреки да не се включваше в разговора.
- Големи хора са, вече…
- Улиците са замръзнали, тъмно е… Навън бродят разни неща – уточни чернокосият. – Последните месеци трябваше да са ти го доказали.
     Алекс се подсмихна цинично, беше толкова съвършено красив, дори с явна подигравка, изписана на лицето му. Седна долу и се пресегна за чашата си, оставена на масата.
- Няма по- голямо чудовище от мен в Джърси, това трябва да ти е ясно.
- Не всички чудовища са безсмъртни – върна му топката Майк.
- Няма някой – наведе се напред той – който би си пробвал късмета да им навреди – перефразира Алекс. – Погрижил съм се. А вампири няма в околността, и далеч от тук. Най- близо е групата на Пол в Маями, който както чух е решил да смени климата и се е изнесъл.
- Чул си? – най- сетне реши да се вмъкне Тони. – Как така си чул? Нали уж гледате да стоите далеч едни от други?
- Един гарван ми каза, не се тревожи за това – махна с ръка вампира.
Майк реши, че имаше твърде много основания да се тревожи, но постъпи умно и остави това за утре. Имаше достатъчно опит с вампира, за да се разправя с него точно сега.
     Качи се и си легна, но не можа да спи. Пълният лунен диск се блещеше срещу него през прозореца, той най- накрая стана и отиде да спусне завесите, оглеждайки се по двора. Едва ли не очакваше да го види отвън, стиснал окървавен труп в зъбите си.
     Откакто Алекс се върна, тревогата бе негова постоянна спътница. Не си спомняше минута, в която да не мислеше кой би им вдигнал мерник, как биха реагирали феновете и как се отразяваше това на момчетата. Майк, вечният защитник, вечно бдящ над тях като да бе ангел, на когото бе възложена задача да пази приятелите си.
     И Алекс, неговата черна версия, изпадналият в немилост, който все създаваше неприятности и ги водеше по забранени и опасни пътища.
 - Превърташ – сам се сгълча Майк и се обърна на една страна, възглавницата бе крайно неудобна тази вечер.
-  Вече сам ли си говориш?
     Той подскочи и се изправи рязко, сърцето му се разблъска, Майк се огледа из тъмната стая само за да открие вампира, седнал на писалището и ухилен заради неговата уплаха. Той светна лампата и се пресегна за бутилката с вода, отпи за да се успокои.
- Досавя ти някакво извратено удоволствие да стряскаш хората, или какво? – попита Майкъл, все още не можещ да нормализира пулса си. – Кога въобще влезе?
- О, не се притеснявай – Алекс слезе от бюрото и се настани на стола пред него. – Имах достатъчно време та да разбера, че ме смяташ за проблем и не можеш да спиш заради мен.
- Лично пространство – озъби му се Майкъл. – Да си чувал за такова?
- Сериозно ли мислиш, че ще направя нещо, с което да застраша момчетата? Колко дълго ме познаваш?
- Достатъчно дълго, за да съм сигурен в това – отвърна чернокосият.
     Лампата на шкафчето до леглото с обърнато трапецовидно тяло, хвърляше топла светлина по иначе така студената кожа на нощният демон. Майк се чувстваше некомфортно заради инвазията в стаята му, но не и от присъствието му. Не за първи път се запита какво не му беше наред, всеки човек би се поболял от страх, ако в къщата му имаше вампир.
- Когато дружиш с чудовище, ставаш чудовище – отговори на незададеният въпрос той.
- Стига си драматизирал – отряза го Майкъл и се облегна назад върху станалата на буци възглавница. – Сам си лепиш тъпи прякори, сигурно си и вярваш.
- Както кажеш.
- Какво въобще искаш? – ядоса се Майк. Мразеше, когато той се правеше на глупав.
- Просто да видя как си. Отивам на лов, може и да не се върна до утре.
- Успех – измърмори той с явен гняв.
- Просто исках да знаеш, че… Радвам се, че се върнах.
     Миг по- късно мястото на стола беше празно, нощната лампа остана да свети в пространството. Гневът на Майк изведнъж си беше отишъл заедно с него, той се засрами от избухването си.
     През годините Майкъл бе имал много поводи да се чувства бездомен, осъзнаваше, че това бе един груб и недодялан начин на Алекс да изрази своята признателност, или каквото там се въртеше в сбърканата му глава. На мига съжали, че помисли и това, а после въздъхна.
     Алекс беше неговото черно отражение, сянката, която тялото му хвърляше по стената.
Може би той беше този, който разиграваше цирк, много отдавна присъствието на вампира не бе тяжест за него.
 
