StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,167
   Потребители: 12,338
   Автори: 3,989
   Коментари: 308,153
   Точки: 2,633,730
   Съобщения: 134,802
   Лексикони: 4,481
   Снимки: 10,758

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Майкъл част 2

     Беше на 14, когато записа гимназия. Никой не беше там да го контролира, за това се записа в музикално училище, все още очакваше семейството му да се появи, това не стана. Сам си купи учебниците, сам подготвяше уроците си, сам пътуваше до гимназията. Очакваше всичко да се промени, така беше казал Ричард.

     И всичко се промени, когато един ден до него дойде новината, че Рик беше умрял в схватка между улични банди. По- голямото момче отдавна движеше сред бандите и продаваше разни неща, за които те не говореха, наскоро му беше споменал, че нещата са се оплескали. Връщайки се един ден от училище секретарят извести, че имаше две пропуснати обаждания.

- Майк, Алън е, обади се, когато чуеш това, много е спешно, става дума за Рик!

Второто съобщени пак беше от Алън, но този път гласът му не бе така развълнуван, а някак тих, съсипан.

- Майк, пак е Алън, днес на обяд са наръгали Рик, звънях ти да ти кажа... Починал е в болницата.

     Майкъл помнеше как остана на мястото си като попарен, само дръжките на чантата се изхлузиха между пръстите му и тя падна на пода. Той остана да стои насред всекидневната, беше поразен. В първият момент не повярва, отрече го, смяташе, че е грешка. Но когато отиде на погребението и видя Рик с очите си да лежи в ковчега, нещо в него прещрака, нещо, което никога нямаше да се върне.

     От тогава той започна да пише музика, много музика, все мрачна, за гарвани и смърт, за апокалипсис, за пъкъл и умиращи души. Изхвърли всички мебели от къщата и я преобзаведе, и без това родителите му нямаше да се върнат, а и да го направеха, искаше да ги вбеси, проклетите хора, за които почивката и яхтата им бе по- важна от единственият им син.

     Беше на шеснайсет, когато изгони прислугата, по закон всички сметки и цялото имущество вече бе негово, затвори се, не искаше повече хора там, постави капаци на прозорците и дълги завеси, които да спират светлината, мразеше светлината. Чувстваше се като вампир, сякаш тя прогаряше кожата му.

     По това време срещна и Честър, започнаха да свирят заедно, той го запозна с Финикс – полуделият на тема смърт и прераждане Винсент, който понастоящем наричаха Уил. Беше си татуирал криле на жар птица на гърба си, беше безобразно добър с китарата, свиреше и на пиано. Майк премести студиото в къща, пръсна безотговорно голяма сума да го завърши. Не му пукаше за нищо друго, беше се хванал за групата и музиката като последното нещо, което имаше смисъл.

     Малко по-късно привлякоха и Тони, бандата стана пълна, той я нарече КРЪВ. За синята кръв, която течеше във вените му и толкова мразеше, за кръвта, която един от най-добрите му приятели бе пролял, за кръвта, с която искаше да оцапа ръцете си и да отмъсти на всички.

     Беше бесен на света, изпитваше ярост, искаше да създава разруха и насилие, да освободи онази част от себе си, която с годините всички праволинейни приказки от родителите му за църквата и религията, всички налагани правила бяха потискали. Нищо от онзи Майк не беше той.

     Сега им трябваше само вокалист, свиреха по разни клубове, но не можеха без вокалист, обмисляха да привикат Падналият ангел, известно момиче солист, която също се увличаше от готиката и окултизма. Точно тогава обаче се появи Алекс, това беше и краят на предишния му живот, за който той не искаше да си спомня.

    

     Майк все още проверяваше очите си сутрин, бяха минали почти пет месеца от онзи ден, в който той отново прогледна, но искаше да бъде сигурен. Разхождаше се из стаята си само по бельо и преглеждаше договорът с Universal Records, не му се нравеше да взимат 15% от продажбите, когато вратата се отвори с трясък и без предупреждение вътре нахълтаха Алекс и Тони.

- ...Кажи му, опитва се да ми се меси в свиренето... – размахваше ръце Тони и сочеше Алекс, който вървеше няколко крачки пред него и черната коса се развяваше като подхваната от вятър.

- ...Няма как да постигнем каквото и да е с неговото темпо!

- Аз не ти казвам как да пееш...

- Майк, направи нещо, ще го убия!

- Млъкнете! – кресна Майк и двамата застанаха един до друг, все още ядосани, но този път тихи.

- Първо – смръщи се той – ако не забелязвате... – кимна към себе си. – Не можете ли да изчакате да се облека?

Това като че ли не правеше впечатление на никой от тях, бяха твърде ангажирани със спора си.

- Дръж – Майк тикна договорът в ръцете на Алекс и се зае да си търси панталони.

- Какво е това? – смръщи се той.

- Прочети го и ми кажи честно ли ти се вижда...

- Какво... Не дойдохме за това – той хвърли договорът на масата и посегна да халоса Тони зад врата, който го ритна в отговор. – Не мога да пея докато той блъска по тенджери, това въобще не е професионално, чинелите не са настроени...

- Това са си моите чинели, теб какво те бърка...!

- ВЪН! – викна Майк. – И двамата!

Изрита ги набързо докато се облече, и после се появи в общата стая с много ядосан вид.

- Да не сте малки деца? – развика им се. – Всичко ли трябва аз да решавам?

- Ела да го чуеш – посочи към вратата Алекс. – Като да е наредил кофи за боклук и да свири на тях!

- Ами то пеенето ти е само за боклука напоследък! – изрепчи му се Тони.

- Я повтори? – Алекс се изправи и видимо стана двойно по- голям. – Какво каза?

Майк вдигна ръка и разтри разстоянието между очите си, излезе от стаята, отиде до входната врата, където беше менюто за алармената система и натисна бутона за извънредни ситуации.

     Алармата в миг писна с такъв оглушителен звук, че който беше наоколо изпитваше физическа болка да остане, без да запуши ушите си. Гледаше ги през отворената врата как затискат уши с двете си ръце, издиша и набра кодът за изключване.

- Сега – влезе в стаята и застана пред тях. – Какъв е проблема? Един по един – вдигна ръка.

     Биваше го, трябваше да му се признае, да запазва самоконтрол и да се справя в кризисни ситуации. Беше му се налагало в живота, беше се научил да не скланя глава.

     Малко по- късно през деня свиреха, Чаз отсъстваше, беше зает с малката, оправяха се и без него, за сега само репетираха. Уил си беше направил нова татуировка, още един феникс, този път на дясната мишница, птицата се извиваше по ръката му, около нея горяха пламъци.

Той обаче я попипваше от време на време и се оплакваше, че му смъди. Накрая не издържа, свали фолиото и започна да духа срещу нея за да намали паренето.

- Какво правиш, ще й вкараш някоя инфекция – Майк го бутна да престане.

- Мисля, че е късно – Тони също остави свиренето и слезе от постамента. – Зачервила се е.

Татуировката наистина не изглеждаше нормално, ръката му беше подута, той махаше нервно за да направи вятър, тръгна към вратата за да я измие и да я намаже отново с крем, не изглеждаше кой знае колко по- добре.

- Обади се в студиото – извика след него Майк. - Червеното мастило съдържа алергени, защо не си направи нещо малко за да го пробваш – накара му се, докато Уил едва изтрайваше да не я разчеше. – Върви в студиото!

- По- добре да отиде на кожен лекар, преди да е станало зле – рече Тони, гризейки една от палките си.

- Може ли – Алекс се приближи и присви очи срещу рисунката, наистина не изглеждаше добре.

На места имаше подутини като мехури, главно по червената част с огньовете. По плътните линии си личаха засъхнали струйки кръв, още кървеше на места. Той се наведе и затвори очи, усещаше миризмата на кръвта, не беше наред, организма се опитваше да отхвърли татуировката.

- Възпалила се е – каза той. – От студиото няма да ти помогнат.

- Сега? – попита той с притеснено изражение, повдигнал ръкава на тениската си.

Алекс премисляше, огледа пак пораженията и пусна ръката му, беше сравнително топла.

- Мога... – хвърли поглeд към Майк и направи крачка назад. – Мога да ти дам кръв. Това ще изчисти заразата веднага.

- А какво ще стане с татуса? 

- Може да ти отрежат ръката – сгълча го Тони. – Майната му на татуса!

- Кръвта ти ще изчисти всяко чуждо тяло, предполагам ще избледнее, дори може червеното да изчезне напълно.

     Разбира се на Уил това не му се нравеше. Искаше му се следващият път, когато излезеха на цена да се похвали с новата си придобивка. Явно обаче мисълта за здравето му надделя над ефектният външен вид, той кимна.

- Лекарствата няма ли да са по- ефективни? – веднага попита Майк, явно не му се искаше вампирът да ги захранва един по един.

- Ще подействат. След дни.

- Не мога да го изтрая дни – Уил все още правеше вятър около татуираното.

     Алекс не каза нищо повече, другите двама гледаха как като на забързана лента ноктите му се издължават и стават твърди като остриета, той сряза лявата си китка и кръвта покапа по сивият мокет на студиото, Уил некадърно се наведе и я пое.

     Още с първите глътки паренето престана, изпита някаква вътрешна експлозия, сякаш бе приел силна енергизираща напитка. Зави му се свят, за момент забрави каква бе крайната цел, нещо ставаше с организма му, сякаш се опитваше да отхвърли сам себе си.

Трябваше да поседне, чувстваше се замаян, и в същото време по- силен от всякога, искаше да стане и да тича, но не бе сигурен как да използва краката си, сякаш сега се учеше на основните неща.

- Уил, добре ли си? Хей!

Отвори очи за да види Майк, който го стръскваше, откри всички тях пред него и се понадигна на мястото си.

- Уау – рече само и се огледа. – Това беше...

- Как ти е ръката? – питаше Алекс. Той сведе поглед към татуировката.

Беше спряла да смъди, чувстваше се нормално. Колко седмици бе отсъствал той, сякаш бе легнал да спи и времето просто си минаваше. Дори, ако не грешеше, цветовете изглеждаха избледнели и някак на мехурчета. Тони донесе влажна кърпа от банята и той забърса ръката си, по кърпата останаха червени следи.

- Това е мастилото – каза Алекс. – Тялото ти го изхвърля.

- Рисуваха ме толкова време – измърмори Уил със съжаление. – Поне от птицата е останало нещо. Чакай, това значи ли, че... – той рязко се обърна и посегна към гърба си. – Дали и другата се е развалила?

- Мисля, че да.

- Човече, имам я от петнайсет годишен! Първата ми татуировка, хайде стига!

- Ще я повториш – рече Алекс и излезе навън, оставяйки ги да се суетят.

     Малко по- късно Майк го откри качен на един от прозорците, пушеше от цигарите на Честър, хвърли му бърз поглед, когато влезе.

- За теб няма ли места  за сядане? – подразни се и му кимна да слезе.

- Така съм свикнал. Ако се появи опасност, прозорецът е най- удачният вариант да се измъкна. Как е идиотът с мания за популярност?

Майк се подсмихна.

- Още оплаква татуировката си. Ще му мине. Исках да говоря с теб.

     Седяха в една от стаите със задно изложение, странно как на всичките три етажа нямаше нито една тераса. Къщата си имаше мазе с подсилена врата и решетки, подобна на тъмница, имаше кухи стени, в които евентуално да се скриеш ако някой нахълта, дори скрита в библиотеката врата на първия етаж. Но нито една тераса.

- Идва зима, европейското ни турне започва през декември, това е само след три седмици.

- И? – Алекс бе седнал на един старинен скрин от тъмно дърво и подпрял крака на перваза на прозореца.

- Дали да не го отложим?

- Защо? – не разбра той.

- Пътищата не са безопасни, а и честно казано, не ми се иска да изкараме зимата на непознато място. Много непознати места – уточни.

- Това ли е? – ръцете на вампира овързваха черен кожен шнур в сложна плетеница толкова бързо, че на Майк му се зави свят, опитвайки се да следва бройката. Накрая го захвана със зъби и го завърза около китката си.

- А какво друго да е?

- И преди сме пътували зимно време.

- Европа не е като тук, там зимите са по- тежки, пътищата не са разчистени...

- ...Хората са по- опасни – довърши Алекс и го погледна. – Това те тревожи, нали? Не сме в средните векове, няма да се окажем в някое изоставено село посред зима, заобиколени от подивяли окултисти с факли и вили.

- За тях ние сме подивялите окултисти – напомни Майк.

- Вярваш ли, че ще ги оставя да стигнат до там? – на лицето му се появи изражение, което беше едновременно цинично и хищно.

- Не е зле да сме предпазливи.

- Добре – Алекс стана от мястото си. – Отивам да отменя концертите.

- Не ставай идиот – спря го Макъл и той се ухили.

- Всичко ще е наред, човече, не си измисляй причини да не отидем.

- Там също има вампири.

     Изражението му изстина, стана непроницаемо, дори за секунда време, Майк го разпозна.

- Самонавиваш се – каза Алекс и излезе от стаята.

     Истината беше, че до днес бяха останали изключително малко древни. Алекс се ослушваше къде бяха наследниците му, онези, които беше създал, но не се беше опитвал да се свърже с тях, нито да създаде глутница, както онази проклета вещица го съветваше. Ако го беше направил, трябваше да живее постаро му, да убива, да се крие, да бъде вечно преследван, сега имаше от всичко, а беше и известен.

     Една единствена от превърнатите от него се опита да го последва някога, той й спаси живота като я превърна, тя и без това щеше да умре, пожела да тръгне с него и когато той й отказа, тя не прие това безропотно.

     Алекс я помнеше, имаше лисичи очи и къдрева червена коса, огнен темперамент. Точно заради това бе нападната и почти убита, когато той я откри онази вечер, познаваше я от преди. Когато й даде кръвта си и я изчака да се превърне, тя започна да го преследва, да убива за да му напомни, че той нямаше да си тръгне просто така от нея.

     Тогава Алекс я уби. Пречупи врата й и я остави на слънце да изгори. Другите вампири трябваше да знаят, че той не беше от онези, които преговаряха. Беше живял в Европа някога и много от тях помнеха присъствието му, щяха да го усетят и днес.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-05-07
прочитания: 71
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход