uFeel.me
Малолетни престъпници - 2
Автор: la_tormenta,  28 юли 2011 г. в 11:41 ч.
прочити: 228

София


Забравената


 


   Денят беше дъждовен и скръбен. Градското гробище бе пусто. Само едно момиче с черни дрехи се виждаше наоколо. Стоеше изправено, с чадър в ръка пред една надгробна плоча. На нея пишеше „Тук почиват Николай и Виолета”. Това бе гробът, в който момичето погреба родителите си в този ден…


   Казваше се София. Бе едва на шестнадесет години, а вече видя най-лошата страна на живота. Родителите й катастрофираха, връщайки се от работа. И двамата загинаха на място. София остана сама. На погребението дойдоха неколцина приятели на семейството. Никой обаче не пожела да се погрижи за момичето. Никой не искаше да се нагърбва с подобна отговорност. Един мъж, социален работник чакаше детето пред гробището, докато се сбогува с родителите си. Щеше да го отведе със себе си. София нямаше други близки хора, освен родителите си. Може и да имаше някъде роднини, но не ги познаваше. Баща й бе странен тип, заради който всички техни близки се бяха отдалечили от тях. Родителите на Николай и Виолета бяха мъртви. София никога не бе познавала баба си и дядо си.


   Тя стоеше замислена пред гроба. Много въпроси се въртяха в главата й. Питаше се какво ще последва от този момент нататък. Не знаеше дали въобще иска да си тръгне от гробището. Осъзнаваше, че най-вероятно, след като няма никакви роднини, ще постъпи в дом за сираци до пълнолетието си или в приемно семейство. Не я очакваше нищо хубаво… Беше много тъжна, заради злата си участ.


   София беше високо и много красиво момиче. Имаше руси, дълги коси. Беше синеока. Не приличаше на шестнадесет годишна, а на доста по-голяма девойка. Въпреки това тя си оставаше едно дете. Обичаше да гледа анимационни филми, да посещава зоопарка, да ходи на цирк. Беше изпълнена с мечти… поне до смъртта на родителите си. Вече всичко бе различно. Тя нямаше право да мечтае.


   На гробището се появи една жена на около тридесет години. Имаше стройна фигура и носеше къса черна рокля с обувки на висок ток. Лицето й не се виждаше, заради черния чадър, който държеше. Вървеше бавно към София. Новите й обувки бяха изцапани с кал от дъжда.


-         Предполагам ти си София. – каза жената, когато стигна до момичето.


  Момичето се обърна към нея и кимна с глава. Видя, че тя има руса коса с къса прическа. Очите й бяха светли, а лицето бледо. Не я познаваше. Непознатата забеляза почудата в очите на София и реши да й каже коя е.


-         Аз съм Кристина, твоята леля.


-         Не знаех, че имам леля. – с недоверие отвърна момичето.


-         Баща ти пожела така. Преди да се родиш, с него имахме сериозна вражда, след която не се видяхме никога повече. Той дори не искаше да ми позволи да те видя, когато дойде на бял свят.


-         Никога не ми е споменавал за теб… Ако си дошла за погребението… виждаш, че си закъсняла. – заяви София с груб тон на гласа си.


-         Не. Дойдох за теб. – усмихна й се Кристина – Знам, че сега не знаеш къде ще отидеш и какво да правиш. Искам да ти помогна. Ти си моя племенница и искам да се погрижа за теб. Ако си съгласна… Говорих със социалния работник. Ще дойдеш ли с мен?


-         Къде?


-         Вкъщи. Ще живеем заедно. – и протегна ръката си – Идваш ли?


  София нямаше избор. Трябваше да избере пред това да тръгне с леля си, която не познава, или да бъде настанена в дом за сираци. Първият вариант й се стори по-добър. Хвана ръката на Кристина и тръгнаха заедно към изхода. Поговориха си с мъжа отвън и след като момичето изяви желанието си да тръгне с леля си, той не можа да се противопостави.


-         Наблизо ли живееш? – попита София, докато пътуваха към дома на леля й.


-         На края на града. – отвърна тя.


   Не след дълго колата на Кристина паркира на едно напълно непознато за София място. Наоколо нямаше жилищни сгради, а само различни клубове и нощни заведения. На сградата пред тях пишеше „Забравените”. Беше доста странно име за бар, но в него имаше скрит смисъл.


-         Пристигнахме. Няма ли да слезеш?


-         Тук ли живееш? – с изненада попита момичето.


-         Да. Това е моят бар и моят дом. Хайде!


   С неувереност София слезе от колата и заедно с Кристина влязоха в бара. В него светлината бе оскъдна, имаше около десетина маси със сепарета. В единия край беше барплота, а зад него различни видове алкохол. Малка сцена се помещаваше в средата. В дъното на помещението имаше стълби, които водиха към втория етаж. Няколко момичета чистиха наоколо. Когато Кристина влезе със София всички обърнаха погледите си към тях.


-         Дами, - обърна се Кристина към тях – това е новата ни съквартирантка. Представям ви племенницата ми София.


-         Здравей! – обади се едно момиче, което беше близо до сирачето – Ще ти покажа стаята ти.


-         Върви! По-късно ще отидем до къщата на родителите ти, за да си вземеш нещата. – каза Кристина на племенницата си – Пази я! – обърна се към момичето – Тя е моето съкровище. – и се усмихна.


  София последва непознатото момиче. Видя, че има дълга черна коса. Беше красива, но с много грим. Носеше къса рокля и високи обувки. Качиха се по стълбите към втория етаж. Влязоха в една стая, където имаше само легло, гардероб и малка масичка. Прозорецът бе само един.


-         Това е стаята ти. Банята е обща за всички. Намира се в дъното на коридора. Впрочем аз съм Мартина. Ако ти е нужно нещо можеш да се обръщаш към мен.


-         Благодаря! – с лека усмивка отвърна София – Всички онези момичета ли живеят тук? – с любопитство попита тя.


-         Да. Работим и живеем тук. И ние като теб нямаме семейства. Леля ти ни даде покрив и работа. Много сме й благодарни.  – въздъхна Мартина – Добре дошла в бара на „Забравените (от Бог)”. Всяко едно момиче тук има своята тъжна история, заради която смята, че е забравено от Всемогъщия… Като теб. – довърши тя - Е, ще те оставям. Трябва да свърша няколко неща. За довечера всичко трябва да е готово, преди да дойдат клиентите. – и затвори вратата като излезе от стаята.


  София седна на леглото. Беше объркана. Не знаеше какво е това място. Боеше се, че всичкото това внимание и добро държание няма да доведат до нищо хубаво. Радваше се все пак, че няма да е сама. Радваше се, че има някой, който се интересува от нея. Мислеше си, че леля й е добър човек, след като е пожелала да се грижи за нея. Надяваше се да не сгреши с преценката си. Замисли се за думите на Мартина и стигна до заключението, че не е една от „забравените от Бог”, след като се е появила Кристина в живота й. Реши да се обади на приятелките си и да им разкаже за новия си дом, за леля си. Извади мобилния си от джоба на якето и им звънна веднага.


   Вечерта Кристина отиде в стаята на племенницата си. Беше се облякла в нови дрехи и имаше силен парфюм. Носеше вечеря на детето. Когато видя, че София лежи на леглото обляна в сълзи, тя седна до нея и я погали по косите.


-         Не плачи! Трябва да си силна. Само страхливците плачат и се страхуват да се изправят пред живота. – казваше й тя - Нося ти храна. Ще те помоля да си останеш в стаята, миличка. Прекалено шумно е долу, защото има доста клиенти тази вечер.


-         Разбира се. – надигна се и си избърса сълзите София.


 


  На следващия ден момичето стана рано. Слезе на първия етаж. Опитваше се да намери нещо за закуска, но единственото което видя бе мръсотията, останала от предната вечер. Тогава чу леля си да слиза по стълбите. Беше още по пижама.


-         Защо си станала толкова рано? – попита Кристина.


-         Исках да намеря нещо за закуска, а после да отида на училище.


-         На училище?! – засмя се със силен глас Кристина – За какво училище ми говориш, мила? Повече няма да ходиш там.


-         Защо? – изненадана попита София.


-         Според теб как ще ми се отплатиш за грижите, стаята и храната, които ти давам? – приближи се леля й – Ще работиш. Като за начало можеш да почистиш тук. След това ще ти дам закуска. – и й се усмихна ехидно.


-         Още сега се махам от тук! – заяви София след кратко безмълвие.


   Тръгна към вратата и се опита да отвори. Искаше да се махне от това място, та дори това да означава, че ще отиде в дом за сираци. Но вратата беше заключена. Почувства се като затворничка. Направи крачка назад и погледна леля си.


-         Къде ще отидеш? – със спокоен глас попита Кристина – Мястото ти е тук. Започни да чистиш! Ако си гладна, трябва да си изработиш закуската! – довърши тя и започна да си прави кафе зад барплота.


   София покорно започна да мете пода. После събра мръсните чаши, които бяха разпръснати из цялото заведение. Подреди всичко. Леля й я гледаше със задоволство. Малко по-късно й даде закуска и й позволи да си почине в стаята си. Веднага щом се качи горе, София се обади на най-добрата си приятелка. Не й обясни какво се случва. Даде й адреса и я помоли да се видят. Каза й, че има нужда от нея.


   Чакаше я дълго време. Искаше й се да види приятелката си и да поговори с нея. Но тя не отиде. София не разбираше какво може да се е случило. Прати й куп съобщения след като тя не й отговори на обажданията. Но и съобщенията останаха без отговор…


-         София! – чу се гласа на леля й, която я викаше – София!


   Момичето слезе на първия етаж. Видя, че Кристина й е донесла дрехи от дома й. Приближи се до нея с угрижена физиономия.


-         Извини ме за начина, по който се държах с теб сутринта. Надявам се да ме разбереш. Нужна ми е помощта ти, за да мога да ти дам това, от което имаш нужда. – и се усмихна – Донесох ти малко от дрехите ти. Ако искаш още нещо, само ми кажи. – и момичето кимна с глава. Щеше да се прибере в стаята си, когато … - Искам да те помоля нещо. – и се върна назад – Донеси ми от нощното шкафче в стаята ми едно хапче.


-         Веднага отивам. – отвърна София.


  Влезе в стаята на Кристина. Когато отвори нощното шкафче се стъписа. Там имаше пистолет. За миг се отдръпна и гледаше втренчена към оръжието. После взе кутийката с хапчета. Видя, че са някакви успокоителни. Взе една таблетка и прибра кутийката на мястото й. Погледна за последно пистолета и излезе забързана от стаята.


 


*   *   *


 


    София не можеше да заспи. Легна си веднага щом леля й й занесе вечерята и тя се нахрани. Шумът обаче от долу й пречеше. Чуваше се силен смях, музика, крясъци… Стана внимателно от леглото. Отвори предпазливо вратата и с плахи стъпки излезе навън. Тръгна по самотния коридор към стълбите. Не беше убедена, че трябва да слиза долу по това време, но все пак… Тръгна бавно по стълбите надолу. Ужаси се от гледката. Всички момичета, които живееха с нея бяха полуголи. Някои танцуваха, други се целуваха и натискаха с различни пияни мъже. Беше задимено от цигарите и миришеше на алкохол. София вече разбра какво е всъщност това място. Не беше просто бар, а публичен дом.


   Видя Мартина да стои при един възрастен мъж. Той я опипваше. Тя беше по бельо. Неочаквано Мартина извърна погледа си към стълбите и видя София. Момичето веднага се прибра в стаята си. Мартина се отдели от компанията си и се доближи до Кристина. Каза й нещо на ухото и тръгна по стълбите нагоре.


-         София… - с тих глас каза Мартина, влизайки в стаята на момичето – Не трябваше да излизаш от тук. – и седна на леглото до нея.


-         Не знаех, че това място е… - дори не можа да го изрече.


-         Да, такова е. Това е моята работа и работата на всички момичета, които живеят тук. – сложи дланта си на ръката на София – Всички имахме мечти, като теб. Животът обаче ни принуди да се захванем с това. Много неща, които ни се случват са несправедливи. За това ти казах, че тук всички сме „Забравени от Бог”.


-         Каза ми, че всички момичета тук имат своята тъжна история. Каква е твоята? – през сълзи попита детето.


-         Исках да стана балерина. Ходих дори на уроци по балет. Един ден майка ми умря. Баща ми се пропи и не се грижеше за мен. След време и той почина. Останах сама. Бях едва на деветнадесет. Не можех да си намеря никъде работа. Тогава срещнах Кристина. Тя ми подаде ръка. Даде ми дом и работа. Знам, че не е най-добрата работа, но поне печеля добре… - и с ирония довърши – Преди исках да съм балерина, а сега танцувам само на разни пияници.


 


   На следващия ден София отиде до пазара с Мартина. Двете се разбираха и поне това ново приятелство й даваше сили да приеме всичко по-лесно. Вървяха по улицата, когато пред тях се приближаваше група тинейджърки. Бяха приятелки на София. Тя не можеше да повярва, че ги вижда. Зарадва се много. Най-отпред беше момичето, на което се обади и искаше да види. Пожела да я прегърне, но тя се отдръпна. София беше объркана.


-         Какво има? – попита с тъжна физиономия тя.


-         Не искаме да имаме нищо общо с теб. Знаем къде живееш… Онзи бордей не говори нищо хубаво за теб. Не ме търси повече. Няма да ти отговоря на никое обаждане. – каза момичето и с приятелките си продължиха по пътя. София се разплака и Мартина я прегърна.


*   *   *


 


    Няколко дни София стоеше в стаята си без да излиза. Осъзнаваше, че е сама. Вече нямаше свой живот. Ставаше това, което другите искаха. Приятелите й я бяха изоставили, не ходеше на училище и всеки ден чистеше „кочината”, оставена от предната вечер. Тя вече се чувстваше като една от „Забравените”…


   Една вечер леля й я помоли да я почака в стаята й, за да й каже нещо важно. София се качи в стаята на леля си. Боеше се да влиза там… знаейки за пистолета в нощното шкафче. Но тук й харесваше. Стаята беше голяма, имаше много прозорци, голямо легло, красиви завеси. След известно чакане Кристина се появи. София се изправи от леглото и погледна леля си с почуда.


-         Исках да поговорим… за твоето бъдеще. – поде тя – Знаеш, че само с чистене няма да изкараш много пари. Ти си много красиво момиче, истинско съкровище. Мисля, че дойде времето да обслужиш първия си клиент. – и при тях влезе мъж на около петдесет години с прошарени коси, облечен в костюм – Нека ти представя Стефан. Той е наш редовен посетител и един от най-щедрите. – усмихна се тя, гледайки недоумението на племенницата си – Останете в моята стая. Тук е по-комфортно. – обърна се към мъжа – Забавлявайте се! – и му намигна кокетно.


   Когато Кристина излезе, Стефан заключи вратата и прибра ключа в сакото си. София беше уплашена. Мислеше, че леля й няма да й причини това. Искаше да излезе от стаята, но мъжът я сграбчи с големите си ръце. Каза й да не се плаши от него. Започна да я целува по устните, шията, тялото. София плачеше и се дърпаше, но не можеше да избяга. Той я сложи на леглото и продължи да я докосва. Започна бавно да я съблича.


-         Пусни ме! Моля те! – през сълзи го умоляваше момичето.


  Видя, че с молбите си няма да постигне нищо. Започна бавно да приближава ръката си към нощното шкафче, докато Стефан продължаваше да разхожда гнусните си длани по нея. Тя успя да го отвори. Взе внимателно пистолета от там. Когато Стефан започна да си откопчава панталона, София опря дулото на оръжието в брадичката му. Той се вцепени. Погледна я с изпъкналите си очи. Без да се замиля момичето натисна спусъка. Цялата се опръска с кървави капки. Стефан падна върху нея облян в кръв. Беше мъртъв.


    Не след дълго пред вратата беше Кристина с другите момичета. Бяха чули изстрела и искаха да влязат в стаята, но беше заключено. Питаха дали всичко е наред вътре, но не получаваха отговор. Мартина отключи с резервния ключ. Когато влязоха в стаята изпищяха от ужас. Кристина се доближи до леглото. Стефан беше на него окървавен от огнестрелната рана. София лежеше безжизнена на пода. След като уби възрастния мъж, тя бе изпила шепа от успокоителните на леля си. Кутийката се търкаляше все още до нея. И двамата бяха мъртви.

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me