     Сутринта на Коледа всичко осъмна под пряспа от искрящ сняг. Всичко беше толкова бяло, че не можеха да се ориентират извън къщата, пътеките, поляните и алеите бяха покрити със сняг. Храстчетата, дърветата, дори гаргойла, който изглеждаше както обикновено заплашителен и намусен, дори носещ килната на една страна коледна шапка.
     Честър беше довел Емили и хъскито, което веднага се опита да прегризе крака на библиотеката, а сетне да сръфа и тапицерията на дивана.
- Ела веднага тук, лаещо бедствие! – крещеше Майк, тичайки след нея, докато другите се смееха. – Това не е куче, а крокодил! – Майк задъхан седна на облегалката на дивана. – Въобще остана ли нещо здраво, след като се преместихте?
- Сдъвка ми китарата – мрачно констатира Честър. – Изяде на Емили ботушите. Няма да се изненадам ако прегризе спирачките.
- Не е толкова лоша, не се превземайте – Емили закрилнически сложи ръка на главата на Мая, която се бе излегнала на дивана. Кучето ги погледна и направи мили очи, невинна като ангелче.
Половин час по- късно събори елхата и сдъвка кубинките на Майк.
- Триста долара – той носеше обезобразените си обувки, кожата на които бе разпрана в предната си част, и ги хвърли до стената.
- Аз имам някакви събрани от рожденния ден – веднага рече малката. – Ще ти купя нови.
- Абсурд – отсече Майкъл, все още вбесен.
     Като че ли само Алекс не обръщаше внимание на суматохата, беше застанал по средата на стаята и дразнеше хъскито, което отговаряше с нисък лай и показваше зъби, но нямаше намерение да го нападне.Той изучаваше движенията й и размахваше ръка пред муцуната й, дърпайки се бързо.
- Разбира, че си различен – Тони застана до него. – Не прекалявай.
- Не мислиш ли, че знам какво правя? – Алекс отскочи надясно и Мая веднага реагира и се хвърли натам, той я избягна и отново зае позиция.
- Заяждаш се с полувълк, човече. Да не свършиш с отхапана глава.
Той пренебрегна предупреждението му и тикна една от кучешките играчки пред нея. Мая скочи напред и я захапа, чу се жестоко разпаряне, когато каквото и да бе плюшеното животно, остана без глава.
- Дано поне да се умори и да заспи – въздъхна Честър.
- И кучето също – добави Тони.
 
     Размениха си подаръци, повече от формалност, отколкото от каквото и да било друго. Емили беше изработила за всеки малки животни от хартия, доста умело за годините й. Изнесе им лекция как трябвало да се намалят убийствата на животни и изсичането на горите, за да се забави унищожението на околната среда. Заяви, че има намерение да стане веган.
- И какво ще ядеш? – уморен от този разговор попита Честър.
- Татко, растенията съдържат протеини! – обидено натърти тя. – Някои от най- великите личности в историята са били вегани.
Честър се накани да спори, но Тони го ритна под масата и вдигна бирата си за наздраве.
В този момент на вратата се позвъни.
     Беше към един и половина, като се имаше предвид, че се стъмваше в четири, денят почти си беше отишъл. Уил влезе със заети с подаръци ръце. Беше купил огромен мечок на Емили и суитшърт, с изпечатана снимка на Мая на него. Те като че ли не я бяха виждали толкова щастлива, веднага го облече и се снима с кучето, което в момента довършваше останалото от играчката си.
Двете излязоха на двора да поиграят в снега, Уил свали наваляното си от сняг палто и го метна на облегалката на дивана.
- Как мина с нея? – попита Тони.
- Дано по- добре отколкото с моята – измърмори светлокосият.
- Добре мина – усмихна се той и потърка ръцете си, заставайки зад гърба на дивана.
     Странно защо изглеждаше не на място сред обстановката, в която бе живял толкова време. Беше твърде голям, твърде неадекватен, кършеше ръце и сега дори Тони, който се разсейваше с дистанционното го забеляза.
- Момчета, трябва да поговорим – рече Уил.
- Не ми казвай, че сте скъсали! – направи физиономия Чаз. – Точно на Коледа.
- Не е това, аз…
Уил прокара ръка по врата си, Алекс присви очи и го загледа, тук ставаше нещо.
- Не сме късали, аз… Предложих й брак. Ние се сгодихме.
 
     Измина известно време, преди събралите се да осъзнаят чутото.
- Какво си направил? – ококори се Честър.
Майкъл стоеше ням заради новината, Уил пристъпваше нервно на мястото си.
- Защо не си ни казал? – скочи Тони. – Обмислял си го, нали? Ти никога не действаш импулсивно. Крил си го от нас!
- Искал е да не му се месим в решенията – Алекс излезе напред, скръстил ръце и смръщен, Уил стоеше на тръни.
Той обаче се усмихна, стигна до него, прегърна го и го потупа по гърба. – Поздравления, братко.
Тогава и останалите се спуснаха да го поздравят, Майк си въздъхна и видимо се смали. Почти очакваше той да му скочи и да се сбият.
 
     Уил изглеждаше щастлив, наистина щастлив. Беше рано да се каже дали тази връзка щеше да провърви, но от смъртта на сестра му освен бандата, той нямаше много поводи за радост. Последната година почти го извади от строя, а и той беше най- тихият сред тях – погребваше страховете си в себе си, не ги пускаше, понасяше всичко сам.
- Всичко ще бъде наред с него – застана от лявата му страна Алекс, Майк се сепна. – Обещавам.
- Няма нужда да ми обещаваш каквото и да било – възрази той.
- Поне за един от нас краят трябва да е щастлив.
- А хората казват, че по Рождество не ставали чудеса – заяде го Майк. – Да те чуя да говориш по този начин, това си е само по себе си чудо.
- Разваляш ми впечатлението на студенокръвен убиец – направи се на засегнат той.
     Тони веднага донесе чаши за наздравица, Честър извади китарата си му изсвири рок версията на свадбеният марш, а Майк никога нямаше да си признае, но това го беше разчувствало.
 
     Алекс стоеше отстрани и наблюдаваше картинката, вътре беше топло и уютно, вън снегът продължаваше да си вали. Моментът замръзна така в съзнанието му и той леко, почти невидимо се усмихна.
Те ще са добре, помисли си, децата ми, в този си живот ще са щастливи.







Бележки: Работя над мащабен проект, качила съм бърза скица на Майк в снимките си, както и две - три недовършени цветни рисунки на Алекс. Скоро имам намерение да нахвърлям и останалите.
Предстои втора част. Благодарско за вниманието.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-07-17
прочитания: 50
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход